Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (82)

82

— Пусни я! — извика Шон.

Изабел чу как мъжът й се нахвърли към тях. Ли отмести поглед от нея.

Адар извика:

— Стой, не мърдай!

Проехтя изстрел. Вълна от ужас премина през тялото й. Адар беше стрелял с пистолета си. Наоколо замириса на барут.

— Следващия път ще убия жена ти! — извика Адар.

Изабел се огледа. Шон стоеше на два метра зад нея. Беше вдигнал ръце. Благодари на бога, че куршумът не беше докоснал нито един от тях. Или беше? Тя огледа тялото си, очаквайки да види някъде кръв. Но нямаше. Чу слаб свистящ звук и потракване. Една от щорите на прозорците вибрираше. В единия й край зееше малка дупка.

— Нямаме повече време — извика Ли. — Тръгвай, господин Раян, или гледай как жена ти ще умре.

— Добре — кимна Шон, който бе до Изабел и й помагаше да се изправи. — Остани тук. Ще се върна за теб. — Той се наведе близо до ухото й. — Ако имаш възможност, възползвай се.

Тя поклати глава.

— Какво си шушукате? — кипна Адар и насочи оръжието си към Шон, който присви рамене.

Докато излизаше от стаята, той се обърна и я погледна. Очите му говореха, че може би никога повече нямаше да я види.

— Дай ми телефона си — каза й Адар, преди да излезе от стаята.

Изабел му го подаде.

— Изпразни джобовете си!

Тя изпълни заповедта му. В малък портфейл имаше няколко долара и кредитни карти, нищо друго.

После остана сама. Вратата беше заключена. Тя огледа стаята за телефон, но напразно. Не забеляза и нещо, което би могла да използва като оръжие, освен ако не замахне със стол срещу Адар, когато той се върне обратно.

Това, че видя Шон, й бе дало надежда, но щом проумя, че тези хора държат Алек и Роуз, се сломи. Обзета от тревога, Изабел приближи до прозореца, в който зееше дупка от куршума. Отдръпна трептящите щори. В стъклото имаше пукнатина, която тръгваше от единия ъгъл до дупката и продължаваше нататък. Имаха късмет, че цялото стъкло не се беше разбило.

Тя вдигна щорите.

Навън снегът продължаваше да трупа. Няколко снежинки влетяха през дупката от куршума заедно с леден въздух.

Тя приближи ръката си до студеното стъкло. Замисли се…

Може би това беше техният шанс. Ако тя можеше да привлече вниманието на някой там долу, вероятно щяха да дойдат и да ги спасят.

Не можеше да пропусне тази възможност. Трябваше да направи нещо.

Тя взе един от столовете, пренесе го и го хвърли срещу прозореца. Той отскочи от стъклото.

Изабел го разгледа отблизо. Пукнатината все още беше там. Тя забеляза стъклена кана за вода на подиума. Грабна я и я запрати с все сила към прозореца. Каната се разби на парчета.

За миг си помисли, че е успяла, но след това видя, че стъклото е непокътнато. И тогава чу вик отвън пред вратата. Адар щеше да се върне всеки момент.

И само бог знае как щеше да реагира на това, което бе направила.

Изабел взе един стол, насочи един от краката му към дупката от куршума в стъклото и се затича към прозореца. Предполагаше, че ще бъде в състояние да отскочи встрани, ако успееше да го счупи…

Зад нея се чу вик, но тя вече не можеше да спре. Столът удари стъклото и го разби. Изабел се просна върху килима точно в момента, когато въздухът около нея и натрошените стъкла бяха засмукани от течението навън. Вихрушката я дърпаше към зейналата назъбена дупка.

Тя се вкопчи в килима.

И след това сякаш подът се разлюля.

Изабел разпери ръце и се опита да впие нокти в постелката. Ревящият вятър изпълни залата. Тя гледаше в ледената паст.

Тогава осъзна, че сградата на ВХН беше точно срещу нея. И всички светлини вътре бяха запалени. Можеше да види хората, които работеха в офисите. Но никой от тях не я забеляза.

— Глупачка! — извика Адар зад нея.

Ураганен вятър я засмукваше неумолимо към широката нащърбена дупка в стъклото. След секунди Изабел щеше да полети към бетона на 45-а улица.

Тя направи единственото, което можеше. Протегна се към нащърбения ръб и остави въздушния поток да я приплъзне до стоманения перваз, който се простираше по долния край на прозореца.

Когато го направи, тя чу свистящ шум и почувства как нещо профуча покрай главата й. Друг предмет прелетя над нея. Погледна зад себе си. Адар стоеше неподвижен, сякаш нищо не може да го засегне, но зад него в преградата, разделяща помещението от коридора, зееше голяма пукнатина.

И тогава една част от преградата рухна под силата на засмукващия вихър, когато вятърът навън промени посоката си. Адар се обърна точно в този момент…

И се строполи на пода като повален боксьор.

Зазвъня аларма. После друга.

Леденият вятър усукваше косата й, рояци снежинки щипеха лицето й. Ли гледаше от една врата по коридора.

По лицето му беше изписан шок.

Изабел се избута назад по килима, притиснала тялото си здраво към него. Под засмукващия вихър бавно запълзя към коридора. Видя Шон да идва приведен към нея.

Тя протегна ръка към него. Времето сякаш беше забавило ход. Изабел се опита да стане от килима, но беше повлечена назад. Мисълта, че Алек беше в опасност, предизвика прилив на енергия в изнемощялото й тяло. Тя продължи да пълзи напред. Шон я сграбчи. Силно прашене прозвуча около тях. Изабел се притисна към пода точно когато стъклото на съседния прозорец се напука и парчетата бяха засмукани навън в бурята. После вътре нахлу жесток леден вихър, облак от снежинки изпълни залата.

С последни сили Шон я замъкна в коридора.

Настана краткотрайна тишина. Пред тях се отвориха вратите на асансьора. Появи се младият китаец. Ли стоеше спокойно, сякаш нищо не се случваше.

— Влизайте в асансьора! — заповяда той.

Изражението му беше каменно.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад тях, някакви документи прелетяха към зейналата дупка.

Изабел се огледа. Пистолетът на младия китаец проблясваше смъртоносно.

— Може би е по-добре твоята прекрасна жена да дойде с нас, господин Раян — каза Ли. — Мисля, че тя би могла да създаде твърде много проблеми тук.

Тогава асансьорът потъна в мрак. Тя протегна ръка, надявайки се да изтръгне оръжието от ръцете на китаеца. Бяха я учили как да го направи…

Мускулите й се напрегнаха.

Застана пред Шон и светкавично завъртя тялото си надясно, сграбчвайки китката на китаеца. Пистолетът гръмна и изпълни ограниченото пространство с оглушителен екот.

Когато тъмнината ги погълна отново, тя вкопчи пръсти в горещата цев.

Рязко я дръпна нагоре. Китаецът извика и опита да я удари с юмрук.

Шон го сграбчи за раменете.

— Спри да се бориш или ще убия съпруга ти! — изкрещя Ли.

Беше насочил своя пистолет в главата на Изабел.

Тя отдръпна ръце от оръжието на китаеца.

Секунда по-късно вратите на асансьора се отвориха със звън.

— Ако още веднъж направиш това, ще надупча и двама ви! — продължи да крещи Ли. Всички застинаха.

Настъпи тишина.

— Хайде, да вървим — каза накрая той.

— Къде? — попита Шон.

Ли посочи с дулото на пистолета.

— Ще поискате да дойдете, когато видите какво сме ви подготвили.

После отново размаха заплашително оръжието пред очите им.

След това четиримата се оказаха на студената платформа в мазето.

Шон сграбчи рамото й.

— Трябва да отидем с него — каза той.

— Какво става, по дяволите? — попита тя и задържа погледа си върху Ли.

— Единственото, което искам, е да намеря начин Алек да бъде освободен — обясни шепнешком Шон.

— Не създавайте проблеми, госпожо Раян — извика Ли. — Ще бъде по-лошо за сина ви, ако го направите. Уверявам ви в това. Много по-лошо…