Лоренцо Каркатера
Вълка (31)

29.

Маргелина, Италия

 

Морето беше бурно, вълните бясно се удряха във вълнолома на пристанището. Докери във вълнени ризи и сини работни панталони стояха на групи и чакаха следващият кораб на подводни криле да влезе в пристанището. Беше едва 9:25 часът сутринта, а заливът вече беше запълнен с нетърпеливи туристи и техния багаж, местни, прибиращи се у дома, и бизнесмени, запътили се към работните си места на някои от многото острови, обслужвани по двайсет часа от пътническите кораби.

Опашките пред гишетата за билети бяха големи и шумни и без каквато и да е организация и ред в тях. Зад дебелите стъкла на гишетата, облепени със стикери, разписания на корабните линии и знаци за туристите на три езика, продавачите гледаха стоически над полудялата тълпа към оживения трафик оттатък каменните бариери, отделящи улицата от пристанището.

Един мъж на средна възраст с рядка кафява брада стоеше настрана и наблюдаваше целия този хаос с безразличие, пушейки цигари без филтър. Носеше сиво яке с два номера по-голямо за кльощавото му тяло. До него, до кафявите му военни пустинни обувки с кални подметки, имаше четири пътни чанти. Той избърса капката пот от веждата си и погледна колко е часът на екрана на малкия мобилен телефон, който стискаше в ръката си.

— Ти трябва да си Дал — чу се глас зад гърба му. Стреснат, той се обърна към млад мъж, който стоеше на сантиметри от чантите.

— Ти ли си… — Мъжът на средна възраст бръкна в джоба на якето и извади малко сгънато листче. Разтвори го, погледна набързо съдържанието му и отново се обърна към по-младия: — Ти ли си Панди? — попита.

По-младият кимна.

Дал огледа района на пристанището. Челото му тревожно се набърчи, по лицето му се стичаха струйки пот.

— Къде са другите? — попита той. — Трябваше да дойдете заедно.

Панди се усмихна и сви рамене.

— Твърде много вино и твърде малко храна. Събудих ги, преди да изляза. До няколко минути ще дойдат и те.

— Не ме интересува дали са пили или не! — каза Дал, като жегата и напрежението се изляха в гняв и объркване. — Трябваше да дойдете заедно. Такива бяха инструкциите!

— Имаме достатъчно време — опита се да го успокои Панди, без при това да привлича внимание. Той огледа тълпата около себе си и се запита дали изобщо е възможно да избяга и да умре, така както беше планирал, а не така, както онази италианка и нейните мутри искаха от него. — Подготовката им за този ден продължи месеци. Няма причина да се тревожиш.

— Ще престана да се тревожа, щом видя физиономиите им — отвърна Дал. — А ако не ги видя до няколко минути, ще направя каквото трябва и това няма да свърши добре за никой от нас.

— Казах ти, ще дойдат. — Тонът на младия мъж стана леко неуверен. Беше невъзможно да прикрива повече собственото си напрежение.

Внезапно Дал усети дулото на пистолет опряно в гърба си и замръзна на място. Брунело застана зад него, с преметнато през ръката черно кожено яке за прикритие на оръжието. Дал почувства горещия дъх на Брунело върху врата си и гневно изгледа Панди.

— Ти ни предаде? — каза той. — Ти си голям глупак, ако мислиш, че така ще оцелееш. Сега никой няма да може да опази жалкия ти живот. Можеше да умреш с достойнство, а сега ще умреш позорно. Както и цялото ти семейство до един.

Брунело се доближи до Дал.

— Вземи двете чанти и бавно се обърни — нареди той, след което кимна на Панди. — Ти вземи другите две. Заедно ще тръгнем към онази черна кола зад таксито.

— А ако откажа? — попита Дал.

— Тогава момчето ще отнесе четирите чанти в колата — отвърна Брунело — докато ти се гърчиш на асфалта и се давиш в собствената си кръв. Ако искаш да умреш като храбрец и пред многобройна публика, добре, на мен ми е все тая.

Дал се поколеба, загледан в тълпата. Хората бяха станали много повече, отколкото само преди няколко минути, когато пристигна на пристанището. Той си пое дъх, наведе се и взе двете чанти, последван от Панди, който вдигна другите две.

— Към колата — подкани ги Брунело. — И вървете, все едно че нищо не се е случило.

Манцо отвори задната врата на мерцедеса, когато тримата доближиха.

— Вие двамата заедно с чантите — на задната седалка — заповяда Брунело, а самият той седна зад волана на седана и изчака Манцо да седне до него. Брунело погледна към пътния полицай, застанал пред колата, кимна и след като полицаят махна с ръка, се вля в уличното движение по широката павирана настилка.

— Колко време имаме? — попита той Манцо.

— Петнайсет минути — отвърна Манцо. — И то ако таймерът и детонаторът са настроени и поставени правилно. В противен случай всички ние тази сутрин ще се срещнем с девствениците.

— Надявам се да не е днес — каза Брунело. — Още не съм си изпил кафето.

Той управляваше колата по улиците на Неапол с лекота — с отработени движения превключваше скоростите, ловко избягваше от пъплещите автобуси и веспи, отдалечавайки се от този луксозен квартал на града. Манцо леко се намести на седалката и погледна назад към Панди и Дал.

— Шефът ви ще побеснее, като разбере, че сте пропилели всичките тези скъпи експлозиви — каза им.

— Заради това, което направихте, той ще ви види сметката — изсъска Дал.

Манцо се усмихна.

— Всички рано или късно ще умрем — отвърна. — Вие обаче по-скоро.

— Терористични копелета — наруга ги Брунело, почервенял, целият стегнат като пружина. Пръстите на дясната му ръка яростно стискаха скоростния лост. Той повече не можеше да сдържа гнева си.

— Какво има? — попита го Манцо.

— Племенницата ми Роза, най-голямата дъщеря на сестра ми Ана.

— Какво тя?

— Всяка сутрин пътува с тези кораби — отвърна той. — Намери си работа в един от хотелите на остров Капри. Ако не бяхме попречили на тия двамата, щеше да загине при експлозиите.

— Днес тя има късмет — намеси се Дал. — Но ще дойде ден, в който късметът ще й изневери.

Брунело направи остър завой наляво, в срещуположното движение, като едва не се блъсна в бързо движещите се насреща му фиат и скутер, после, без да намалява, влезе в тясна уличка. Едва избягна сблъсък с едно улично куче, което бавно и спокойно се движеше покрай стените на старите постройки. Гумите на седана се държаха добре на пътя и между тях и павираната настилка имаше добро сцепление, но въпреки това на моменти колата така подскачаше, че Манцо се притесни.

— Вземи намали малко — посъветва той Брунело. — Не знаем дали бомбите ще издържат на такова друсане.

Брунело превключи на по-ниска предавка и колата постепенно намали и спря по средата на празната улица.

— Прав си — отвърна. — Знаеш какъв ставам, когато ми кипне кръвта.

Манцо кимна.

— Остават ни по-малко от десет минути.

Брунело изключи колата от скорост, след което извади от коженото си яке берета със заглушител. Обърна се и насочи пистолета към Дал.

— Да караме поред. — Думите му бяха предназначени за Манцо, макар и да гледаше към Дал.

Брунело натисна спусъка и стреля три пъти, като внимаваше да не улучи чантите в краката на Дал. Първите два куршума удариха терориста в гърдите. Третият го уцели в левия край на горната устна.

Дал умря моментално, вперил очи в тавана на колата. До него Панди наведе глава, сви се и се разтрепери като лист. После повърна върху панталона си и върху двете чанти.

— Това не беше по програма — каза Манцо.

Брунело погледна за последно към мъртвия терорист, обърна се напред и прибра пистолета в кобура, след което подкара напред и зави на първия ъгъл.

— И без това щеше да умре — отвърна той след неколкосекундно мълчание.

— Седем минути — напомни му Манцо. — Оттук нагоре и наляво.

Бяха се озовали в един почти безлюден район на Спаканаполи — квартал, разделен на седем части, всяка от които водеше към центъра на града. Брунело направи един последен завой и излезе отново на брега, само че този път беше доста по-далеч от туристите, тръгнали към остров Капри. Той спря колата на ръба на полуразрушения кей и я остави с включен двигател.

Манцо се обърна към Панди:

— Тук пътят ни свършва. — Ужасеният младеж се беше примирил напълно с неизбежния си край. — Изглеждаш ми свестен. Не като онзи нещастник, дето хвърли топа. Но ти си си избрал тази съдба, не ние.

— Не ме е страх от смъртта — едва изрече Панди.

— Значи нямаш грижи — отвърна Манцо. — Ще се удавиш или ще се разлетиш на части от взрива. И в единия, и в другия случай желанието ти ще се изпълни.

Брунело и Манцо подпряха с ръце багажника на седана и го избутаха от кея във водата. Наблюдаваха, докато колата бавно и постепенно се скри под мътната повърхност.

— Сигурен ли си, че бомбите ще гръмнат под водата? — Брунело попита Манцо, докато двамата се отдалечаваха от кея.

— Ще разберем след три минути — отвърна Манцо.

Подводният взрив разтърси целия пристан. Завързаните лодки подскочиха във въздуха. Две огромни вълни заляха част от паважа, като го измиха от калта и саждите, наслоявани с десетилетия.

— Къде си паркирал? — попита го Манцо.

— Няколко улици по-нагоре — отвърна Брунело. — Намерих място до някогашната касапница. Онази, която братовчедът на Марио ни даде да използваме, когато още прохождахме в занаята.

— Вярваш ли на всичко това?

— В кое?

— В това, в което терористите вярват — отвърна Манцо. — Че когато умреш, в Рая ще те чакат седемдесет и седем девственици.

— Боя се, че ще те разочаровам, Луиджи. Съмнявам се, че изобщо някъде са останали седемдесет и седем девственици. Нито в Рая, нито в Ада, нито на този свят. Ако имаш късмет, може да си намериш някоя, но като си помисля колко ще е грозна, тръпки ме побиват.