Лоренцо Каркатера
Вълка (18)

16.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

 

Бях в оградения с тухлена ограда заден двор на къщата на чичо ми, седнал на пейка под една плачеща върба. Джими беше до мен в инвалидна количка, оборудвана с повече електроника, отколкото пилотската кабина на пътнически самолет. Сутрешното слънце освети загарялото му лице и тогава долових загриженост у него.

— Нали разбираш, че така трябва да се направи? — попитах го аз.

Той кимна.

— Тогава разбираш и че ще е много опасно. Но нямаме избор. Можем да отложим с година или две, но какъв ще е смисълът? Ние остаряваме и слабеем с времето, а противникът става по-дързък и по-силен. Сега е моментът. Победа или смърт.

Освен Джими нямаше никой друг, на който да имам повече доверие. Обичах го като собствения ми син. Джими, затворен по неволя в мълчаливия си свят още от рождение, разговаряше с мен по начин, който само аз разбирах. Както казах, ако не беше недъгът му, той щеше да застане начело на бизнеса. Притежаваше всички необходими умствени качества и куража за това.

Джими беше редом с мен по време на траурната церемония за погребението на жена ми и дъщерите ми, след което се затвори в себе си и отказа да се вижда с когото и да било в продължение на една седмица.

Дъщерите ми обожаваха да прекарват времето си е него и той беше единственият, на когото жена ми позволяваше да ги глези. Той беше и първият, на когото споделих плана си и бях сигурен, че когато се наложи, ще е до мен, за да ме напътства в трудните дни, които скоро щяха да настъпят. В много отношения аз гледах на Джими като на моето тайно оръжие — единственият човек, на когото можех да разчитам да остане с мен докрай, независимо от развоя на събитията.

— Стрега ли е? — попитах.

Той кимна.

— Ти никога не си й вярвал — добавих и проследих реакцията му, наклона на главата му и повдигането на веждите. — Но тя винаги ни се е притичвала на помощ, когато сме имали нужда. И сега отново имаме нужда от помощта й, Джими. Този Раза действа на нейна територия и ако искаме да му стъжним живота, ще трябва да го направим с нейно съдействие.

Джими килна глава назад, към дебелата черна кожа на облегалката на инвалидната количка, и насочи погледа си към ясното синьо небе. Познавах го отдавна и бях изучил добре всеки негов жест.

— Никой не се хваща на нашето хоро безплатно — казах. — Тя ще иска нещо в замяна. Това не я прави по-различна от другите босове. Никой не участва само защото смята, че така е редно. Онези, които ме подкрепят, всичките са загрижени от опасността терористите и руснаците силно да навредят на бизнеса им. Те не са по-различни от нас.

Джими вдигна глава и ме изгледа строго.

— Вярно, за мен е по-различно. Може да отнеме време да разбера истината, но аз ще я разбера рано или късно. И ще направя всичко, което е необходимо за това.

Джими се приближи с инвалидната си количка до мен, сложи дланта си върху моята и я стисна така силно, че чак ме заболя.

— Ти ще бъдеш с мен, Джими. Във всеки ход. Както винаги. Без твоята помощ няма да победя. Затова искам да одобриш съюза ми със Стрега. Когато тръгнем срещу бандата на Раза, трябва да сме единни.

Джими стисна дланите си в юмруци и постави единия върху другия.

— Няма да изпускаме руснака от поглед. Той също ще ни следи. Владимир разполага с всичко необходимо за един терорист — пари, мрежа, оръжие. Той ще изсипе торбата с тези „блага“ пред Раза и в замяна ще иска лоялност.

Джими разпери пръстите си и ги допря сякаш за молитва.

— Точно така — продължих аз, изправих се, застанах зад инвалидната количка и хванах дебелите ръкохватки. — В началото те ще се държат умерено, докато Раза не нанесе големите си удари. Но това ще стане много скоро, ще видиш.

Завъртях инвалидната количка и го поведох към къщата.

— Трябва добре да изиграем картите си с Раза. Когато акциите му започнат да се провалят една по една, той трябва да повярва, че в това има пръст Владимир. И тук ще се намеси, и ще ни помогне Стрега. Като й посочим враг, който тя мрази повече от нас, ще я убедим да се включи в борбата.

Джими сви рамене и ме дари с усмивка, топла като деня.

— Добре де, тя не ме мрази — казах и му отвърнах също с усмивка. — Тя само ми е малко ядосана. Аз я отхвърлих или поне тя смята така. А и с този неин темперамент… това е напълно достатъчно. Но Стрега ненавижда още повече Владимир. И аз залагам на тази карта.

Джими извърна поглед към къщата, допрял гъстите си черни коси в облегалката. Виждах, че има съмнения за съюза ми със Стрега, но в същото време даде благословията си.

Аз също имах съмнения, но сега не беше време за тях.