Майкъл Конъли
Горящата стая (19)

18

Предишния ден бяха отишли поотделно до летището на Лос Анджелис, защото Сото живееше южно от летището в Редондо Бийч, докато домът на Бош беше в обратната посока, на хълмовете над прохода Кауенга.

Кацнаха в 9:30 и докато вървяха към изхода от Терминал 4, обсъдиха графика си и се разбраха да се срещнат в отдела в осем сутринта и да работят половин ден. За Бош това беше идеално, защото неделята беше свещеният ден на дъщеря му за доспиване. Ако я оставеше на мира, можеше да спи до обед и после да поиска закуска. Така можеше да работи цели четири часа по случаите, преди да се види с Мади.

Подминаха спирките и колонките на таксита, влязоха в сградата на паркинга и се разделиха. Бош беше развълнуван. Краткото пътуване се бе оказало изключително изгодно откъм събиране на информация и набиране на още скорост по случая. Дори обратният полет не беше изгубено време. Сото бе идентифицирала следващата цел на разследването им — Чарлз Брусард.

Докато караше по Сенчъри Булевард след изхода от летището, Бош си помисли за нещо, което не биваше да чака дори до следващата сутрин. Извади телефона си и набра дъщеря си. Тя отговори веднага.

— Какво правиш? — попита той.

— Току-що станах — отвърна тя.

— Имаш ли планове за днес?

— Домашни.

— Денят е прекрасен. По-добре да излезеш и да се позабавляваш.

— Да не искаш да кажеш, че вече си се върнал?

— Току-що кацнах. Но може да се забавя малко. Ще се прибера преди вечеря.

— Татко, но ти каза, че ще се прибереш в неделя.

— Казах онова, което смятах. Какво като се връщам един ден по-рано?

— Имам среща довечера, защото си помислих, че няма да те има.

— Искаш да кажеш среща у дома ли?

Не успя да скрие загрижеността в гласа си.

— Не — побърза да отговори тя. — Тоест, казах му да, защото не мислех, че ще се прибереш. Ще му се обадя да му кажа, че съм размислила.

— Не. Виж, не го прави. Излез. Забавлявай се. Кое е момчето? Как се казва?

— Не го познаваш. Казва се Джонатан Пейс и го познавам от Изследователите.

— Нали не е сержантът, който отговаря за вас?

Навремето беше станал скандал и той я бе предупредил.

— Ти пък, татко! На седемнайсет е, също като мен.

— А знае ли, че татко ти е ченге?

Това не беше първата й среща, макар че не бяха много. Бош изискваше от нея да информира ухажорите си, че баща й е детектив от полицията, който винаги носи оръжие. Посланието нито веднъж не бе минало незабелязано.

— Да, много добре знае кой си и с какво се занимаваш. Той също иска да стане детектив.

— Сериозно? Май няма да е зле да го задържиш. Кога излизаш?

— Имаме среща в „Гроув“ в седем, ще ходим на кино.

— Сами ли?

— Не, ще има и други от групата.

— Момчета и момичета ли?

— Да.

— Добре. Ще се прибера, преди да излезеш. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Точно до кината има една книжарница. Защо не надникнете и в нея?

— Татко…

Бяха стигнали нивото, на което тя можеше просто да каже: „Татко…“ и Бош да го разчете като синоним на „Стига“. Това бе един от тези случаи.

— Съжалявам. Мислех си, че книгите са забавно нещо.

— Нали е събота вечер. Няма да седнем в книжарница да четем. Искаме да се позабавляваме. Цяла седмица четем в училище. А и сега имам домашно за четене.

— Добре, ясно. Джонатан Пейс ще участва ли в акцията с алкохол във вторник?

— Да, всички ще участваме.

— Добре. В такъв случай може и да се срещна с него тогава.

— Татко, нали каза, че няма да дойдеш! Ще е ужасно срамно, че баща ми трябва да ни наглежда, сякаш сме малки деца.

— Добре, добре, разбрах. Няма да съм там, щом не ме искаш. Само искам да внимаваш и тогава, и довечера. Хайде чао.

Бош затвори и звънна на телефонни услуги, за да поиска номера на редакцията на „Таймс“. Операторът го свърза и докато чакаше да вдигнат, Бош излезе на детелината и зави на север по 405-а. В зависимост от разговора можеше или да продължи по магистралата през прохода Сепулведа до Мълхоланд, или да завие на изток по 10-а към центъра и службата.

Вдигна му някой, който не се представи, а каза само: „Редакция“.

— Търся Вирджиния Скинър — каза Бош.

— Днес не е тук. Мога ли да запиша някакво съобщение?

— Можете ли да й предадете съобщение? Нямам номера й. Трябва да говоря с нея днес, а тя ще поиска да разговаря с мен.

Последва кратка пауза.

— Мога да се опитам, но не обещавам нищо. Какво е съобщението?

Бош каза само първото си име и телефонния си номер. Съобщението бе, че Скинър трябва да му се обади още днес, ако не иска да пропусне новината.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Бош затвори. Вирджиния Скинър беше една от малкото репортери ветерани, останали в редакцията на „Таймс“ в центъра. Бош я познаваше, защото преди двайсет години, когато беше постъпила в „Таймс“ след като беше прекарала двайсетте си години в по-долните лиги, беше натоварена да отразява работата на полицията. Тя изобщо не желаеше тази работа, но това беше стартова позиция, а Скинър беше достатъчно умна да знае, че колкото по-добра е, толкова по-бързо ще бъде повишена.

Оказа се права и беше добра. След две години вече отразяваше работата на градския съвет. Отразяването на местната политика и управление беше истинската й страст и тя продължаваше да се занимава с това и до днес. Името й също беше идеално за работата^[1]. Специализираше се в политически профили, които обикновено разголваха кандидатите до кост и в много случаи изтърбушваха шансовете им да бъдат избрани.

Но през онези първи две години Бош беше започнал да я харесва поради точността и честността й. Пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти и той разговаряше с нея както по, така и извън протокола, а тя никога не го беше издънила. През следващите години контактите им бяха много редки, но понякога се появяваше и по някоя история, в която полицията и политиците се засичаха. Тогава тя се обаждаше и той й казваше какво знае и какво може да каже. Бош определено не харесваше идеята да бъде източник на който и да било репортер, но поне никога не бе имал причина да прояви недоверие към Вирджиния Скинър. Имаше телефонния й номер, но той беше скрит в бюрото му. Не беше такъв глупак, че да го държи в указателя на телефона си. Ако телефонът му попаднеше в неподходящи ръце и станеше ясно, че има пряка връзка с нея, последиците в отдела можеха да застрашат не една кариера. Началниците се мръщеха на симпатизантите на медиите, особено ако въпросната медия бе „Лос Анджелис Таймс“.

Докато караше, Бош се опита да си припомни кога за последно бяха разговаряли със Скинър и каква беше темата. Не успя да си спомни. Вероятно бе преди две, дори три години.

Не беше отговорила на обаждането му, когато стигна до мястото, където трябваше да реши накъде да завие. Дъщеря му щеше да излиза довечера, така че можеше да промени плана и първо да се прибере и да прекара известно време с нея, след което да се върне в отдела и да работи до късно. Измъчваше се с решението, докато гледаше завиващото на изток платно, но накрая телефонът го спаси. На екрана пишеше „Личен номер“. Отговори, като включи на спикърфон.

— Здравей, Хари, Джини съм. Какво толкова важно има в събота?

— Благодаря, че се обади. Да започнем с това, че всичко е извън протокола. Не можеш да пишеш нищо по темата.

— Не знам за какво става дума, така че ми е трудно да се съглася.

Това беше типичният Параграф 22 с всички репортери. Не можеха да се съгласят да спестят нещо, докато не научат какво е. Ами ако след това кажат, че не могат да премълчат? Бош трябваше внимателно да подбере думите си.

— Нали знаеш, че работя по стари случаи на убийства.

— Знам. Освен това чета собствения си вестник. Зная, че работиш по онзи случай с музиканта.

Бош се намръщи. Беше се надявал да не знае по какво точно работи.

— Работя по много случаи едновременно, Джини. Знаеш го.

— Добре, Хари, давай по същество. Събота е и денят е прекрасен. Утре навършвам петдесет и искам една последна маргарита, преди това да се случи. Какво искаш?

— Сериозно? Ти? Петдесет?

— Да, сериозно. И това е всичко, което ще кажа по въпроса. Изобщо не трябваше да го споменавам. Какво искаш?

— Ами, нали пишете за финансиране на кампании и тъй нататък? Пазиш ли данните си от минали избори?

— Зависи колко назад искаш да се върнеш. За какво става въпрос?

— Бих искал да видя списъците на дарителите за последните три кметски изборни кампании.

Мислеше си, че ако хвърли мрежата си по-широко, ще й е по-трудно да се сети коя е истинската му цел.

— Ох — отвърна тя. — Това са много материали. Всичко е в компютрите, но ти искаш от мен не иглата, а цялата купа сено. Трябва да ми кажеш какво наистина ти трябва, Хари. Бъди по-конкретен.

Бош си помисли дали да не прекъсне разговора и да изчака до понеделник, за да събере нужната му информация по редовните канали. Искаше обаче работата по случая да продължи и желанието надделя. Опита се още веднъж да сключи сделка.

— Не мога да съм по-конкретен, без да се съгласиш, че ще си остане извън протокола. Засега. Разбира се, ще си първата, ако се стигне до разгласяване на нещо.

— С политика ли е свързано? Защото отразявам политиката, не престъпления.

Всичките осем платна на магистралата преди отбивката за 110-а бяха задръстени. Бош си помисли, че сигурно има нещо в конгресния център. Беше твърде рано за мач или концерт на „Стейпълс“.

— И с двете — каза той.

— Политика и убийство. Това винаги е чудесен материал — каза Скинър. — Добре, предавам се. В дълбокия тил сме, извън протокола. Нямам да правя нищо с онова, което ще ми кажеш, докато не ми позволиш.

Дълбок тил означаваше, че няма да има статия, докато Бош не даде зелена светлина. Той се почувства почти удовлетворен.

— Няма да споделяш дори с редактора си — каза той. — С никого.

— Нямам доверие на редактора си — отвърна тя. — Ще се раздрънка пред всички на първата среща и ще го покаже като своя работа. Дадено.

Бош замълча за момент. При репортерите нямаше връщане назад. Чувстваше, че може да се довери на Скинър, но пък коридорите на полицейското управление бяха пълни с труповете на ченгета, които са си мислели, че могат да се доверят на журналисти.

Бавно излезе на 110-а. Изходът му беше на около километър, но сигурно щяха да минат петнайсет минути, преди да стигне дотам в това задръстване.

— Чуваш ли ме, Хари?

— Да, чувам те. Добре, ето какво искам. Знаеш ли кой е Чарлз Брусард?

— Разбира се. Наричат го Брус. Богаташ. Компанията му поставя бетонните прегради по магистралите, докато по тях тече работа, а по магистралите винаги се работи нещо. Какво имаш предвид?

— Познаваш ли го лично?

— Не, но съм говорила един-два пъти с него за цитат или нещо такова. Беше много гъст със Зеяс по време на управлението му. Мисля, че сега е в немилост в градския съвет, защото на последните избори заложи за неправилния състезател. Вече започвам да схващам. Брусард е близък със Зеяс, а Зеяс беше близък с онзи прострелян Мариачи. Писах за него по време на първата кампания. Тогава отразявах Зеяс, ако не си забравил.

— Виж, не скачай направо на заключенията. Можем ли да се срещнем още сега? Искам да знам на кого е давал пари Брусард през последните няколко кампании. Искам да знам и за самия Брусард. Всичко, което знаеш.

— Сега? Не може ли да почака до понеделник?

— Ако трябва да чакам до понеделник, няма да имам нужда от теб, Джини. Тогава сам ще мога да си събера материалите.

Сега беше ред на Скинър да замълчи.

— Хайде де — подкани я Бош. — Направи го и ще те черпя една маргарита за последния ден преди петдесетте. Някъде в Пуебло задължително правят добри маргарити.

— Изкушаваш ме — каза тя най-сетне. — Добре, ще те чакам в един в началото на Спринг Стрийт.

Бош си погледна часовника. След почти два часа.

— Ще съм там — каза и затвори.