Майкъл Конъли
Горящата стая (10)

9

Бош остана в отдела до късно — препрочиташе докладите и обобщенията в досието и записваше новите наблюдения и хрумналите му въпроси. Дъщеря му винаги беше заета в сряда вечер с „Полицейски изследовател“ към участъка в Холивуд. Групата беше насочена към хлапета от гимназията, които смятаха да постъпят в правоприлагащите органи. Така можеха да се запознаят по-отблизо с полицейската работа и често участваха в обиколки и други операции. Обикновено вечерта беше натоварена, така че нямаше причина Хари да се прибира рано, въпреки че денят беше започнал по зазоряване с телефонното обаждане на капитан Краудър.

Голямото колкото футболно поле помещение на отдела беше опустяло и Бош се радваше на пълната тишина и на тъмнината отвън. От време на време излизаше от клетката, разхождаше се между другите работни места и гледаше как колегите му са нагласили и украсили бюрата си. Забеляза, че в някои клетки детективите са разкарали отпуснатите от управлението столове и са ги сменили с качествени модели, при които човек можеше да нагласи височината на подлакътниците и да се отпусне, без да се страхува от болки в кръста.

Помисли си, че това е доста тъжно. Не защото личните вещи не бяха в безопасност в Дирекцията на полицията, а защото управлението се превръщаше все повече и повече в институция, чиито служители прекарваха времето си зад бюра. Клавиатурите и мобилните телефони бяха основните инструменти на съвременния следовател. Детективите седяха в столове за по хиляда и двеста долара и носеха дизайнерски обувки с пискюли. Свършено беше с дните на дебелите гумени подметки и доминирането на функцията над формата, когато мотото на детектива бе „Размърдай си задника и почвай да обикаляш по вратите“. Обиколката на помещението го настрои меланхолично и той започна да си мисли, че може би времето е наистина подходящо за край на кариерата му.

Остана да работи до осем, след което прибра всичко в куфарчето си, излезе от сградата и се разходи по Мейн Стрийт до „Никел Дайнър“. Седна на една свободна маса и си поръча вратна пържола и бутилка „Нюкасъл“. Тъкмо започваше да свиква отново да се храни сам. Връзката му с Ана Стоун беше приключила по-рано през годината и това означаваше много самотни вечери. Понечи да извади част от материалите от куфарчето, но реши да остави работата, докато се храни. Прекара времето си в бъбрене със съдържателката Моника и тя го почерпи поничка с кленов сироп. Сладкишът вля допълнителна енергия в кръвта му и Хари реши, че е твърде рано да се прибира в празната си къща.

На връщане към Дирекцията се отби в „Синия кит“ да види кой свири и кой ще участва по-късно през месеца. Беше приятно изненадан, когато видя на сцената Грейс Кели с четиричленна банда. Грейс беше млада саксофонистка с много силно звучене. Освен това пееше. Бош имаше в телефона си няколко нейни парчета и понякога си мислеше, че тя имитира покойния велик Франк Морган, един от любимите му саксофонисти. Никога не я беше виждал на живо, така че плати куверта, поръча си още една бира и седна в дъното на помещението, като сложи куфарчето на пода между краката си.

Изпълнението му хареса, особено надсвирването между Грейс и ритъм секцията. Тя обаче завърши със соло, което прободе дълбоко сърцето на Бош. Песента беше „Някъде отвъд дъгата“ и тя успя да изтръгне от инструмента си звук, който бе абсолютно недостижим за човешки глас. Жален и тъжен, но и с ясно доловима вълна на прикрита надежда. Парчето накара Бош да си помисли, че за него все още има шанс, че още може да открие онова, което търси, независимо колко малко време му остава.

През почивката излезе и пое обратно към работата. Докато изминаваше двете преки, пусна на дъщеря си есемес, за да види дали още е с Изследователите. Тя му отговори веднага, че вече си е у дома и се кани да си ляга, защото е уморена от училището и заниманията в участъка. Бош си погледна часовника и видя, че времето се е разбързало здравата. Беше почти единайсет. Обади се на Мади да й пожелае лека нощ и да й каже, че ще работи до късно, щом тя ще си ляга.

— Става ли да се прибера по-късно?

— Разбира се, татко. Работиш ли?

— Да, хапнах и се връщам в службата. Трябва да прегледам едни неща.

— На мен пък ми мирише, че си пил.

— Изпих една бира с вечерята. Добре съм. Ще се забавя само още час-два.

— Не прекалявай.

— Няма. Какво правихте тази вечер?

— Бяхме на пътна проверка. Предимно гледахме. Имаше един тип. Не беше пиян, но караше чисто гол. Много яко.

— Е, добре дошла в Холивуд. Дано не си си изкарала акъла.

— Ще го преживея. Завиха го в одеяло и го прибраха.

— Добре. Сега лягай. Ще се видим утре преди училище.

Бош затвори и отново се запита дали дъщеря му наистина иска да стане ченге, или се е захванала с всичко това само за да му угоди. Реши, че няма да е зле да поговори по въпроса с доктор Инойос. Мади прекарваше с нея по един час всеки месец, неофициално. Инойос сама предложи тази услуга, тъй като Мади беше дошла да живее с Бош след смъртта на майка й.

Отделът беше все така пуст, но погледът на Бош моментално се спря върху бюрото на партньорката му. Чантата на Сото бе на стола й. Обикновено я хвърляше там сутринта, когато пристигаше и отиваше за кафе. Вземаше само нужните й пари и оставяше чантата на стола. Но сега беше единайсет вечерта, а чантата пак беше тук. Отначало Бош се зачуди дали не я е забравила на излизане, но това изглеждаше невъзможно — тя държеше в нея ключовете си и оръжието, когато не беше на служба.

Завъртя се в кръг, като оглеждаше помещението. Сото не се виждаше никаква. Но му се стори, че долавя лек аромат на кафе. Значи тя беше тук. Някъде.

Извади телефона си и й прати есемес с въпрос къде е. Отговорът й го смути още повече.

У дома. Каня се да си лягам. Защо?

Сега Бош наистина не знаеше какво да прави. Написа й отговор.

Нищо. Просто се чудя.

Изпрати съобщението и му се стори, че чува тих звън някъде наблизо. Бош винаги държеше сигнала за есемеси на вибрация, тъй като повечето съобщения бяха от дъщеря му и не искаше звукът да прекъсва нечия работа. Сото обаче беше различна. Тя оставяше телефона си на звуков сигнал и Бош беше сигурен, че току-що го е чул. Написа ново съобщение.

До утре.

Натисна копчето за изпращане, застана абсолютно неподвижно и се заслуша. Почти незабавно чу сигнала отново. Проследи го до отворената врата на килера за папки в другия край на помещението.

Килерът за папки представляваше всъщност огромно хранилище, където се държаха досиетата и веществените доказателства по случаите на отдела. Помещението беше голямо, но случаите бяха толкова много, че миналата година бяха инсталирали шкафове на релси, които можеха да се прибират плътно един до друг. Така си осигуриха повече място. Когато някой детектив искаше да вземе конкретно досие, отваряше съответния шкаф. Всеки екип в Неприключени следствия имаше по един ред досиета, от двете страни.

Бош тихо пристъпи до отворената врата и надникна. Ароматът на кафе се долавяше по-силно. Видя, че редът, който деляха със Сото, е затворен, но три метра по-нататък шкафовете на други двама детективи бяха отворени.

Бош влезе в помещението и тихо тръгна натам. Поколеба се, когато стигна до отвора, после се промъкна и надникна иззад ъгъла в широката около метър пътека между рафтовете.

Нямаше никого.

Объркан, Бош погледна към края на помещението. Оттатък рафтовете имаше открита ниша с копирна машина. Бош тръгна натам и беше на няколко стъпки от ъгъла, когато чу как ксероксът се задейства.

Шумът на машината му осигури добро прикритие. Бош бързо пристъпи напред и надникна в нишата. Лусия Сото стоеше до апарата с гръб към него. На работния плот от дясната й страна имаше досие с отворени скоби за листата. До папката бяха наредени други три досиета. А до тях беше оставена димяща чаша от „ЛА Кафе“, денонощно заведение недалеч от Дирекцията на полицията.

Бош гледаше мълчаливо как Сото копира записки и доклади от досието. Тавата на ксерокса се пълнеше с листа.

Не знаеше как да постъпи. Нямаше представа защо, но Сото явно копираше досие, което не беше тяхно. Дръпна се назад и погледна отворените шкафове. Всеки екип в отдела отговаряше за конкретни години. Всеки детектив оставяше визитката си на предназначените за целта места в двата края на реда. Бош видя, че този е на Уитейкър и Дюбоз. В момента не можеше да се сети върху кои години работят те, но четирите досиета, които бе извадила Сото, изглеждаха стари. Синият винил на гръбчетата беше напукан и избелял, а листата бяха пожълтели.

Погледна към нишата и си помисли дали да не се махне тихо, както беше дошъл, но в главата му нахлу поток мисли и го накара да спре. Първо си помисли каква глупост правеше Сото с копирането на досиетата. Всеки детектив в отдела имаше код, който трябваше да бъде въведен в копирната машина, за да заработи. Това означаваше, че остава следа, която показва колко копия е направила Сото и кога. Помисли си също за всеизвестния факт, че през последните години стандартите за постъпване в управлението бяха снижени. Влизаха хора, хванати в дребни престъпления с наркотици или връзки с банди. Някои смятаха, че в полицията са проникнали представители на организираната престъпност, а може би и на терористични организации. Бош се зачуди дали Сото не работи за някой извън управлението и дали не е двоен агент — следовател по стари случаи през деня и шпионин през нощта.

Помисли си, че може би става жертва на собственото си въображение, но в края на краищата тя току-що го беше излъгала с есемесите си. Какво искаше да скрие от него?

Бош не беше от хората, които загърбват проблемите. Изведнъж реши какво да прави и се върна при нишата. Лусия тъкмо вадеше от тавата дебел наръч листа. Не го забеляза, защото беше напълно погълната от работата си.

— Намери ли това, което търсиш?

Сото едва не изскочи от обувките си. С мъка сподави писъка си, когато рязко се обърна и го видя. Трябваха й няколко секунди да се овладее и да си върне дар слово.

— Хари! Изкара ми акъла. Какво правиш тук?

— Мисля, че ти трябва да отговориш на този въпрос, Лусия.

Тя направи жест с ръка, сякаш се мъчеше да си поеме дъх след уплахата. Той й даде време да скалъпи отговора.

— Просто преглеждах стари случаи, нищо особено.

— Сериозно? Случаи, които не са твои? Не са наши?

— Опитвам се да навляза в работата, Хари. Чета досиета. Понякога ги копирам и ги нося у дома. Зная, че това не е по правилник, но… не мисля, че е кой знае какво. Не можах да заспя и затова се върнах да направя малко копия.

Историята и начинът на поднасянето й бяха толкова зле скалъпени, че Бош чак се притесни. Влезе в нишата и спря при плота. Погледна съдържанието на папката, от която тя копираше документи. Прочете първата страница, която винаги съдържаше първоначалния доклад и обобщение на случая. Позна го веднага.

— Значи избираш случаите просто напосоки, така ли?

— Да, нещо такова.

Бош погледна гръбчетата на другите папки и бързо си даде сметка, че са от един и същи случай. Пожарът в Бони Брай от 1993 г. Девет души, повечето деца, бяха загинали в един апартамент в Уестлейк. Жертвите бяха в нелицензирана детска градина в мазето в евтин жилищен блок и бяха хванати в капан от пламъците и дима. Половината деца в тясното помещение бяха умрели от вдишване на пушек. Пожарът беше обявен за палеж, но до арести така и не се стигна, въпреки че беше сформиран специален екип от специалисти по палежите към пожарната и следователи от полицията.

Бош напъха в папката летящите листа, които копираше Сото, след което нареди четирите папки една върху друга и ги взе. Обърна се и мина покрай Сото.

— Вземи си кафето — каза сухо.

Отнесе папките в клетката им и ги сложи на бюрото си. Посочи бюрото на Сото и й каза да сяда. Тя се подчини, като махна чантата от стола си.

Бош остана прав, крачеше напред-назад и говореше в гърба й. Тя седеше с наведена глава и сведен поглед като заподозрян, който знае, че предстои повдигане на обвинение.

— Ще проведа този разговор с теб само веднъж — започна той. — Ако ме излъжеш и разбера, с партньорството ни е приключено и ще се постарая кариерата ти на ченге също да приключи, независимо дали имаш медал за храброст, или не.

Млъкна и погледна тила й. Знаеше как се чувства. Сото кимна.

— Пожарът в Бони Брай — каза той. — Не съм работил по случая, но бях тук и си спомням. Девет жертви, случаят така и не беше изяснен. По онова време се носеха слухове, че палежът е дело на Пико-Юнион Ла Раца, защото управителят на жилищния блок не им позволявал да пласират стоката си в сградата. Това е всичко, което знам. Както казах, случаят не беше мой, но беше голям и около него се говореше какво ли не.

Спря да крачи, хвана облегалката на стола й и го завъртя така, че тя да се озове с лице към него.

— А сега ти идваш тук, герой, след като си простреляла двама от Тринайсета улица, а по една случайност бандите от Тринайсета улица и Пико-Юнион са заклети и вечни врагове.

Бош посочи слепоочието си.

— Та виждам те да копираш досието на Бони Брай и си мисля: това момиче не ми ли каза, че е родено в Уестлейк, преди да се премести в Долината? И следващият ми логичен въпрос е — за кого измъква досиетата?

— Няма нищо такова, Хари. Аз…

— Нека да довърша, ако обичаш. Още не ти е дошъл редът да говориш.

Обърна се и погледна купчината папки върху бюрото си. Вече беше почнал да се ядосва. Обърна се отново.

— В управлението е добре известно, че са свалили гарда, когато се наложи да раздуят персонала, и че в редиците ни са се внедрили външни лица. Хора, които първо са нещо друго и едва след това са ченгета. Казвам ти още отсега, че при мен тези няма да минат. Мислиш ме за някакъв стар глупак и че можеш да правиш каквото си искаш под носа ми, а аз да не забележа, така ли? От самото начало си помислих, че около теб има нещо странно. Ти не искаш да си ченге. А нещо друго.

— Не, грешиш.

Тя понечи да стане, но Бош сложи ръка на рамото й и я задържа на стола.

— Не, прав съм. И ще седиш тук и ще ми разкажеш какво правиш и за кого го правиш, иначе ще си останем тук до сутринта, докато не дойдат останалите и не попитат какво става.

Сото посегна към лявата си страна и Бош се напрегна. Ръката й обаче се насочи към лявата й китка. Сото разкопча копчето и запретна ръкав. Обърна ръката си и показа татуировка от вътрешната страна. Беше списък от пет имена — и надгробен камък. Хосе. Елза, Марлена. Хуанито. Карлос.

— Аз бях в онова мазе, когато започна пожарът, ясно? — каза тя. — Те бяха мои приятели. И умряха.

Бош бавно отстъпи до бюрото си, придърпа стола и седна. Погледна папките за момент, после се обърна към партньорката си.

— Опитваш се да разрешиш случая. Сама.

Тя кимна и свали ръкава си.