Лоренцо Каркатера
Вълка (63)

61.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Влязох в библиотеката с бинтован крак и с патерица в лявата ръка. Джими беше с гръб към мен и гледаше към градината и океана. Когато чу да влизам, се обърна с количката. Той се досещаше защо съм дошъл. Въпреки недъга си той все пак беше син на дон и разбираше по-добре от всеки друг защо не мога да го оставя жив.

Това беше най-трудното ми решение.

Чичо Карло беше компенсирал със смъртта си само част от предателството — издаването на информация от Джими на руснаците. Но имаше и друга част, за която само аз можех да отмъстя. С неговите действия той застрашаваше живота на сина ми, а аз не можех да позволя подобно нещо.

Приближих се до него. Застанах на сантиметри от инвалидната количка и поставих длан на рамото му. Той направи жест с ръце и аз кимнах.

— Ще стане бързо — казах му. — Обещавам.

Извадих тръбата от устата му и я пуснах на пода.

После застанах откъм машината на гърба на количката и изключих подаването на кислород. Джими започна веднага да се задъхва, погледна ме в очите и направи последен жест.

— И аз те обичам — казах и взех дланта му.

Джими взе да се гърчи, гръдните му мускули се мъчеха да вдишат въздух. Лицето му почервеня, цялото му тяло потрепери, краката също.

Загледах се в океана с мокро от сълзи лице. Усещах как животът бавно напуска тялото на Джими, докато той продължаваше да стиска дланта ми.