Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (58)

58

Металните врати на паркинга завибрираха. Някой беше чул молитвите й.

Със силно дрънчене червените стоманени платна се вдигнаха. Зад тях беше застанал някой. Тя можеше да види обувките му. Бяха черни, лъснати до блясък. За миг си помисли, че може да е Шон.

После вратите се вдигнаха още малко и тя видя, че беше просто един от охранителите. Той носеше черно пухено яке. Когато тя пристъпи към него, мъжът наведе главата си под бавно вдигащите се врати и я погледна.

— Име? — попита той.

Погледът му пробяга наоколо подозрително, сякаш мислеше, че тя може би има съучастници, криещи се наблизо, готови да се нахвърлят върху него.

— Изабел Раян.

— Заповядайте, госпожо Раян.

Идеше й да го прегърне.

— Ей, ти! — Той вдигна ръка в черна кожена ръкавица към скитника, който продължаваше да върви към тях и вече беше на около десет метра. — Беше ти казано да не се мотаеш наоколо.

Охранителят опипа колана си, сякаш щеше да извади пистолет. Сетне погледна към Изабел.

— Добре ли сте?

Металните врати се отвориха докрай с щракане над главите им и той се изправи в целия си ръст. Зад него струеше топла жълта светлина.

Охранителят изглеждаше неловко на ръба на своята територия, като че ли не му се искаше да напусне сградата. Когато отново я погледна, той й се усмихна, но тя не почувства никаква топлина да идва от него и усмивката му изчезна така бързо, както се беше появила.

— Тук ли е съпругът ми? — Изабел погледна зад него.

— Последвайте ме. Трябва да ви придружа до асансьора. Това е всичко.

Докато вратите загърмяха надолу зад тях, те тръгнаха по къса рампа. Тя ги отведе от зимния град горе в един сутерен извън сезоните, ограден шахматно с квадратни червени тухлени колони. В сутерена беше студено, но не мразовито, което беше изненадващо, като се има предвид височината на тавана. По тухлените стени имаше кръгли орнаменти — по-тъмночервени върху по-светлочервени.

Миришеше на бензин. От едната страна бяха паркирани четири черни лимузини „Линкълн“ — последен модел, като онази, в която по-рано беше Шон.

В средата на мазето имаше голяма кръгла стоманена плоча, монтирана в боядисания бетонен под. Може би беше въртящ се кръг или кръгъл асансьор, позволяващ превозните средства да бъдат сваляни до по-ниски нива за паркиране.

Целият район изглеждаше така, сякаш тук кипеше усилена дейност през седмицата. Тук ли подготвяха бронираните автомобили на ВХН, след като ги натоварваха с каси с пари в брой от някой подземен трезор?

Докато охранителят следваше яркожълта пътека, боядисана върху пода, надеждите й намаляха.

Какво, по дяволите, ставаше? Къде беше Шон?

Вратите на асансьора бяха богато украсени като тези на горните етажи, декорирани с месингови лайстни. Тя се надяваше някоя от тях да се отвори, докато се приближаваха, и Шон да се появи.

Но него го нямаше…

Асансьорът със златистата врата, който, изглежда, беше за ръководството, се намираше в центъра на групата асансьори, както беше и горе в сградата. Охранителят натисна копчето до асансьора вляво, най-близкия до тях.

— Къде отиваме? — попита тя. — Къде е съпругът ми?

— Имам инструкции да ви отведа долу, госпожо — хладно каза той. След това продължи да се взира право напред.

Вратата се отвори със звън.

— Насам — рече охранителят.

Изабел за момент се поколеба, но влезе. Той я последва. Нещо тук не беше наред. Отвътре асансьорът беше облицован в лъскав махагон.

Тя усещаше присъствието на гиганта. За миг си пожела да беше продължила с часовете по карате след напускането на Форин Офис. Беше търкаляла мнозина побойници, но сега не се чувстваше във форма.

— Видяхте ли снега навън? — попита тя.

Той не отговори. Да бъде дружелюбен очевидно беше излишно усилие за този тип.

— Какво има долу? — Тя се беше почувствала толкова въодушевена да види Шон, че не бе помислила къде отиваха.

Той не отговори.

Асансьорът подскочи, разтресе се и пое надолу. Беше чела за сутеренните нива в сградата на ВХН последния път, когато бяха тук с Шон. Обръщаха им специално внимание в една от техните брошури.

За изграждането на седемте подземни етажа на сградата са били изкопани един милион кубически метра земя. Очевидно това е бил най-дълбокият сутерен в Ню Йорк, когато е бил построен в края на двадесетте години на двадесети век, макар че този факт до голяма степен бил неизвестен, пишеше в брошурата.

Дори Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, построена в близост до Уолстрийт, по-надолу на остров Манхатън, шест години преди това в стила на великолепно италианско палацо, която дотогава притежавала най-дълбоките трезори, имаше само пет сутеренни нива.

Тя вдигна поглед към индикатора на етажите над вратата. Имаше седем нива, маркирани с В. Те слизаха към тях.

Защо се спускаха толкова дълбоко?

Когато наближиха дъното, асансьорът забави движението си, после отново се разтресе. Изглеждаше стар, от друго поколение. Вратите се отвориха с шумен звън. Отпред ги чакаше друг охранител.

Този тип беше още по-едър от неприказливия й приятел. Той приличаше на казахски борец. Лицето му беше само от остри ъгли и стиснати устни. Той също имаше непривлекателен, безразличен израз, за който вероятно трябваше парен чук, за да се отпусне. Огледа я от главата до петите, след което проговори.

— Оттук — каза той.

Тя го последва по коридор, облицован с тъмночервени тухли. Той беше достатъчно широк шест души да вървят един до друг и имаше блестящи стоманени врати на равни разстояния. Декорацията тук не беше толкова изискана, както горе, и таванът беше по-нисък, но можеше да се види, че цялото място е било проектирано от един екип.

— Изчакайте вътре — каза охранителят. Той отвори една врата в края на коридора и й направи знак. Тя влезе.

Можеше да усети тежестта на етажите над тях. Може би заради червения таван в дългата стая или заради стоманените греди, простиращи се от едната до другата страна на всеки няколко метра над главата й. Каквото и да беше, не й харесваше. Ни най-малко.

— Добре, но къде е съпругът ми? — повиши глас тя.

Не искаше да бъде прекалено агресивна, но нямаше да приеме да чака неясно колко време тук, в този зловещ сутерен, без никаква представа какво ставаше.

— Изчакайте тук — нареди охранителят.

После затвори вратата. Тя чу как я заключи. Какво, по дяволите, се случваше?

Не можеха да я оставят тук!

Тя веднага удари по вратата, дръпна дръжката.

— Отворете! Хайде! Какво правите? — извика тя.

Отново заблъска по нея.

Нямаше отговор.

Изабел продължи да тропа.

След около две минути, докато гневът й нарастваше, тя чу стържещ шум. Отстъпи назад. Вратата се отвори.

— Много съжалявам, госпожо Раян. Охранителят не би трябвало да ви заключва. Опасявам се, че някои от тях приемат своите задължения твърде сериозно. — Мъжът, който се беше появил на прага, й протегна ръка.

Тя не я пое.

— Не можете да постъпвате така. — Изабел насочи пръст към него. — Не можете да ме заключвате. Това е отвличане. Къде е съпругът ми?

— Както казах, съжалявам, госпожо Раян. Това беше грешка.

Той изглеждаше като реликва от миналия век. Имаше пригладена назад сребристосива коса и беше облечен в тесен черен костюм, колосана бяла риза и тънка червена вратовръзка. Вмъкна се покрай нея в стаята. Изглеждаше като човек, който не беше променил стила си от дните, когато секретарките са седели на коленете на шефовете си.

— Заповядайте, господа — каза той, обръщайки се назад.

Двама мъже влязоха след него. Приличаха на елитни цивилни полицаи.

Тя последва сивокосия мъж в центъра на стаята.

— Къде е съпругът ми? — попита високо Изабел.

— Затова сме тук, госпожо Раян. — Той посочи към голям LCD екран на тясна маса в далечния край на стаята. Пред него имаше четири реда сини пластмасови столове. Изглеждаше като че ли стаята обикновено се използва за учебни цели.

— Седнете, госпожо Раян. — Очевидно той беше свикнал да нарежда на хората какво да правят.

Тя застана пред него, насочи показалеца си към гърдите му и го притисна силно в бялата му риза.

— Кажете ми къде е съпругът ми. Незабавно!

Той просто отстъпи назад и посочи към столовете.

— Моля, госпожо Раян. Ще обясня всичко. — Другите мъже седнаха. Двамата се държаха сковано, сякаш предполагаха, че са наблюдавани. Тя усети хлад и се огледа. На най-близката стена високо до тавана имаше две опушени стъклени витрини. Беше възможно вътре да се намират охранителни камери.

— Седнете, госпожо Раян. — Сивокосият звучеше много уверено.

Изабел се настани на стола, въпреки че не искаше. Усещаше спазъм в стомаха си. За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Извинявам се, че ви доведохме тук при тези обстоятелства. Но мисля, че когато видите това, което ще ви покажа, ще се съгласите, че имаме стопроцентно оправдание… — Сивокосият бръкна в сакото си и извади лъскаво USB устройство за съхранение.

Размаха го във въздуха, сякаш беше трофей, след което се приближи към LCD екрана. Включи устройството отстрани в телевизора, след това натисна едно копче на върха.

Той оживя, проблесна за кратко. На екрана се появи менюто. После екранът проблесна отново.

Отнякъде зад камерата се чуваше глас. Тя беше обърната към стена от червени тухли, точно като тези около нея.

— Това е интервю за прекратяване на договор и се провежда в събота, 11 декември, в централата на ВХН на „Лексингтън авеню“, Ню Йорк. — Гласът замълча. Акцентът му беше твърд като стомана, средноатлантически.

Капчици пот избиха по челото й.

— Този запис е заверен по време и дата — продължи той. — Моето име е Пол Вон. Аз съм изпълнителен директор на ВХН за Великобритания. Това интервю е за прекратяване на договора с господин Шон Раян.

Кожата й настръхна. Защо й показваха това? Появи се една ръка, която премести камерата. Някой я завъртя. Мярнаха се червени тухлени стени. Стаята беше като тази, но по-малка.

Появи се лицето на Шон.

Усети как кръвта се отдръпна от лицето й. За пръв път от дни го виждаше като хората. Кожата му беше бледа, очите му — изцъклени. Не изглеждаше добре. Тя се наведе напред.

Искаше да му изкрещи, но не го направи.

Той седеше от другата страна на масата. Вдигна очи към камерата. Изабел прошепна името му… Двамата мъже, седнали пред нея, се обърнаха и я погледнаха с нахално любопитство.

Тогава Шон заговори и те погледнаха встрани.

Искаше й се да не вижда това. Но не можеше да спре да го гледа. Ръцете й бяха студени. Кожата сякаш й отесня…

— Моля, посочете името си, връзката ви с ВХН и конкретните обстоятелства на това интервю, господин Раян.

Ако това беше записано по-рано, тя вероятно е била отвън, на няколкостотин метра разстояние, докато всичко се е случвало. Нищо чудно, че изглеждаше странен и загрижен, когато го беше видяла.

Тя пое дъх и се загледа.

— Името ми е Шон Раян. Аз ръководя един софтуерен проект в лондонския офис на ВХН. Работя за ВХН по договор. — Той се изкашля.

Тя обви ръце плътно около себе си. Изглеждаше, сякаш той не искаше да говори повече.

— Моля, посочете обстоятелствата на това интервю, господин Раян.

Шон се взря нагоре. Погледът му се движеше, сякаш гледаше към различни хора, застанали зад камерата. Очите му бяха празни.

Тя затаи дъх. Лицето й гореше.

— Добре — рече той. — Ще го кажа. — Погледна към камерата и заговори бавно: — Убих една танцьорка, която срещнах в един клуб в Лондон онази вечер. — Гласът му звучеше предизвикателно.

Изабел примигна. Напрежението в нея нарастваше.

Отне й дълги секунди, за да осъзнае думите. Когато смисълът й стана ясен, нозете й се подкосиха. Въздухът стана тежък, труден за дишане. Нещо сякаш я прободе… Тя сложи длан на челото си. Имаше усещането, че главата й ще се пръсне. Това не можеше да се случва.

Това беше кошмар. Или лъжа…