Лоренцо Каркатера
Вълка (62)

60.

Мостът на ангелите, Италия

С Анджела вървяхме по моста хванати за ръце, подминавайки статуите на ангели от двете ни страни. Лампите светеха с мека светлина в ранната вечер. Зад нас пред входа на замъка се суетяха полицаи и камористи. Реката приятно шепнеше под краката ни.

Бяхме минали покрай три ангела, когато чухме звука от тупването на човешко тяло върху камък. Раза беше паднал от покрива. Франтони беше отмъстил за смъртта на брат си.

— Имаш ли си любим ангел? — попита ме Анджела, без да обръща внимание на суматохата зад нас.

— Михаил — отвърнах. — Истински боец. А ти?

— Винаги съм си падала по Луцифер. Той е бил любимецът на Господ, както знаеш.

— Защо ли не съм изненадан? — изрекох и в същото време забелязах нейната кола, която ни чакаше на другия край на моста.

Обърнах се назад към извисяващия се и осветен от мигащите навсякъде наоколо лампи на полицейски коли замък.

Прекосихме моста и се насочихме към чакащия ни седан. Трима от нейните хора изтичаха към нас, отвориха вратите и ни помогнаха да се качим.

— Когато баща ми чуе за това, ще му се прииска да те убие. — Анджела се усмихна. — Отново.

Свих рамене.

— Щях да се разочаровам, ако реакцията му беше друга.

Двамата седнахме в колата и шофьорът бързо потегли към болницата. Анджела облегна глава назад и затвори очи.

Погледнах навън и после към нея. Лицето и косата й бяха изцапани със засъхнала кръв. Раната й продължаваше да кърви. Цепнатината на челото й беше почерняла и изцапана с пръст.

Взех дланта й в моята.

Тя се усмихна и стисна дланта ми по-силно. Обърна се и ме погледна.

— За тази вечер мога да ти дам само толкова — каза.

— Това ми е напълно достатъчно — отвърнах и затворих очи.

Първата битка, разразила се през дългото и жестоко горещо лято, беше към края си.