Лоренцо Каркатера
Вълка (22)

20.

Ню Йорк, САЩ

 

Майкъл Палеокрасас, глава на гръцкия картел, беше един от най-важните членове на международния престъпен синдикат. Висок на ръст, на трийсет и няколко години, мускулест и винаги загорял, независимо кой сезон на годината беше. Той се държеше спокойно и непринудено и никога не избухваше. Но беше ненадминат с пистолет, още по-добър с нож и не по-малко смъртоносен с голи ръце. Той беше мъж на думата и честта и се ползваше с уважението на всички фракции на подземния свят. Майкъл също така беше компютърен гений.

За първи път започнах да работя с него преди петнайсет години и оттогава му имам такова доверие, каквото нямам на друг извън моето най-тясно обкръжение. Той беше един от виртуалните компютърни приятели на Джими и когато беше в Ню Йорк, идваше на гости и двамата със сина ми с часове играеха на шах или на видеоигри.

Гъркът създаде за нашата организация специален софтуер с широко приложение — от проучването на отделни лица до проследяването и прослушването. Той беше Бил Гейтс на нашия синдикат, само че въоръжен до зъби и готов да убива, за да защити бизнес интересите си.

Поръчах две чаши кампари и чиния с бишкоти.

Намирахме се в едно кафене на открито в центъра на Манхатън, докато колите бавно пъплеха по улицата в натоварения сутрешен час-пик.

Майк постави огромните си длани върху масата.

— Как си? — попита.

— Все така — отвърнах аз. — По-скоро зле.

— Времето ще ти помогне да преодолееш мъката. Поне малко.

— Трябва ми нещо повече от времето. Трябват ми хора, които да умрат в бой. Много хора.

Той кимна.

— Аз съм с теб.

Подадох му лист.

— Да започнем, като проследим тези номера на мобилни телефони. Искам прослушване и визуална информация за всеки един. Искам да знам кой с кого разговаря, кога и къде.

Гъркът взе листчето и го прибра в джоба на синьото си сако.

— До какъв период назад? — попита.

— Три месеца преди атентата в самолета. За миналия период можеш да ми дадеш съкратена информация. За в бъдеще обаче искам всекидневни доклади. Можеш ли да го направиш?

— Парите не са проблем. Нито техниката или хората.

— Тогава кое е проблем?

— Терористите сменят телефоните си всеки ден. Ако планират голяма акция или заподозрат, че ги следят или подслушват, могат да ги сменят и по три пъти на ден. Руснаците не ги сменят толкова често, защото те почти не говорят по мобилни телефони. Те си имат конкретни хора на конкретни места, които водят разговорите вместо тях.

Младата сервитьорка се приближи с поръчката и аз се облегнах назад, докато тя постави на масата двете питиета и чинията с бишкоти.

— Можеш ли да измислиш нещо? — попитах.

— Няма да е лесно — отвърна Майкъл. — Но всяка система си има слабо място. Само трябва да го намериш.

— Сам ли ще действаш или ще ти трябва екип?

— Екипът много ще ме улесни, но предвид обстоятелствата мисля да работя само с Джон Лу, ако нямаш против. Той е добър колкото мен.

— Племенникът на Кодома? Гласят го за наследник на чичо му. Колкото повече включим Якудза в операцията, толкова по-големи са шансовете ни за успех.

— От известно време го наблюдавам. Джон е сериозна работа. Умен, безпощаден, лоялен. Донякъде ми напомня на теб. Надежден човек, когото да имаме на наша страна.

— Не искам никой друг да знае за плана ни. Ще действаме безшумно и смъртоносно.

Гъркът се облегна назад и се усмихна.

— Те също могат да проследят нашите номера. В днешно време тайните не просъществуват дълго.

— За това можеш да разчиташ на мен.

— Не можем да избием всички до един, Винсънт.

Станах от стола и оставих две двайсетачки на масата.

— Поне можем да опитаме — отвърнах.

— Тогава да започнем с онези двамата в ъгъла, които се преструват, че не гледат към нас.

— В другия край на улицата има още двама. Вървят след мен още като излязох от апартамента — казах.

— Значи са изпратили двама души да те следят. Но тези двамата ни чакаха тук. Което означава, че са знаели къде ще се срещнеш с мен.

— Да се поразходим — предложих.

Излязохме на тротоара и тръгнахме към центъра. По това време нямаше много пешеходци. Големият Майк вървеше от лявата ми страна, прикривайки външния фланг. При евентуална атака това щеше да е най-вероятната посока, от която щеше да дойде тя.

— Не съм казвал на никого за срещата ни — продължи той. — И никой не ме е питал къде отивам.

— И при мен също — отвърнах аз. — Джими е единственият, който знае, че си в града.

— Но ето на. Имаме „опашка“ от четирима, от които двама предварително ни чакат на мястото, още преди да сме стигнали до него. Едва ли са открили случайно.

— Да се преместим на по-безопасна улица — предложих аз.

— Ти водиш.

Тръгнахме на запад, в посока обратна на модните бутици и луксозните кафенета, които се бяха нароили през последните години. Завивахме ту надясно, ту наляво, докато улиците станаха по-тесни, с още по-малко хора, а настилката премина в павирана. Четиримата продължаваха да ни следят, като заради ограниченото пространство бяха принудени да се държат още по-очевидно. Скоро се изпариха всички съмнения, че двамата с Големия Майк сме техните обекти.

Намирахме се в средата на улицата, от двете страни, на която се редуваха жилищни сгради и магазини за плодове и зеленчуци. Тази улица се беше съпротивлявала до последно на стремителното настъпление на модерния свят, беше устоявала на парите на строители и инвеститори. Познавах всички в тази пресечка и всички в тази пресечка ме познаваха. Слязох от тротоара, отидох в средата на улицата и се обърнах към четиримата. Двамата бяха от лявата ми страна, другите двама — от дясната. И четиримата стояха близо до кръстовището. Големият Майк, който стоеше до мен, пъхна ръце в джобовете.

— Изглежда са ни приклещили здраво — каза той.

— Така изглежда.

Останахме така неподвижно за миг, който сигурно се беше сторил цял час на четиримата. Те останаха по местата си, но видимо бяха озадачени. Зад тях се появи кола и блокира входа към улицата. От колата слязоха други четирима яки мъже. Само за броени секунди още трима души излязоха от входовете и магазините на сградите наоколо, като препречиха пътя на четиримата ни преследвачи и ги принудиха да останат на място. Двамата с Майк тръгнахме към тях бавно, без да ги изпускаме от очи. Руски биячи, изпратени с конкретна мисия, която явно щеше да завърши с провал за тях.

Подминахме ги и завихме зад ъгъла. Докато минавахме покрай тях, забелязахме по физиономиите им, че осъзнават неизбежната си участ. Тръгнахме към посоката, от която бяхме дошли, а слънцето приятно топлеше гърбовете ни.