Лоренцо Каркатера
Вълка (24)

22.

Неапол, Италия

Лятото на 2013 година

 

— Получих плик с двайсет евро и бележка, в която пише къде се намира чантата и откъде трябва да я взема. — Мъжът беше на трийсетина години, но изглеждаше по-стар заради гъстата брада и дрехите, които не му бяха по мярка. Той беше французин по рождение, но беше прекарал последните пет години като продавач в един магазин за дрехи в Неапол. Беше ерген, но от две години имаше връзка с жена от форчела. Нямаше досие в полицията, живееше под наем в двустаен апартамент над магазина, в който работеше, и нямаше кредитни карти и шофьорска книжка.

— Къде е чантата сега? — попитах го аз.

— Оставих я, където ми беше наредено, във фоайето на хотел „Екселсиор“, заедно с багажа на пристигащите гости на хотела.

— Само толкова ли знаеш?

— Само това знам, кълна се.

— Ти техен редови куриер ли си?

— Това ми беше третият път. Инструкциите винаги са едни и същи, парите — също. Само местоназначението се сменя.

— Част от клетката ли си? Или имаш някакъв дълг към тях? — попитах го аз.

Мъжът поклати глава.

— Баща ми — тихо произнесе. Английският му беше със силен френски акцент. — У дома е, той е болен и от шест месеца не може да работи. Взе назаем пари за наема и за храна. Мислеше ги за приятели. Но се оказа, че не са.

— Такива като тях никога не са ти приятели.

— Ще ме убиете ли? — попита младежът.

— Колко още техни поръчки трябва да изпълниш за дълга на баща ти?

— Три. После ще ни оставят на мира. Поне така казаха.

— Това няма да стане. Накрая ще те накарат да избираш — или да продължиш да работиш за тях, или ще ви убият с баща ти.

— Не мога да не им вярвам. Какво друго ми остава?

— Трябва ми едно име. Човекът, който за пръв път ти предложи да им сътрудничиш. Ако ми кажеш кой е, може да ти помогна да се измъкнеш от тази ситуация. Ако ли не, то отговорът на твоя въпрос е: Да, ще те убия.

— Не бива да излагам баща ми на опасност. — Мъжът беше мокър от пот и дишаше учестено. Познавах това изражение на лицето: той се беше озовал пред пропастта на тоталното отчаяние.

— Независимо дали ще ми кажеш или не, те ще убият баща ти — отвърнах. — Той не им е от полза. И аз съм безсилен да сторя каквото и да е. На теб все още мога да помогна, но само ако ми дадеш необходимата информация. Това е единственото решение, което трябва да вземеш в момента.

Мъжът се огледа наоколо. Голямото помещение беше запълнено с големи дъбови бъчви с вино. В единия ъгъл имаше малка дървена маса, голяма кана за кафе и две порцеланови чаши в средата на масата. Той беше уморен и уплашен, изправен пред неизвестността каква ще е неговата участ. Облегнах се на една от бъчвите. Той ме погледна с навлажнени от сълзи очи.

— Хората ти избиха всички до един в онзи комплекс. Всички, освен мен. Защо мислиш, че ще съм ти полезен?

— Бях им заповядал да ми доведат жив един от вас. И те доведоха теб. Така че помисли добре, но не се бави прекалено много. От отговора ти ще преценя дали са ми довели правилния човек или не. И така, кой ти е свръзката?

Мъжът наведе примирено глава.

— Той е от родната ми страна. Двамата заедно следвахме в университета.

— Как се казва?

— Казмир — отвърна мъжът с треперещ глас. — Чул, че имам финансови затруднения, и ми предложи да ми помогне.

— За кого работи той?

Младежът поклати глава, по напукания дървен под паднаха капки пот.

— Никога не съм го питал, а и той никога не ми е казвал. Рекох си, че колкото по-малко знам за тази работа, толкова по-добре.

— Казмир работи за Раза — казах му аз. Когато се приближих към него, той вдигна умоляващ поглед към мен. — Казмир е бил вербуван малко след като е завършил университета. Както и другите ти състуденти.

— Никога не съм се занимавал с политика — отвърна мъжът. — Не ме влече.

— Но ето че попадна тук. По собствено желание или не, но си тръгнал по този път.

— Нямах избор.

— Сега имаш.

— Какво искаш от мен?

— Когато преди те използваха за куриер, винаги ли ти даваха чанта?

Той кимна.

— Колко време, след като оставеше чантата, избухваше бомбата?

— Оставях я сутрин, в час-пик, когато имаше много хора — едни напускаха хотела, други тъкмо идваха. И двете експлозии станаха рано вечерта.

— Какви бяха пораженията?

— И на двете места имаше много трупове.

— И полицията не успя да стигне до Раза?

— Той не търсеше слава и официално не поемаше отговорност за атентатите. Изглежда експериментираше с различни видове експлозиви.

Усмихнах му се.

— Ето, виждаш ли? Знаеш много повече, отколкото предполагаш. Знаел си, че в чантите е имало бомби. Знаел си кога ще избухнат и на кои места да ги поставиш, така че да останат незабелязани часове наред. И си знаел, че ще има много хора, невинни хора, които ще умрат от чантите, които ти си оставил. Това те прави много повече от куриер. Прави те съучастник в масово убийство.

Мъжът замълча. Сигурен бях, че каквото и да му кажа, той няма да ме чуе. Бръкнах в джоба на сакото си и извадих малка черно-бяла фотография, която му показах.

— Това ли е баща ти?

Той кимна, видимо объркан, което засили страха му.

— Кой ти я даде?

— Сега ще се върнеш в „Екселсиор“, ще намериш къде си оставил чантата и ще я вземеш оттам.

— И къде ще я занеса?

— Ще я върнеш на Казмир. Ще отидеш при него, докато той чака да избухне бомбата, и ще я задействаш.

— Но тогава ще загина и аз.

— Ако искаш я остави, ако искаш му я метни отдалеч, това си е твоя работа. Важното е бомбата да избухне достатъчно близо до Казмир, за да го убие.

— И после?

— После ангажиментът ти към мен свършва и ще можеш да си вървиш.

Мъжът се изправи, леко олюлявайки се, и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и се обърна за последно към мен.

— Кой си ти? — попита.

След като не получи отговор, той се потопи в горещия летен неаполски въздух.

До мен се приближи Дейвид Лий Бърк, който до този момент беше стоял скрит в сянката.

— Наредих на двама от моите да го проследят, за да сме сигурни, че ще те послуша.

— Ще ме послуша — отвърнах. — Изпълнението на заповеди е единственото, на което са способни хора като него.

— А ако остане жив след експлозията?

— Няма да остане. Погрижи се за това.