Майкъл Конъли
Горящата стая (12)

11

Бош и Сото побързаха да се приберат в отдела и си разделиха работата. Решиха Бош да напише разрешителното за архивите на хотел „Бойл“ и да го занесе за подпис от съдия. Междувременно Сото щеше да издири тримата членове на „Лос Рейес Халиско“ и най-вече тромпетиста Анхел Охеда.

Докато Сото беше за кафе, преди да се заеме със задачата си, Бош отиде в кабинета на капитана. Искаше да запознае набързо Краудър с новините около случая. За Бош не беше обичайно да държи шефа си до такава степен в течение, но искаше да е сигурен, че Краудър няма да се поддаде на настояванията на лейтенанта разследването да се прехвърли от Неприключени следствия в Убийства и обири. Ако знаеше, че е постигнат някакъв напредък, Краудър надали щеше да е склонен да се лишат от случая. В края на краищата, ако Бош и Сото успееха да го разрешат, то като техен началник капитанът щеше да намаже от славата, вървяща с ареста.

За ужас на Бош Краудър вдигна телефона и извика Самюълс, та и той да чуе доклада. Хари се беше надявал да държи Самюълс настрана, тъй като лейтенантът настояваше случаят да бъде прехвърлен.

Бош набързо ги запозна с ключовата информация от анализа на записите — че вече знаят откъде е стреляно и се опитват да установят кой е наел хотелската стая в деня на стрелбата. Не им каза за анимацията на Бейли Копланд, според която куршумът, улучил Мерсед, вероятно е бил предназначен за тромпетиста Анхел Охеда. Искаше да проучи тази насока по-подробно, преди да я разкрие. Каза им обаче, че Сото издирва тримата други от групата, за да ги разпитат отново.

— Добре, Хари — каза Краудър. — Имате напредък. Продължавайте в същия дух.

— Ясно, капитане.

— Слагаме Холкомб на телефона — каза Самюълс. — От днес. Кварелес е в съда.

Сара Холкомб и Еди Кварелес бяха един от екипите на отдела. Кварелес беше ветеранът, а Холкомб от новобранците. Случаят им в момента се гледаше в съда и като старши партньор Кварелес трябваше да свидетелства. Холкомб би могла да присъства на делото, но нямаше какво да прави там. Вместо да я остави в ролята на зрител, Самюълс я беше върнал в отдела да отговаря на обажданията за наградата. При други обстоятелства Бош би поискал с това да се заеме някой по-опитен детектив, но в този случай новобранец на телефона щеше да е от повече полза за плана, който бе съставил.

Когато се върна на бюрото си, го чакаше чаша кафе от машината на първия етаж. От нея никога не излизаше свястно кафе, но винаги вършеше работа и той беше благодарен, че Сото се е погрижила за него.

— Аз ще взема следващото — каза й. Тя вече беше седнала зад компютъра си.

— Няма проблем — отвърна тя, без да откъсва очи от екрана. — Накрая всички сметки се изравняват.

Бош отвори лаптопа си и започна да пише разрешителното. Използва основния шаблон за първите няколко страници, като само въведе къде и какво търсят. Трудната част беше да се определи къде се съхраняват старите архиви на хотела. Проектът за възстановяване беше изпълнен от една агенция, а документите, които търсеше, бяха предадени на друга. Въпросната агенция — Историческото дружество — ги държеше в някое хранилище. Но като не се брои местонахождението на материалите, най-важното в документа беше причината за разрешителното, а за нея нямаше шаблони. Трябваше да убеди съдията да му даде право временно да вземе записите на вече несъществуващия хотел. Трябваше да посочи причина, поради която документите са важни за случая.

Написването на разрешителното запълни остатъка от сутринта. Малко преди обедната почивка Бош го разпечата и помоли Сото да го прочете. Това беше начин за утвърждаване на „партньорство“ и въвеждане в работата. Разрешителното за обиск беше един от най-полезните инструменти на следователя. След като тя приключи, той й каза, че ще се разходи пеша до съда, докато тя продължи с издирването на членовете на групата. Сото отвърна, че вече е открила двама от „Лос Рейес Халиско“ и че те са местни, но Анхел Охеда, който им трябваше най-много, се оказал труден за откриване. Бил напуснал бандата, а също и Лос Анджелис малко след стрелбата. В базите данни на полицията и съда нямаше нищо за него, а според имиграционните служби картата му за постоянно пребиваване не била подновена преди три години.

— Може би другите двама знаят къде е — предположи Бош.

— Точно това си мисля и аз. Или може би ще ни насочат към някой, който да ни упъти към него. Свободен ли си следобед, за да се заемем?

— Да. Не бива да забавяме темпото. Пътьом можем да оставим разрешителното в Историческото дружество.

— Супер.

Мястото, където отиваше Бош, бе Център за наказателно правосъдие „Клара Шортридж Фолц“, но никой не го наричаше така. Името беше прекалено дълго и трудно се побираше в краткия език, който предпочитаха ченгетата. Повечето полицаи и юристи го наричаха СНС — сградата на Наказателния съд, или 2–10 по адреса й на Западна Темпъл Стрийт. Намираше се малко над Дирекцията на полицията и Бош извървя разстоянието пеша, защото щеше да му отнеме повече време да намери място за паркиране.

Извади късмет. Дежурният съдия, който се занимаваше с административните въпроси, сред които и разрешителните, беше Шърма Бартлет. Бош я познаваше от времето, когато беше прокурор. Отношенията им открай време бяха професионални, но се спогаждаха и когато Бош й съобщи чрез секретаря, че е дошъл за разрешително, беше повикан незабавно в кабинета й. Най-често исканията за разрешително оставаха за разглеждане от съдията, а през това време детективите се мотаеха безцелно из празния съд.

— Хари, не мога да повярвам, че си още в играта — каза тя, когато той влезе.

Стана и заобиколи бюрото си, за да стисне официално ръката му.

— На косъм — отвърна той. — Договорът ми изтича след година, но има дни, в които дори не съм сигурен, че ще изкарам дотогава.

— Ти ли? Сигурно ще им се наложи да те извлекат насила. Сядай.

Посочи му стола пред бюрото и се върна на мястото си от другата страна. Беше много приятна жена, чиито непринудени маниери винаги скриваха свирепата й непоколебимост като обвинител, а сега и като съдия. Когато беше обвинител, прякорът й беше Счетоводителката — не само защото беше специализирана във финансови престъпления, но и защото имаше превъзходна памет за всичко, свързано с числа, от членовете на Наказателния кодекс до телефонните номера и присъдите, получени от обвиняемите по случаи преди години. Бош беше работил два пъти с нея през деветдесетте по убийства с мотив финансова облага. Тя беше строга като тъмничен надзирател, но той нямаше поводи да се оплаква. И двата пъти се стигна до присъди първа степен. Хари й даде искането за разрешително за обиск през бюрото.

— Какво имаме тук? — попита Бартлет, докато прелистваше страниците, за да стигне до обобщението. — Претърсване на архив.

— Именно — каза Бош. — Търсим име в хотелски регистър.

— Историческото дружество…

Бош не отговори. Тя продължи да чете на глас. Той чакаше.

— Помня случая Мерсед. Вече не бях в прокуратурата, но този случай го помня. Значи е умрял?

— Да. Писаха и по вестниците.

— Покрай работата ми и съпруга и децата изобщо нямам време за вестници… Непрекъснато не съм в час.

Бош кимна, макар че погледът й продължаваше да е насочен към документа, който й беше донесъл.

Съдията взе от бюрото си малко съдийско чукче и Бош осъзна, че то всъщност е химикалка. Тя подписа първата страница на разрешителното и му го върна с усмивка.

— Надявам се това да ви е от помощ, детектив.

— Аз също. Благодаря, госпожо.

Бош стана и се обърна да си върви.

— На коя дата се пенсионираш? — попита тя зад него.

Той се обърна.

— Би трябвало да е в края на следващата година.

— Би трябвало?

Бош сви рамене.

— Човек никога не може да е сигурен.

— Ще се справиш, Хари — каза тя. — И се надявам двамата с Джери да сме сред поканените на партито.

Бош предположи, че Джери е съпругът й. Усмихна се.

— Вече сте в списъка.

 

 

От съда продължи през Пуебло към Аламеда. По пътя се отби до „При Филип“ за френски сандвич. Вземането на храна в „При Филип“ ставаше по един и същи начин вече повече от сто години. Клиентите се нареждаха на опашки пред тезгяха пред „касапите“ и търпеливо чакаха да си поръчат сандвичите. Номерът беше да избереш най-бързо движещата се опашка. Касапите, които си бъбреха с клиентите, бяха бавни. Бош избра една жена, която изглеждаше изцяло посветена на работата си, и не сбърка. Опашката му се движеше експедитивно и не след дълго той седеше на една маса със сандвича си, картофена салата и кока-кола.

Храната си свърши работата както обикновено и Бош се изкушаваше да се нареди отново на опашката за втори рунд, но реши да остане гладен. Френските сандвичи не бяха единствената причина да избере „При Филип“. Заведението се намираше срещу Юниън Стейшън. След като приключи, Бош пресече Аламеда и влезе в огромната зала на гарата. До входа имаше редица стари телефонни будки и той влезе в една за бърз разговор, като сложи вратовръзката върху слушалката, за да заглуши гласа си.