Лоренцо Каркатера
Вълка (59)

57.

Тичах по Пасето ди Борго, тесен и открит коридор от червени тухли, който извеждаше от Ватикана към замъка „Сант Анджело“.

Някога е бил използван за затвор и убежище, но сега беше туристическа атракция, до която се стигаше по Моста на ангелите.

Намирах се по средата на коридора, когато чух стъпките на Раза някъде пред мен. Лука Франтони ме беше напътствал, докато излязох от Ватикана и се озовах в коридора. Помагаше ми да се ориентирам от един ъгъл в друг, от едно стъпало на друго, докато изляза на открито.

Откъм залите на Ватикана зад мен още се чуваше стрелба. Битката между Анджела и хората й срещу руснаците навлизаше в разгара си.

— Някой вижда ли какво става вътре? — попитах.

— Не се притеснявай — обади се Франтони. — Анджела има достатъчно сили. Аз имам десетина човека вътре и още двайсет, чиято задача е посетителите да не пострадат.

Ускорих крачка и продължих напред. Чух стъпки зад мен. Беше Анджела. Само като я видях, с разтворено яке, с пистолет във всяка ръка, с маратонки, не можах да се сдържа и се усмихнах. Продължих да тичам и не забелязах как трима руски стрелци се прицелиха в нея. Разбрах едва когато чух изстрелите и нейния стон, след което тя падна на земята, а лицето й се одраска в червената тухлена стена.

Обърнах се назад и видях стрелците. Анджела беше на земята, легнала на едната си страна, с гръб към стената. Напъхах детонатора в джоба си и извадих втори пистолет, също „Глок“, от кобура на лявото ми бедро. Прицелих се с двата пистолета и стрелях по руснаците. Те отвърнаха на огъня. Куршумите засвириха покрай мен, забивайки се в стената, образувайки малки облачета прах от разбития камък.

— Анджела е ранена — казах в микрофона. — Трима руснаци идват към мен и ще се доберат до нея. Раза избяга и навярно вече е стигнал замъка.

Едва различих гласа на Брунело на фона на интензивната стрелба, която се водеше в сградата.

— Тримата, които идват към теб, и двамата, които сме притиснали вътре, са последните руснаци. Останалите или са арестувани, или са застреляни от ченгетата.

— Оправяй се сам — обади се Манцо. — Няма да можем да стигнем до теб навреме.

Бях на десетина метра от Анджела и спрях да тичам. Извадих празните пълнители на пистолетите, пъхнах пълни и отново се прицелих в руснаците. Постепенно адреналинът и гневът ми се изчерпваха. Боях се да погледна към нея. Боях се да науча истината.

Почувствах изгаряща болка в десния крак — бях улучен. Въпреки това запазих позиция и спокойно се прицелих. Уцелих единия от руснаците точно под челюстта. Той се просна по гръб.

Чух го, преди да го видя. Думите му отекнаха в слушалката ми:

— Върви към Анджела — обади се Франтони. — Остави двамата на мен.

Франтони беше на около пет метра от руснаците и стреля по тях. Единият бързо падна на колене и беше довършен от куршум в главата.

Закуцах към Анджела и взех главата й в ръце. Дясната й ръка беше пропита с кръв, тънки червени струйки течаха покрай пръстите й и оттам на паважа. Гледах я в очите, приближих я до себе си. Кръвта от раната в крака ми капеше върху якето й. Тя отвори очи. Челото й беше цепнато и от него течеше кръв по тениската и врата й.

— Ще можеш ли да станеш? — попитах.

— Не знам, ще се опитам — отвърна тя.

Двамата с усилие се изправихме на крака, но се спряхме, щом чухме стъпки зад гърба ни. Аз се извъртях рязко с двата пистолета по посока на звука.

Мъжът, който вървеше към нас, беше на около трийсет и пет, с черна коса, мускулесто тяло, с два пистолета. Бялата тениска под сакото му беше изцапана с кръв.

— Спокойно — каза Анджела. — Това е Лука Франтони.

Огледах непознатия и кимнах одобрително.

— Ние се познаваме — отвърнах. — Косвено.

Огледах терена зад Франтони, хвърлих поглед към труповете на тримата руснаци.

Потупах го за рамото.

— Длъжник съм ти — казах му.

— Скоро може да се наложи да ми върнеш услугата — отговори Франтони.

Анджела посочи замъка над рамото ми.

— Раза се е укрил вътре.

— Вече може и да е избягал — отвърнах аз.

— Щяхме да чуем — каза тя. — Поставила съм половин дузина от моите хора пред изходите, Франтони също е разположил екипа си. И едните, и другите искат да му видят сметката. Не, според мен той е вътре и ни чака.

Извадих детонатора от джоба си и го дадох на Франтони.

— Ти сигурно ще му намериш по-добра употреба от мен — казах.

Франтони взе устройството и го пъхна в задния джоб на джинсите си.

— Бомбата вече беше обезвредена — отвърна. — Моите момчета я свалиха от тялото на атентатора.

После Франтони се наведе и взе от земята пистолетите на Анджела и й ги подаде. Тя ги взе с окървавените си ръце.

— Да довършим започнатото — каза.

Закуцах в компанията на боса на неаполитанската Камора и шефа на антитерористичния отряд на римската полиция. И тримата бяхме окървавени, но готови за още една битка.