Лоренцо Каркатера
Вълка (38)

36.

Неапол, Италия

 

— Полицията май е открила нещо интересно — каза Анджела.

— Сериозно ли е? — попитах.

Тя сви рамене.

— Един детектив от Рим ни го даде. За него случаят не е поредният като всички други. Той е мотивиран. Като теб.

— Като мен?

— По-малкият му брат също работил в полицията. Бил доста добър в задържането и откриването на терористи. Наскоро загинал на летището в Рим.

— Бомбата пред терминала. Това беше работа на Раза, горе-долу по същото време той сключи сделка с Владимир.

Двамата седяхме в ъглово сепаре в един от най-старите ресторанти в Неапол, „Мими ала Феровия“, близо до сградата на съда. Нямаше американски президент от Дуайт Айзенхауер насам, който да не беше идвал тук. Техните фотографии заедно със снимките на безброй политици и филмови звезди украсяваха стените на заведението.

Анджела беше предложила да излезем на вечеря и не се наложи да ме убеждава дълго. Намирахме се в нейния град и двамата й най-добри стрелци бяха накъде наблизо, готови да реагират при първа опасност.

Сервитьорът се приближи и отвори бутилка скъпо червено вино.

— Само за дамата — казах му.

— Не виното убива, Винсънт — изрече Анджела — а куршумите. А и ти като истински джентълмен не можеш да оставиш дамата да пие сама.

Кимнах на сервитьора и той наля и в двете чаши, след като Анджела махна с ръка на неговото предложение първо да опита от виното.

Вгледах се в нея замислено. За миг ми се стори като момичето, с което се запознах през онова лято преди много години, красива девойка с диво сърце и цял град зад гърба й. Тя беше с тясна черна пола и черна блуза. Тънката й перлена огърлица блестеше на светлината на свещите.

— Това ченге…

— Лука Франтони — допълни Анджела. — Брат му Реми бил един от полицаите, които неуспешно се опитали да обезвредят терориста в Рим.

— Преди давал ли ви е информация?

— Не е това, което си мислиш — каза тя. — Той не е купен нито от нас, нито от някой друг. Предава ни информация само ако смята, че това ще му помогне да пипне негодниците, в конкретния случай — Раза. Знае, че сме погнали Раза, а и той също иска да се добере до него. Това е.

— Не това имах предвид — отвърнах. — Просто исках да попитам колко достоверна е била информацията, която ви е давал досега.

— Никога не ни е навеждал на фалшиви следи.

— Какво е открил той?

— Преди три вечери ченгетата от антитерористичния отдел на римската полиция нахлули в конспиративна квартира, близо до Виа Венето. Арестували трима души и конфискували няколко лаптопа, Франтони разпознал в един от арестуваните член на клетката на Раза. Онзи стоял ниско в йерархията, но се намирал в групата от доста време и можело да е дочул нещо интересно.

— Полицията не откри нищо на мястото на последния атентат — казах аз.

— Да, и информацията, която Франтони получил от терориста, може да не доведе до нищо, но си струва да я проверим.

— Каква е тя?

— Скицник, който много прилича на този, който открихме на гарата. — Анджела замълча, когато сервитьорът дойде с голяма купа салата е пиле, лимон и броколи на нея, а на мен — стек пицайола и печени картофи. Двамата отказахме пипера и тихо изчакахме сервитьорите да се отдалечат от масата ни. — Задържаният казал на Франтони, че скицникът принадлежи на Раза.

— Какво имаше вътре?

— Рисунки с въглен, също като в първия. Реплики на творбите на Микеланджело, Караваджо и Рафаел заедно с негови записки.

— Раза обича изкуството, но мрази света.

— Той може да реши да унищожи това, което обича — отвърна Анджела. — Ако можем да си направим някакъв извод от скицниците, то е именно този.

Няколко минути се умълчахме, докато се хранехме. В компанията на Анджела ми беше уютно, както винаги. Чувствах, че мога да сваля гарда. Надявах се да не греша. Не се доверявам лесно на хората. Човек не достига върха на кариерата в средите на организираната престъпност, като се доверява на всеки срещнат. Не можех и да не си давам сметка за жестоката истина — че зад красотата и чара на тази жена се криеше бруталният водач на една от най-многобройните престъпни групировки в света. Камората участваше в толкова много сфери, легални или не, че си бяха спечелили от полицията и службите на закона прякора „Октопода“.

Наред е това оставаше и въпросът за „къртицата“, която се намираше или в моята организация, или в някой от другите синдикати. Мисълта за предател в моите редици ме беше плашила винаги и аз правех всичко възможно, за да предотвратя подобна опасност. Всички шефове на мафията са обсебени от мисълта за предателство и подозират всеки — като се започне от близкото им обкръжение и се стигне до онези в периферията. Причините и мотивите някой от съюзниците ти, бизнес партньорите или съветниците ти да те предадат са много елементарни — пари, власт. Понякога го правят от завист, друг път, за да поправят някаква несправедливост според тях. Откриеш ли Юдата, всичко си идва на мястото.

Давах си сметка, че всеки би имал причина и интерес да ме отстрани от пътя си.

Бащата на Анджела може и да й беше позволил да си партнира с мен, докато в това време можеше необезпокоявано да действа подмолно зад гърба ми и да уговаря сделка с врага.

Чичо Карло не беше много склонен да жертва хората си в дълга и кръвопролитна война, но пък много по-охотно би приел пари от руснаците.

Анджела може да се беше съгласила да ми помогне, за да ме държи под око в Италия, в нейния обсег, което беше доста удобно, ако решеше да ми устрои капан.

Или пък можеше да е всеки друг от босовете на престъпните синдикати, присъствали на първата ни среща. Всички те имаха доста силни мотиви да ме ликвидират.

С други думи, всеки по всяко време можеше да забие нож в гърба ми.

— Франтони ни каза и нещо друго — продължи Анджела.

— Какво?

— Преди два дена полицията откри нещо във Флоренция. В една кола, паркирана пред конспиративната квартира на Раза, близо до Порто Векио.

— Какво?

— Няколко картички с фотографии на „Давид“. Самите картички не са нещо особено, но все пак…

— Раза на практика живее в музеите, те са му като втори дом — отвърнах. — Той планира терористичните си атаки в галериите на музеите. Не бих се изненадал, ако реши да взриви някой от тях.

— Може би — отвърна Анджела. — Или може да са си само обикновени картички.

Огледах ресторанта. Когато влязохме, беше пълен с хора, но сега бяха останали само няколко двойки. Двамата с Анджела седяхме с гръб към стената, с лице към улицата. Беше десет часът и няколко минути, а тази част на Неапол, обикновено много оживена и шумна, беше пуста. От мястото си виждах стъпалата на сградата на съда и от другата страна тясната уличка, която водеше към старата железопътна гара.

Тогава забелязах една кола, последен модел „Мерцедес“, седан с четири врати, със затъмнени стъкла. От двата му ауспуха излизаха бели облачета дим.

— В момента само гадаем — продължи Анджела. — Трябва да се доберем до надеждна информация, и то час по-скоро.

— Бодигардовете ти къде са сега? — попитах, без да отмествам поглед от прозореца. Дали паркираната кола беше само примамка? Дали убийците щяха да се появят от друга посока?

Анджела бързо проследи погледа ми.

— Ако има проблем, за петнайсет секунди ще са тук.

— Задният вход на заведението през тоалетната ли е?

— Да, излиза на една тясна пътека-уличка, която отвежда към по-широката улица срещу сградата на съда.

— Не мисля да го използвам. Искам да знам, в случай че се опитат да ни изненадат в гръб.

— Да не ги чакаме да ударят първи. — Тя стана и излезе от сепарето. Отвори дамската си чантичка и извади деветмилиметров пистолет. — Ако не си въоръжен, имам и втори.

Усмихнах се, излязох от сепарето и извадих глока от кобура на бедрото ми. Огледах ресторанта, за да се уверя, че останалите клиенти са още по масите, а сервитьорите — на мястото им.

— Триста евро ще стигнат ли за сметката? — попитах и бръкнах за портфейла.

— Няма да плащаш нищо — отвърна Анджела, вперила очи в колата отвън. Бавно, с отмерени крачки, тя тръгна към външната врата на заведението. — Ти си в моя град и аз черпя.

— Когато излезем, аз ще се заема с онези в колата. Твоите хора ще ни прикриват. Ако стане напечено, ти изчезвай оттук.

— Хубав план, но нямам намерение да го следвам. Иначе е хубав план.

Хванах ръката й и я погледнах в очите.

— Ако нещо се случи с теб, баща ти ще ме убие или ще нареди да ме убият.

Анджела се разсмя.

— Баща ми иска да те убие още откакто отказа да се ожениш за мен.

Тя се доближи до мен и ме целуна по устните. После бавно се разделихме и всеки от нас тръгна към вратата.

Излязохме от ресторанта спокойно и непринудено, като държахме пистолетите ниско встрани, с цевите надолу. Анджела ме хвана под ръка. Улицата беше пуста. Светлината на уличните лампи беше замъглена от влагата. Излязохме на тротоара, Анджела беше облегнала глава на рамото ми и беше скрила оръжието зад кръста си. Продължихме да вървим. В същото време четирите врати на седана рязко се отвориха. Четирима мъже, всички до един с внушителна физика, изскочиха от колата, сякаш вътре беше избухнал пожар. Насочиха към нас оръжие. Аз леко пристъпих пред Анджела, за да я предпазя от неприятелския огън, вдигнах глока и стрелях два пъти по мъжете, които вече бяха на по-малко от десет метра. Куршумите зачаткаха по паважа, вдигайки облачета прах и отломки.

Някой от тъмното стреля и улучи.

Скрити дълбоко в сянката на Съдебната палата вляво от нас, Брунело и Манцо уцелиха мишените си с хирургична и смъртоносна прецизност. Всичките им куршуми попаднаха в главата или сърцето на жертвите. Само след броени секунди четиримата мъже лежаха на земята мъртви или умиращи.

Всичко стана за по-малко от три минути. Четиримата стреляха пет-шест пъти, но напосоки, без да улучат никого от нас. Погледнах към труповете им и веднага разбрах, че не те са истинските убийци. Те бяха жертвените агнета, пратени да ме заблудят, да ме накарат да си помисля, че всичко е завършило успешно, докато в действителност не беше.

— Засада! — извиках на Брунело и Манцо.

— Уличката до съда — обади се Анджела. — Или вратата, водеща към кухнята на ресторанта. Това са единствените места, от които могат да излязат зад нас.

— Дали някой от ресторанта няма да се обади на ченгетата? — попитах.

— Не, не и тук — отвърна тя.

Улицата беше необичайно тиха. Нямаше минувачи, нито коли. Сякаш се намирахме в изоставена част на града. Хвърлих поглед към Анджела, която беше застинала и се ослушваше и за най-лекия шум. Тялото й беше като на котка, преди да скочи върху жертвата си. Брунело и Манцо останаха скрити под булото на тъмнината, някъде зад мен.

Тогава се чуха нечии стъпки. Вървяха към нас — от уличката и от задната врата на ресторанта. Може би бяха осем стрелци, може би повече. Това не беше работа на Раза, миришеше ми на руската мафия. Само Владимир можеше да жертва с лека ръка четирима души, за да ни заблуди, че покушението срещу нас е минало.

Макар и вътрешно да се възхищавах на дързостта и бруталността на този ход, аз никога не бих постъпил по подобен начин. Никога не бих вербувал някого в моята организация само за да послужи за примамка, за пушечно месо. По движенията, по лошо скроените дрехи и по неспособността им да уцелят две неподвижни мишени от близко разстояние, беше ясно, че четиримата млади мъже на земята бяха аматьори, които се бяха хванали на обещанието за бързо израстване в криминалната кариера. Навярно дори не им бяха платили за задачата, а седанът беше откраднат от съседните улици на иначе заможния квартал.

— Качи се в колата — казах на Анджела и посочих натам с пистолета. Четирите врати на седана стояха още отворени. — Ние тримата ще те прикриваме.

— Те са ми ценни, а ти си ми партньор. Няма да ви оставя сами. Но съм очарована от проявената от теб загриженост.

— Не ти казвам да бягаш. Качи се в колата и се насочи към стрелците. Включи фаровете на дълги светлини и стреляй към уличката. Дръж шофьорската врата отворена.

Анджела тръгна към паркираната кола.

— Но защо? — попита.

— Защото ще скочиш от колата миг преди тя да навлезе в уличката.

— А тези, които ще излязат от ресторанта?

— Твоите хора имат по-добра позиция да ги пресрещнат. Щом видят колата да се движи, те ще знаят какво да направят.

— Ти къде ще си?

— Зад теб и ще те прикривам.

Анджела бързо скочи зад волана на мерцедеса и зави към уличката. Докато завърташе волана, тя включи фаровете на дълги. Единият й крак висеше отвън, токчето на обувката стържеше по паветата. С дясната ръка държеше волана, а с лявата ръка с пистолета стреля през отворения прозорец, по уличката, по посока на приближаващите се нападатели. Куршумите на нападателите улучиха предницата на колата и разбиха едната страна на предното стъкло.

От улицата, водеща към Съдебната палата, от двата й края, отекнаха бързо един след друг няколко изстрела. Брунело и Манцо се включиха в ожесточеното сражение.

Аз тичах зад колата и също стрелях по уличката. Светлините на фаровете заслепяваха нападателите. Преброих седем от тях. Трима вече бяха на земята, а един всеки момент щеше да се строполи.

Седанът беше само на сантиметри от входа към уличката, когато Анджела скочи от колата и се претърколи на паважа, стиснала пистолета в ръка. Аз вървях зад колата, смених пълнителя на глока с нов, спрях до нея и й помогнах да се изправи.

— Свършиха ми патроните — каза тя.

Прегърнах я през кръста с една ръка, а с другата стрелях по нападателите, които сега се опитваха да се промъкнат покрай седана, блокирал изхода от уличката.

— Тръгни към твоята кола — казах й. — Но стой зад мен.

— Колко още остават?

— Може би трима. Но единият е ранен.

— Няма да оставя Брунело и Манцо.

— Няма да си тръгнем оттук, докато не очистим и последния стрелец.

— Боеприпасите ти свършват — отбеляза Анджела. — Ще ни трябва още оръжие.

Тя се отдели от мен и изтича към телата на четиримата стрелци, които ни бяха нападнали първи. Техните оръжия бяха разпръснати по паважа. В това време забелязах как един от нападателите, ранен във врата, се промъкна покрай седана и се прицели в нея. Нямах време да я предупредя и затова, без да мисля много, затичах към нея, стреляйки в движение.

Тъкмо се озовах пред Анджела, когато усетих болка в лявото рамо. Миг по-късно силата на удара ме свали на земята. Тя застана пред мен и стреля три пъти по стрелеца, който се намираше само на три-четири метра от нас. Два от куршумите попаднаха в целта.

Единият — фаталният — проби малка дупка в лявата скула на мъжа и той падна по лице на земята.

Анджела се обърна към мен, разтвори коженото ми яке и разкъса синята риза, която беше мокра от кръв.

— Раната е дълбока — каза — но няма засегната кост. Ще изгубиш кръв, но ще ти мине бързо.

— Ризата, която току-що скъса, беше любимата ми. „Армани“ — процедих през зъби заради болката. — Имам я от години.

Тя се засмя и ми помогна да стана. Надникнахме в уличката и се уверихме, че освен телата на убитите и ранените нападателите няма никой друг. Чуваха се само стоновете на ранените. Беше тихо и в другия край на улицата до Съдебната палата. Чуха се стъпки в тъмнината и след малко оттам се показаха Брунело и Манцо. Манцо куцаше, подпрян на Брунело. Двамата вървяха с насочени пистолети и се усмихнаха, като ни видяха — застанали между седана и четирите трупа. В далечината се чуха сирени на полицейски коли.

— Да вървим — каза Анджела и се обърна към нейната кола, хванала ме през кръста с една ръка. — Наблизо има болница, където ще обработят раните ви. Като ви зашият и превържат, ще те заведа у дома и ще останеш там, докато се оправиш.

Докато бавно вървяхме към колата на Анджела, хвърлих бърз поглед към труповете зад нас. Колко ли още щяха да загинат, преди да свърши тази война?

— Тази вечер имахме късмет — казах на Анджела, игнорирайки болката в рамото.

— И ще е добре и занапред късметът да е на наша страна — отвърна тя.