Майкъл Конъли
Горящата стая (23)

22

Бош отново насочи вниманието си към случая Мерсед. Първата му работа беше да потърси Чарлз Брусард в компютъра, за да види дали случайно не е бил записван преди. Съмняваше се — в противен случай политиците никога нямаше да си имат работа нито с него, нито с парите му, поне публично. Търсенето не даде резултат — Брусард беше с чисто досие, ако не се броеше една глоба за превишена скорост.

Бош си записа домашния му адрес от шофьорската книжка и реши, че вече знае мястото на Мълхоланд Драйв, където Анхел Охеда бе срещнал Мария Брусард и бе започнала връзката им.

След това пусна търсене по името в имотния регистър на Лос Анджелис и откри, че Брусард притежава няколко парцела, първият от които бе онзи на Мълхоланд Драйв. Имаше няколко места в търговски зони в Пакома и в Града на индустрията, за които Бош прие, че са свързани с бизнеса с бетон, за който бяха споменали Вирджиния Скинър и Охеда. Откри и друг жилищен адрес на Тихоокеанската магистрала в Малибу. Къща на плажа. Иначе казано, според регистъра Брусард притежаваше имоти на стойност над 20 милиона, при това само в окръг Лос Анджелис.

Затвори списъка с имотите и започна да рови в корпоративните регистри на щата. Името Брусард беше свързано с няколко корпорации, някои отдавна закрити, но повечето работещи. Един запис го посочваше като президент и главен изпълнителен директор на „Брусард Конкрийт Дизайн“ — компанията, която осигуряваше бетонните бариери, използвани в пътното строителство и ремонтите. Бош беше виждал по тях буквите Б-К-Д, откакто се помнеше.

Брусард беше посочен и като служител или член на борда на различни предприятия в щата. Никое от тях не събуди интереса на Бош, но той си ги записа всичките, заедно с адресите им.

Една от закритите корпорации привлече вниманието му. Брусард беше посочен като президент на вече несъществуваща корпорация на име „Уайт Тейл Хънтинг Ранч енд Рейндж“ в окръг Ривърсайд, който се намираше източно от окръг Лос Анджелис и недалеч от имота на Брусард в Града на индустрията.

Бош си записа информацията, макар че в регистъра се казваше, че предприятието е съществувало само четири години и било закрито през 2006, когато имотът бил продаден. Съществуването му обаче означаваше, че Брусард беше ловец или най-малкото познава ловци. Гън Чун беше определил, че карабината, с която е бил прострелян Мерсед, е била ловна.

Вече беше единайсет и Бош искаше да си е у дома, когато дъщеря му се събуди. Започна да изключва компютъра и погледна през рамо към Сото. Тя беше погълната от работата си и не откъсваше поглед от екрана.

— Ще тръгвам — каза той. — Трябва да прекарам известно време с детето си.

— Няма проблем — отвърна тя. — Аз ще остана още малко.

— Намери ли нещо?

— Още не. А ти?

— Да. Поне така мисля. По време на прострелването на Мерсед Брусард е притежавал ловно ранчо и стрелбище в Ривърсайд.

Сото го погледна и каза:

— В такъв случай сигурно познава поне сто души, които биха могли да стрелят.

— Точно това си мислех и аз — каза той.

— Добре. Каза „притежавал“. Вече не го ли притежава?

— Продал е бизнеса година и половина след прострелването на Мерсед.

— И е зарязал Инглин, за да подкрепя Зеяс.

Бош кимна. Възможностите се разширяваха и в същото време ставаха все по-мрачни.

— До утре — каза той.

— Добре, Хари — каза тя. — До утре.

Трафикът по 101 не беше натоварен и Бош напредваше добре. Излезе от магистралата при Баръм и продължи по Кауенга до отбивката, след която щеше да поеме нагоре. Имаше два пътя — по Мълхоланд Драйв наляво и по неговата улица Удроу Уилсън Драйв надясно. Зави наляво — искаше да използва спечеленото на магистралата време, за да хвърли поглед на къщата на Брусард.

Мълхоланд минаваше по билото на планината, която разделяше града на две. Адресът беше от северната страна на улицата с изглед към долината Сан Фернандо. Но докато минаваше покрай него, Бош не видя къща, а само портал. Алеята се спускаше надолу и изчезваше от поглед. На следващата пряка Бош спря на една отбивка с панорамен изглед. Остави колата и тръгна обратно. Когато стигна портала, погледна бетонната алея, която се виеше надолу до паркинг с три двойни врати на гараж с алуминиеви рамки и затъмнено стъкло. Отне му известно време да се сети, че гаражът за шест коли е всъщност най-горното ниво на къща, която се спуска стъпаловидно надолу по планинския склон. Цялата сграда беше построена от крещящо груб неизмазан бетон. Дизайнът беше известен като индустриален шик.

Бош сложи крак на предпазния парапет покрай улицата и се престори, че си завързва обувката. Огледа къщата и видя охранителни камери по ъглите на гаража и върху портала. Това място несъмнено беше истинска крепост. Никой не можеше да влезе, без да е поканен. Никой не можеше да приближи незабелязано. Бош се запита от какво ли толкова се пази Брусард.

Свали крак от парапета и тръгна обратно към колата си.

 

 

Мади беше будна. Седеше на канапето и гледаше телевизия с купа зърнена закуска. Беше дванайсет и петнайсет.

— Здрасти, сладурано.

— Здрасти, татко.

— Мислех, че ще излезем да обядваме или да закусим.

— Да, но не се сдържах. Това е за възбуждане на апетита.

Той седна в креслото срещу канапето. Мади още беше по пижама — карирано долнище на анцуг и тениска с надпис 1975. Бош знаеше, че това е група, по която си пада. Миналата година бе купувал билети на нея и приятелите й за концерт на групата в „Хенри Фонда“.

— Къде ти се ходи? — попита той.

— Не знам — отвърна тя. — Някъде навън.

Бош кимна.

— Довечера кога трябва да се явиш?

— В пет и половина.

Бош си погледна часовника. Графикът щеше да е натоварен, но реши да рискува.

— Мислех си за едно стрелбище в Ривърсайд, което ми се иска да проверя. Какво ще кажеш? От доста време не си стреляла.

Преди няколко години Мадлин се занимаваше със спортна стрелба и бе спечелила няколко награди. Заниманията й обаче постепенно намаляха, когато графикът й започна да се пълни все повече и повече с училищни и доброволчески мероприятия. Растящият й интерес към момчетата също я разсейваше.

— Супер — каза тя. — Къде е Ривърсайд?

— Точно там е проблемът. На изток, в следващия окръг — отвърна той. — Ще се наложи да тръгнем веднага, за да се върнем навреме за „Храна на колела“.

— Трябва само да се облека. Нали мога да си подготвя домашното в колата?

— Разбира се. Обличай се, а аз ще взема пистолетите.

След петнайсет минути вече бяха в колата. Бош беше взел спортния й пистолет, служебния си „Глок 30“, както и „Кимбър Ултра“, който използваше преди. Тъй като стрелбището беше част от ловно ранчо, може би щеше да е по-подходящо да използват дългоцевно оръжие, но той нямаше нито карабина, нито пушка. При нужда щеше да попита дали не могат да наемат нещо на място.

Неделният трафик бе сравнително лек и напредваха добре. Въпреки това пътят им отне повече от час, още повече че спряха да хапнат. Бош караше, а Мади си приготвяше домашното и почти не говореше, освен когато не гледаше телефона си, за да търси заведения за бързо хранене: беше отказала свинското и телешкото, а бързата храна почти винаги означаваше хамбургери. Накрая се спря на „Лодката за скариди на Джони“ на Глендора, до самата магистрала. Поръча си пържени скариди, а Бош си избра ориз с чили. Храната беше отлична и Мади остави учебниците, докато се хранеха в паркираната кола.

— Как мина снощи? — попита Бош.

— Добре — каза тя. — Беше забавно. И филма определено си го биваше.

— Онзи Джонатан Пейс показа ли се като джентълмен?

— Да, татко. Много свястно момче е.

— Колко души бяхте?

— Ами, накрая се оказахме само двамата с Джон.

— Останах с впечатлението, че сте цяла група.

— Трябваше, но знаеш как става. Някои хора просто не идват. Така че бяхме само двамата с Джон и всичко беше наред, окей?

— Щом за теб е окей, и за мен е окей.

Той взе картонените кутийки и ги изхвърли в кофата за боклук на паркинга. Когато се върна в колата, дискусията бе прекратена, тъй като Мади отново се зарови в учебниците, а той продължи да кара към Ривърсайд.

Първоначалната фирма може и да не съществуваше, но „Уайт Тейл Хънтинг Ранч енд Рейндж“ все още работеше под същото име в покрайнините на градчето Хемет. Ранчото се намираше в частен резерват в подножието на планина Сан Хасинто. Имаше открито стрелбище и няколко постройки — офис, хижа за гости и обор за дране и обработка на дивеча. Бош влезе с дъщеря си в офиса и ги посрещна цяла стена снимки на ловци, позиращи с улова си. Имаше елени, диви кози и много снимки на диви прасета, лежащи в краката на ловците.

— Боже мой — прошепна Мади, зяпнала една снимка на огромен извит зъб и муцуна на застрелян глиган.

От стаята зад тезгяха излезе човек и Бош й даде знак да млъкне. Беше с работно облекло и кепе с оръфана козирка и емблемата на „Смит и Уесън“.

— Да?

— С дъщеря ми минавахме и видяхме това място — каза Бош. — Нужна ли е членска карта, за да се използва стрелбището?

— Да, но продаваме и еднодневни карти. Двайсет и пет долара.

— А имате ли късо стрелбище? С пистолети сме.

— Разбира се.

— Тогава ни запишете за днес.

Бош плати и подписа декларация, че е запознат с правилника за ползване на стрелбището. Извадиха от колата оръжията и кутиите с патрони. Късото стрелбище се намираше под навес. Избраха да стрелят от дванайсет метра и си сложиха слушалки. Бош пусна дъщеря си да стреля първа, като й зареждаше оръжието. Отначало беше неточна, но на втория пълнител започна да събира попаденията във все по-тесен кръг и да показва някогашната си форма. Бош беше взел и бинокъла, който държеше в жабката. Гледаше мишената, докато тя стреляше, и й съобщаваше попаденията. Вече нямаше нужда да се тревожи за формата й като стрелец.

Мади използва и трите оръжия и изстреля повечето патрони. Накрая Бош седна на пейката зад позицията и просто остана да я гледа, като в същото време огледа и мястото.

— Татко, на теб вече не ти ли се стреля?

— Не, достатъчно ми е. Просто те гледам.

— Има ли някаква друга причина да сме тук?

— В известен смисъл. После ще ти кажа.

На стрелбището имаше само трима други стрелци, но те бяха на позициите за пушки, които бяха отделени от късото стрелбище и нямаха навес. Двама от тях несъмнено бяха заедно, а третият бе сам и стреляше с пушка с оптичен мерник. Личеше им, че са запознати с обстановката, което означаваше, че не са членове еднодневки, а редовни посетители.

След четирийсет минути Мади свърши всички боеприпаси и Бош взе метлата от стойката за инструменти и й я връчи. Заръча й да събере гилзите, за да ги върнат, и й каза, че ще я чака в офиса. Смяташе да поговори с човека зад тезгяха.

Влезе в постройката и пристъпи към стената с трофейните снимки. Започна да ги разглежда — търсеше човек с ловна пушка „Кимбър“.

Мъжът отново се появи от задната стаичка и попита:

— Добре ли беше?

— Определено — отвърна Бош. — Благодаря. Исках да ви попитам за лова. Можем ли да дойдем с еднодневна карта и да ловуваме?

— За лов ви трябва двудневно разрешително дори да ловувате само единия ден. Освен това трябва да предадете убитите елени или диви прасета.

— Ясно.

Бош се обърна към снимките, с гръб към мъжа, и добави:

— Дъщеря ми събира гилзите и си тръгваме.

— Имате разрешително за цял ден, можете да останете колкото си поискате.

— Знаете ли, идвал съм тук навремето. Преди десетина, че и повече години. Дойдох с Брус, когато откри това място, и ударих прасе. Мислех си, че снимката ми може да е някъде тук.

— Било е доста отдавна. Снимките, ако изобщо ги има, са ей там, от другата страна на вратата.

— Аха.

Бош отиде от дясната страна на вратата и започна да търси.

— Не са останали много снимки от онова време — каза мъжът. — Господин Брусард прибра много от тях, когато продаде стрелбището и ранчото. Свали всички снимки с Дейв от стената. Сигурно не е искал да му напомнят.

— Какво да му напомнят? — попита с небрежен тон Бош, без да откъсва поглед от стената.

— За инцидента. Заради него го продаде. Не искаше да си припомня.

Бош обърна глава и го погледна.

— Какъв инцидент?

Мъжът го изгледа продължително, преди да отговори.

— Не е нужно да разчопляме стари рани. Господин Брусард ми продаде това място и откакто го поех, не сме имали никакви проблеми. Това е достатъчно.

— Извинете. И дъщеря ми все ми казва, че не бива да си пъхам носа където не ми е работа.

— Умно момиче, ако питате мен. И страхотен стрелец. Гледах я.

— Да, наистина е страхотна.