Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (84)

84

Изабел последва Шон и Ли назад по платформата, в тунела и в сградата на ВХН. Тя се препъна няколко пъти, обзета от безпокойство за Алек.

Скърцащ шум от бавно движещ се влак отекна, докато те вървяха обратно по коридора към пощенската зала на сградата на ВХН.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита тя, докато чакаха пред асансьорите. Изглеждаше сякаш преди много време тя бе минала по този път, а това беше само преди четиридесет минути.

Изпитваше облекчение, че беше намерила Шон и че разбра: той не беше виновен за убийствата. Но новината, че Алек е в опасност, я съкруши…

В малкия полуосветен коридор имаше три врати за асансьори. Средната беше позлатена, другите две бяха сребристи.

— Можете поне да ни кажете накъде отиваме — рече тя. — Нагоре или надолу? И без това ще разберем съвсем скоро.

— Надолу — каза Ли. — Построяването на сградата на ВХН било последната велика американска екстравагантност преди срива на Уолстрийт^[1]. Трезорите наистина са невероятни. — Той се обърна към Шон: — Знаеше ли това?

— Ще си платиш, ако синът ни е наранен — прошепна заплашително Шон. — Обещавам ти го.

Ли се усмихна.

Изабел гледаше табелката за повикване на позлатения асансьор. Ли беше натиснал този бутон. Върху него беше логото на ВХН. Буквите бяха заобиколени с квадрат, а над тях имаше стрела.

— Ако ни съдействате и ако получа това, което искам, ще спася сина ви, господин Раян — отвърна Ли.

Позлатената врата се отвори и Ли влезе пръв. Той държеше пистолета насочен към тях. Помощникът му побутна с оръжието си Шон.

Тогава Ли въведе код в клавиатурата под табелката, показваща етажите.

Тя го видя да натиска бутоните + и — и някакви цифри в близост. Погледна към бутоните, показващи етажите.

Имаше седем подземни нива. Три от тях не бяха осветени, сякаш не се използваха, докато той не вкара кода, когато те светнаха като другите кръгли жълти бутони.

Ли натисна най-долния бутон от трите. После натисна двата бутона над него.

— Искам да видите какво има и на тези етажи — каза той.

Асансьорът слизаше надолу почти толкова дълго време, колкото да се изкачат до етажа на ръководството. Можеше ли мазето наистина да бъде толкова дълбоко?

Тогава се чу тракане, светлините премигаха.

Изабел долови тежък мирис на влага, която се просмукваше в кабината. Внезапно се чу стържещ звук, асансьорът спря и вратите се отвориха със звън.

Пред тях се извиси стената на въглищна мина — черна, напукана, с изпъкнали издатини. Имаше един тесен ръб на нивото на асансьора. Изглеждаше така, сякаш подът на някакъв проход беше пропаднал. Таванът отгоре беше извит и напукан.

Силна миризма от канализация нахлу в асансьора.

Ли натисна бутона, за да затвори вратите.

— Вчера проучихме това място — каза той. — Няма изход. Лесно можеш да умреш, ако никой не дойде да те спаси. Ще ви оставим, ако някой от вас създава неприятности… — Той натисна бутона и вратата се затвори.

Чакането този път беше кратко. Отново проехтя стържене. Когато вратите се отвориха, главата на Изабел се замая. Усещаше колко надолу се бяха спуснали и това не й харесваше.

Лъхна я остра миризма и тя закри носа си с длан. Ивицата светлина от асансьора падаше върху пространство с пясък, осеян с тъмни петна. Вляво от тях се извисяваше подобна на скала стена. Приличаше на тази от горния етаж, но беше по-гладка.

Дочу шумолене, когато шумът от асансьора заглъхна.

Някакви червени точки се мяркаха в далечината сред сенките.

Те сякаш се приближаваха към тях. Ли натисна бутона, за да затвори вратите. Никой не мърдаше от кабината.

— Всеки път те идват по-бързо — каза той. — Трябва да са гладни.

Стори й се, че измина много време, а вратата все не се затваряше. Забеляза гигантски бели плъхове, които се стрелнаха около тях.

Плъховете бяха албиноси. Никога не беше виждала нещо подобно. Настръхна.

Те покриваха пясъка като движещ се килим и се катереха един върху друг. Привидя й се, че са се втурнали към тях, подскачайки на тънките си крачета с мършави напрегнати муцунки.

Беше отвратително. Мускулите й се напрегнаха.

Изабел вдигна ръце, за да ги отблъсне.

Шон и Ли избутаха вратата, за да се затвори.

И тогава тя чу пронизителен писък.

— Бутай, господин Раян — каза Ли. — Те са много бързи.

— Какво, по дяволите, беше това! — извика Изабел, когато вратата най-сетне се затвори. Експлозия от драскане отекна в асансьора, когато той отново тръгна надолу. Никога преди не беше виждала такава свирепост.

— Срещал съм точно такива животни във Виетнам — каза Ли. — Плъхове, които живеят, без да виждат слънцето, и се изяждат един друг. И всичко друго, което могат да намерят. — Той изгледа ужасените им лица и се засмя.

— Плъхове канибали — прошепна Изабел.

Мисълта за тях я накара да пристъпва втрещена на място, докато асансьорът продължи надолу. Имаше още една пауза, преди вратите да се отворят отново.

Изабел сграбчи рамото на Шон.

Какво още можеше да има тук, по дяволите?

Тя стоеше в предната част на асансьора, готова да натисне вратите да се затворят отново, ако пак се появят плъхове. Но този път пространството, към което гледаха, беше осветено от статив с прожектори в далечния край на висока пещера.

Дебел оранжев кабел водеше от асансьора към прожекторите. Но част от пещерата беше в сянка.

— Не сме виждали плъхове на това ниво, госпожо Раян. Това е херметически запечатана пещера — каза Ли.

— Четох за това — отвърна Шон. — Очевидно строителите са се натъкнали на шахта в основата на Манхатън, когато са изкопавали най-долните нива на банката. — Двамата стояха в асансьора и се оглеждаха.

— Слухове за огромни пещери се носят от десетилетия. Винаги са били отричани.

Изабел не показваше готовност да излезе. Изглежда, че в пещерата нямаше от онези отвратителни същества, но мисълта за тях все още я караше да изтръпва.

Ли излезе от асансьора, обърна се и махна на Изабел и Шон да дойдат върху сивия шистов под на пещерата. Изабел пристъпи напред. Шон я последва. Извитият таван изглеждаше естествено с изпъкнали по-тъмни скали на сивия фон. Той се простираше високо над главите им. Беше осеян с пукнатини и гънки. Стените от всяка страна също бяха напукани и грапави.

— Има индиански знаци по стените — обясни Ли. — И там някъде има кости. — Той посочи към другия край на пещерата.

Тогава Изабел видя четирите гробници. Те бяха квадратни, ниски и изглеждаха направени от същата скала, която ги заобикаляше.

— Насам — каза Ли.

Шон и Изабел го последваха. Тя непрекъснато обръщаше глава, за да огледа пространството. Гледката беше невероятна. Това беше естествена подземна зала с шокиращи размери.

Когато се обърна, тя видя, че около вратата на асансьора имаше арка от жълти тухли в стил арт деко. Някой беше положил много старание тук.

Нямаше никакъв шум в пещерата, само ехо от стъпките им. Нямаше и никаква миризма, което я успокои. Това означаваше, че тук няма от онези ужасни животни, изяждащи се едно друго.

Когато стигнаха до гробниците, Изабел видя, че те са по-големи, отколкото изглеждаха от далечния край на пещерата. Бяха високи, с плосък покрив. Те приближиха една от тях. Шон бързо я обиколи.

— Това не е най-интересната гробница — каза Ли.

Когато Изабел мина покрай нея, видя, че имаше врата, изработена от железни пръти. Вратата беше отворена. Пристъпи напред. Вътре в далечния край на голяма камера се забелязваше каменен саркофаг с отворен капак.

— Там има само кости — обясни Ли, сочейки към гробницата, в която гледаше Изабел.

— А тази ще ви заинтересува повече, ако търсите сина си. — Той посочи към друга гробница. Тя беше много по-голяма от останалите, макар че беше в същия стил, с плосък покрив, и беше направена от същата черна скала, грубо нарязана на големи блокове.

Всяка гробница имаше издадена от покрива козирка.

— Кой, по дяволите, е погребан тук? — попита Изабел.

— Бивши председатели на ВХН — обясни Шон. — Това е мавзолей на компанията.

— Да, така е… Хайде. — Ли погледна назад към асансьора. След това към часовника си.

Шон се приближи към Изабел, докато вървяха зад Ли.

— Честно казано, мислех, че сам мога да се справя с всичко това — призна Шон.

Тя стисна ръката му и погледна назад към асансьора. Той изглеждаше много далеч.

— Надявам се на Бога да спасим Алек. Надявам се, че те не са му направили нищо.

Когато се доближиха, видяха, че вратата пред последната гробница също беше отворена. Тази порта беше двойно по-голяма, изработена от ръждясали железни пръти, както и първата, покрай която бяха преминали.

— Влезте вътре! — заповяда Ли.

Камерата беше много по-голяма, в отсрещния край имаше олтар, сякаш е била използвана като параклис. Светлината беше слаба, идваше от процепи в стените. Изабел се почувства неспокойна веднага след като влезе вътре. Ала това, което най-много я напрегна, беше на стената от лявата им страна.

Символ с квадрат и стрела беше изсечен в голямо парче от черна скала, вградено сред други, по-малки парчета в стената.

Пред олтара имаше една тежка дървена пейка, където хората можеха да коленичат.

Помощникът на Ли, който ги приканваше да вървят напред, сега беше застанал пред вратата с насочен към тях пистолет.

— На колене! — извика Ли.

— Това е пълна глупост… — възпротиви се Шон. — Няма да играем по вашите правила.

— Не е глупава игра — подсмихна се свирепо Ли. — Ще правите каквото ви заповядам или няма да видите сина си отново. Не е моя вината, че жена ти се присъедини към нас, господин Раян. Беше лошо избран момент за нея и за теб, това е всичко. — Той отново погледна часовника си.

— Хайде, на колене или моят приятел ще пусне по един куршум в бедрата ви и тогава със сигурност ще коленичите, но ще бъде много болезнено.

Шон и Изабел отидоха до дървената пейка и изпълниха заповедта му. Пред пейката имаше дървен парапет, където можеха да се опрат. На него зееха дупки, в които можеха да пъхнат ръцете си. Имаше място да коленичат още петима души.

На Изабел не й хареса как изглежда. Щом се вгледа над предния ръб, забеляза белезници в далечния край. Те бяха железни. Това пък съвсем не й хареса…

— Какво ни карате да правим, мамка му? — извика Шон.

Той понечи да се изправи.

Изабел се обърна точно навреме, за да види как Ли притисна силно пистолета в гърба му. Тогава тя усети нещо твърдо и студено да се притиска и към нея.

— Моят приятел ще застреля жена ти. Можеш да я гледаш как кърви до смърт или ще направиш това, което казвам, и ще видиш сина си — изсъска Ли.

— Шон, не мърдай — помоли го Изабел.

Те трябваше да изчакат подходящия момент, преди да предприемат нещо.

Мъжът й изсумтя гневно, но остана така.

— И двамата пъхнете ръцете си през дупките.

Изабел обмисляше в кой момент да се опита да се измъкне, но не беше време за героизъм с пистолет, притиснат в гърба й.

— Тук ли е Алек? — извика. — Искам да го видя. — Тя пъхна ръцете си през дупките.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. — Ли заобиколи, вдигна белезниците, които висяха пред пейката. Те прилепнаха перфектно върху китките им. Той ги затвори само с едно малко парче желязо. Бяха в капан. Белезниците можеха да се отворят единствено чрез издърпване на парчето желязо, но те не можеха да го достигнат.

— Мамка му, откъде взехте всичко това? — попита Шон.

— Беше си тук. Предполагам, че са го използвали, за да наказват хората.

Те стояха на колене с лице към олтара.

Ли отново погледна часовника си.

— Очаквате ли някого? — попита Изабел.

Един глас отговори зад тях:

— Ти си довел и двамата, Ли. Имаме късмет.

Изабел се обърна. Мъж и жена бяха влезли в параклиса. Мъжът носеше на ръце сина й. Тя нададе сподавен вик и се опита да се изправи, като дръпна силно пейката. Белезниците й попречиха, врязвайки се дълбоко в кожата й. Тя отново ги дръпна. Изви тялото си, гледайки мъжа, който носеше Алек. Отвори широко очи, напрегна мускулите си.

— Копеле долно, пусни го! Как се е озовал тук? — Тя дръпна ръцете си назад, опитвайки се да ги освободи. Желязото се вряза в кожата й. Усети прилив на страх и паника.

Който и да беше мъжът, изглеждаше жесток. Беше висок, със сурово лице, облечен в черен костюм и риза. Сивата му коса беше пригладена назад. Имаше хлътнали очи и бледа кожа.

— Замълчи! — извика той, минавайки покрай нея. — Има причина да бъдете на това място.

— Зина, какво, по дяволите, правиш тук? — извика Шон. — Ти беше приятелка на Марк.

Зад мъжа, който носеше Алек, вървеше жена с шоколадов цвят на кожата. Изабел погледна към нея, после се взря по-добре и я позна. Зина беше с Марк в Кайро. Тя беше ранена при спасяването им на Юдейските хълмове.

Тя трябва да е била предателка през цялото време. Затова ли беше загинал Марк?

— Ние научихме много в Израел — каза мъжът, като се отправи към олтара.

— И не си ти този, който ще ме съди — допълни Зина.

Тя застана зад тях.

Мъжът, който носеше Алек, положи сина им на олтара. Нямаше как да разберат дали той спеше, или беше мъртъв. Изабел се опита да премести пейката напред, но тя беше твърде тежка. Протегна се нагоре, за да види лицето на Алек, но не можа. Нададе продължителен стон. Присви юмруци.

— Какво сте направили? — извика тя.

— Синът ти все още е жив — успокои я Зина.

— За какво ви е, по дяволите? Та той е дете! — Гласът й трепереше от отчаяние.

— Помните ли Робърт Максимилиан Кайзер? — попита мъжът, застанал над Алек откъм далечната страна на олтара. Той беше положил момчето по гръб върху камъка.

— Да, помним го — отвърна Шон. — Някой направи така, че да изгори жив…

— Е, преди да умре, той ни каза, че най-вероятно вие сте единствените хора, които знаят истината за символа и книгата, защото сте наясно къде е била намерена.

Изабел огъваше тялото си, взирайки се в Алек. Черна копринена лента беше вързана около челото му. Беше ли наранен?

— Какво сте му направили?

— Той е упоен, но съдбата му ще бъде по-лоша от тази на Кайзер, ако не ни съдействате.

— Какво, по дяволите, искаш от нас? Какво? — изпищя Изабел.

— Ще ви кажем — отвърна мъжът.

Той се наведе, после се изправи. В ръката му имаше нож. Вдигна го във въздуха над главата си и започна да мънка нещо отново и отново.

— Quarto quattuor invocare Unum. — След като го повтори четири пъти, все по-силно, той придвижи ножа бавно надолу към Алек.

Изабел изкрещя:

— Не!

Тя се огледа. Щеше ли да им помогне някой? Всички очи бяха насочени към олтара.

— Някой да спре това безумие! — извика тя.

Никой не помръдна.

— Ще си платите за това! — изкрещя Шон.

В помещението отекна ехото от паникьосаните им гласове.

— Невинната кръв е най-могъщата — отрони тихо мъжът, сякаш не ги беше чул.

— Копеле, какво правиш? Алек! — Писъкът на Изабел разкъса въздуха.

Зина беше пред олтара. Беше запалила черна свещ. Тя държеше нещо над пламъка. То запуши силно и изпълни пространството с противен остър мирис, с миризмата на смърт…