Лоренцо Каркатера
Вълка (32)

30.

Ню Йорк, САЩ

 

Погледнах към Джак през стъклената врата, отделяща терасата от хола на нашия мезонет. Той седеше на паркета и подхвърляше топка за тенис на едно кутре, порода мастиф, което беше кръстил Хюго. Кучето, само на четири месеца и вече наддало до шест килограма, беше подарък от Анджела, която стоеше до мен на терасата и се усмихваше при гледката на хлапето и Хюго, които се наслаждаваха на компанията си.

— Можеше да му вземеш и нещо по-малко, някой мопс — казах й.

— Може. Но те нямат кралско потекло и родословна история като нашите булмастифи.

— Обаче като пораснат, тежат колкото боксьор средна категория.

Тя се засмя.

— Виж го как му се радва. Двамата ще станат големи приятели. А и кучето ще го пази. Булмастифите бранят до смърт господарите си.

— Да, помня. Първото лято, което прекарах тук, трябваше да мине цял месец, преди вашите две кучета да спрат да лаят по мен.

— Те не се доверяват лесно — отвърна Анджела. — Можем само да взимаме пример от тях.

Обърнах се с лице към града, към центъра на Манхатън. Слънчевите лъчи отскачаха от измитите и лъснати до блясък стъкла на високите небостъргачи, които образуваха силуета на тази част от Ню Йорк, която Труман Капоти някога беше нарекъл „диамантен айсберг“.

Войната срещу терористите беше започнала преди по-малко от месец.

Якудза и Триадите изпълняваха задачата си — притискаха финансовите институции, през които минаваха потоците от пари, предназначени за терористите. Някои от тези институции бяха големи корпорации, с които бяхме работили от години. Източноевропейските и близкоизточните пари, които от десетилетия се насочваха към Япония, за да бъдат изпрани и узаконени само за двайсет и четири часа, сега изчезваха безследно, като няколко дни по-късно потъваха в хазната на нашите престъпни синдикати. Никой не беше по-добър в тази дейност от китайците и японците. Те управляваха фондовете на организираната престъпност още от средата на миналия век и го правеха умело и незабелязано. Те държаха под око милиони долари, движещи се сред поне дузина престъпни организации по целия свят. Въпреки че всеки ден в Страната на изгряващото слънце се вливаше лавина от пари и после също така се изливаше навън, този огромен финансов поток не беше документиран по никакъв начин, за службите на реда не оставаше нито едно писмено доказателство. Изпраните долари биваха инвестирани в десетина законни предприятия, които не само разширяваха властта ни, но и значително улесняваха воденето на бизнеса и по-конкретно на неговата незаконна част. Възможността да имаме достъп до такива средства, без страх да бъдем изобличени от полицията, беше една от основните причини за нашия просперитет в края на двайсети век и първите години на новия век. Щом не можеш да направиш връзка между нас и парите, значи не можеш да направиш връзка между нас и престъплението.

Двата азиатски синдиката бързо поставиха прът в колелото на финансовата мелница на терористите. По моя оценка щеше да отнеме още месец, най-много шест седмици, за да се пресуши кладенецът до такава степен, че да им останат само парите на руснаците. Исках руските пари да стигнат безпрепятствено до касите на терористите, за да могат Големия Майк, Джон Лу и техният компютърен хакерски екип да разбият кодовете и да разберат кои са основните спонсори на терористичните мрежи, както и дали те действат в тандем. Щом попаднех на следите на спонсорите, с помощта на моите хора щях да предам тази информация на моите верни приятели в службите на реда, както в Щатите, така и в Европа, и да ги оставя да свършат тежката работа. Давах си сметка, че подобна маневра щеше да предизвика усмивка у чичо Карло.

„Какво значение има дали ще удариш врага с куршум или с чукчето на съдията? — веднъж ме попита той. — По-важното е, че се отърваваш от него. И колкото по-малко следи водят към теб, толкова по-добре.“

Бях готов да се обзаложа, че едновременното пресушаване на двата парични потока в крайна сметка щеше да предизвика ответния удар на терористите. Предположението ми се основаваше на правилото, че никой не стои със скръстени ръце, когато вижда как парите му се изпаряват. Това беше валидно както за организираната престъпност, така и за който и да било хедж фонд.

Когато Големия Майк и Джон Лу инсталираха тяхната система, те успяха да клонират стотици телефонни номера на терористи и започнаха да следят действията им всекидневно. После вкараха номерата в базата-данни и без да излизат от комфортния си офис в Атина, можеха да установят кой се обажда, от кой номер и колко често. С помощта на тази информация можахме да установим връзките между различни терористични клетки и да определим кои работят съвместно и кои — самостоятелно. Това ни позволи да си създадем обща картина за силите и ресурсите на терористите. И с тази ключово важна информация, аз започнах да планирам действията срещу първата ми мишена — Раза.

Той беше впечатляваща личност, най-неординарният терорист. А опитът ме беше научил, че много често най-неординарният враг е най-опасният.

Той слушаше класическа музика, когато планираше поредната си акция, и беше изградил армия от неколкостотин камикадзета, готови да умрат по негова заповед. В неговата група нямаше жени. Това ми се стори любопитно, тъй като водачите на подобни организации активно вербуваха жени, тъй като беше по-трудно да бъдат разпознати като атентатори и задържани от властите.

Ако разчитах Раза да направи грешка или да стъпи накриво, никога нямаше да го доведа до крах. Той вече беше демонстрирал многократно, че не е глупак и едва ли би допуснал грешка. Налагаше се да продължа да унищожавам хората му един по един, да се заровя още по-дълбоко във финансовите му резерви, да прекъсна притока на оръжие към него. Да вляза трайно в съзнанието му, да го накарам да мисли, че съм зад гърба му, че го дебна постоянно и съм близо, че предвиждам всеки негов ход, че знам плановете му и съм в състояние да му видя сметката напълно. Трябваше да накарам Раза да повярва, че какъвто и ход да планира или да предприеме, аз съм два хода пред него, на крачка от това да му обявя шах и мат.

Колкото до Анджела, тя в момента стоеше до мен на терасата и си наливаше чаша изстудено вино, цялата сияеща в жълтата си рокля, докато слънцето огряваше загорялата й кожа и изящните й мускули. Анджела беше изпълнила задачата си. Тя беше изпратила нейните камористи на север, чак във Флоренция, където те трябваше да издирят и да избият всички известни терористи, действащи в големите градове. Заедно с Дейвид Лий Бърк и членовете на „Безшумната шесторка“ после тя съсредоточи усилията си върху Раза и неговата мрежа. Анджела беше безмилостна, не приемаше никакви извинения и никакви предложения за сделка с терористите.

„Бях чувал и преди за нея и действията й — каза ми Дейвид Лий Бърк една вечер в Рим — но видяното надмина чутото. Тя е хладнокръвна, безпощадна и решителна. Щом Стрега ти вдигне мерника, не ти остава нищо друго, освен да си поръчаш надгробна плоча.“

Стрега удряше бързо и решително.

Само в един от кварталите на Неапол нейните хора ликвидираха осем души, за които се мълвеше, че са законспирирани терористи. В Рим и Флоренция групата й осуети две нападения на Раза и предотврати бомбен атентат на туристически кораби в Маргелина. Беше наистина безпощадна. Действаше, ръководена от съществуващите от векове принципи на Камора — убивай всеки, който се изпречи на пътя ти, и оставяй след себе само руини и кръв.

Тя напълно си заслужаваше репутацията на един от най-жестоките мафиотски босове в Европа, а аз имах късмета, че тя беше на моя страна.

— Той измисли ли име на кучето? — попита Анджела.

— Хюго — отвърнах аз. — Сега е на фаза „Виктор Юго и Александър Дюма“. Едва успях да го разубедя да не кръсти кутрето на един от мускетарите.

— Ябълката не пада по-далеч от дървото. — Тя се усмихна. — Спомням си, че и ти някога беше на същата фаза. Фаза, която, ако не ме лъже интуицията, още не си надраснал и преодолял.

— Джак забеляза засилената охрана и не остана много доволен. И кое хлапе на неговата възраст ще е? Може пък Хюго да му помогне да не обръща внимание, на ставащото около него и да го върне в детството.

— Подбери подходящо име на кучето, остави ги да отраснат заедно и после ще видиш, че животното не само ще знае по всяко време къде е Джак, но ще следи за тези, които са в обкръжението му, за тези, който са му приятели, за тези, които са заплаха за него.

Моите две кучета, за които спомена… Те ме спасиха не един и два пъти. Баща ми навремето ми каза, че всяко от тези кучета струва повече от шестима от най-добрите му телохранители.

Аз кимнах в знак на съгласие, подпрян на тухлената стена на терасата, загледан в сина си.

— И той ще си има приятел — отвърнах.

— Той е син на баща си, Винсънт. Може да се справи с всяко предизвикателство, което животът му отправи.

— Сърцето ми се къса, като го оставям сам толкова дълго. През повечето време Джими и чичо ми са с него, но не могат да заместят истинския баща.

— Може би да е сам не е чак толкова лошо за него в момента.

Реших да сменя темата:

— Напоследък хвърли доста сили, за да разклатиш клетката на Раза. Предполагам, че вече е подушил кой му пречи на плановете.

— По-вероятно е да насочи вниманието си върху теб, а не върху мен.

— Защо? — попитах.

— Ти си по-известен. А всички терористи, независимо дали го признават или не, обичат да бъдат споменавани в новините. Ако докопа мен, най-много да му посветят няколко челни заглавия в италианските вестници. Но ако убие теб — богат и заможен американец, мафиотски бос или не — със сигурност ще получи много по-голямо и по-централно място в медиите.

— В момента успяваме да го забавим, но сме много далеч от това да разберем какви планове крои за мащабната си атака.

— Ние знаем повече, отколкото предполагаме. Например знаем, че главният му удар ще бъде нанесен в Европа, най-вероятно в Италия. Цялата му подготовка навежда на тези изводи. Акцията, която осуетихме, онази в пристанището, щеше да бъде най-големият атентат в историята.

— Някой от хората ти успя ли да събере полезна информация за предотвратения атентат на железопътната гара?

Анджела кимна.

— Един скицник — отвърна тя. — Не от онези, които използват студентите по рисуване. Този е с кожена подвързия и е скъп. Продават се само в магазините за луксозни стоки във Флоренция и Рим.

— Как това го свързва с Раза?

— Не съм сигурна дали го свързва. Но подобни скицници открихме и в две от конспиративните им квартири. Може да са били забравени или просто да е случайно съвпадение.

— Това го нямаше в полицейските доклади — отбелязах.

— И няма да го има. Един от хората ми се сдоби със скицника благодарение на връзките си в полицията. Сега е в нашите досиета.

— Какво има в този скицник? — попитах.

— Графики, нарисувани с въглен. Лоши копия на творби на Микеланджело, Караваджо и Рафаел. Също като тези, които открихме в двете квартири.

— Струва си да ги проверим. Накарай някого да поразпита продавачите в магазините в двата града дали са виждали Раза и да им покаже негова фотография. Да видим дали версията ни ще съвпадне. Той обожава изкуството на Ренесанса и ако наистина е от онези терористи, които искат да оставят уникалния си почерк, защо да не унищожи това, което обича?

Анджела кимна.

— Притеснява ме, че твърде бързо и твърде лесно разкрихме членовете на неговата група. Те едва ли не ни снасят на тепсия неговите планове. Раза не е толкова глупав. Той е много по-хитър и едва ли така лесно би се разкрил.

— Което ще рече?

— Че ни подава само жертвени агнета. Специално ги е поставил под носа ни, за да ни внуши, че уж сме осуетили плановете му и сме внесли хаос и безредие в неговата организация.

— Докато той в това време се намира далеч оттук и планира истинските си големи удари — допълних аз.

— Действа извън полезрението ни, спокоен, че сме в пълно неведение за истинската му игра.

— Допусках, че може да се стигне до това. Изникват въпросите дали наистина Раза е толкова умен и хитър. И дали не го надценяваме.

— Нищо чудно и да е. Или пък може зад всичко да стои Владимир и да направлява действията му.

Анджела отиде до стъклената маса в средата на терасата и седна на удобното кожено кресло.

— Не е важно кой направлява действията му — изрече след миг. — Може през цялото време да са ни водили за носа, а може и да не са. Но този главен удар ще се случи скоро и ще се случи в родната ми страна.

— Защо си толкова сигурна?

— В Щатите няма никакви следи от хората на Раза. А и на него ще му е доста трудно да организира там операция от нулата. Прекалено много очи, насочени към него, прекалено враждебна среда.

— Друго?

— Той обича да размишлява върху плановете си и да си провежда срещите в музеите — отвърна Анджела замислено, сякаш повече на себе си, отколкото на мен.

— Така той хем се среща и обсъжда финансирането на неговите акции на публични места, хем задоволява любовта си към творците от Ренесанса. Тук му е по-лесно да го прави, отколкото в Америка.

— И вербува новите си последователи от Европа — добавих. — Това може да е свързано повече с доверието — да приема в организацията нови хора, които вече са му препоръчани от старите членове.

— Това е част от дейността му — отвърна Анджела. — Но той досега никога не се е опитвал да установи базата си за действия в тази страна. Не мисля, че истинските му намерения са такива, поне не и в момента. Няма смисъл. Той е млад терорист, който цели да си извоюва име и слава в неговия свят. Ако осъществи атака тук, колкото и добре да е планирана тя и колкото и разрушителна да е, той пак няма да излезе от сянката на Бен Ладен. Но, от друга страна, в Европа той има достатъчно свободен терен. Ако акцията е достатъчно мащабна, това ще го постави на първо място в списъка на най-опасните терористи. Ако това е целта му, значи е избрал Европа.

— Ако не иска да копира Бен Ладен и не желае да го сравняват с него, той няма да нападне финансови институции — отвърнах аз. — Остават културните забележителности.

— Което пък ще задоволи страстта му към изкуството — допълни ме Анджела. — Има логика.

Кимнах и се приближих към нея.

— Ако беше на негово място и искаше да оставиш уникалния си почерк, да накараш да те забележат и да взривиш някой културен паметник в Италия, избивайки при това възможно най-много хора, къде би ударила? — попитах.

— Ще трябва да е такова място, което да разтърси из основи цяла Европа. Както атентатите на единайсети септември разтърсиха Америка. Сещам се за половин дузина места, които биха били подходящи — Статуята на Давид във Флоренция, „Дуомо“ Наклонената кула в Пиза, Ватикана, Колизеумът, Канале Гранде във Венеция.

— Добре ли са защитени тези места?

— Ватиканът се охранява доста добре, но предвид това, че всеки ден там прииждат тълпи от хиляди туристи, няма да е трудно да се промъкнат един-двама терористи-камикадзета, опасани с експлозиви. Галерията и останалите места са изключително уязвими. Там са монтирани голям брой охранителни камери, но когато си се омотал с експлозивно устройство и си готов да умреш, ти е все тая дали ще те видят, че влизаш или не.

— Но разбиранията на Раза за културен паметник може да се различават от нашите — казах аз. — Ние може да държим под око Рим или Флоренция, а той да удари Пиза или Милано. Нямаме право на грешка. Прекалено голям е залогът.

— Раза планира големия си удар още от първите години на терористичната си кариера. Ако е наполовина хитър, за колкото го мислим, той вече е готов с окончателния план.

Кимнах и добавих:

— И той ще пази плана си в тайна, и ще го съобщи на хората си едва когато настъпи уреченият час. Няма да го разкрие дори на Владимир, макар че благодарение на неговите пари провежда акциите си. Вече е обмислил всичко. Единственото неизвестно сме ние. Не е и предполагал, че ще се намесим толкова грубо в плановете му. Това няма да го спре, но може да го забави.

— Ако е вярно, че не е имал намерение да привлича вниманието на престъпните синдикати, тогава може пък да не е бил виновен за атентатите срещу семейството ти.

— Като му дойде времето, ще разберем. Но за тази цел първо трябва да го пипнем.

Анджела стана.

— Ще отида малко при Джак. — Тя тръгна към вратата. — После се прибирам в Италия. Ако искаме да спрем Раза, имаме да свършим още много работа. И няма да е лошо да удвоим броя на хората, които са задействани срещу Владимир.

— Довечера ще се погрижа — отвърнах аз. — Аз излитам вдругиден. Обещах на Джак, че ще ги заведа заедно с Хюго в Сентръл Парк. Освен това трябва да поговоря с Джими.

— Предай топлата ми прегръдка на твоя безмълвен консилиери — каза тя и влезе в хола. — И му предай, че ако някога се умори да се грижи за теб, съм му приготвила една вила само за него в Неапол.

— Благодаря. Без теб щях да видя голям зор.

Анджела се обърна и ми се усмихна.

— Ще ми благодариш после. След като ги изпратим на оня свят.