Зое Бек
Старото дете (15)

14.

Бен едва успя да стигне навреме до къщата на Чандлър-Литън. Шефът на „ИмВак“ вече излизаше с пружиниращата си походка от къщата, обърна се за кратко, за да помаха на някого (вероятно беше жена му, която Бен не беше виждал досега и която в понеделник обикновено отново беше в кабинета си в Лондон; обикновено, но невинаги) и елегантно се плъзна на задната седалка. Бен затвори вратата и се напъха несръчно на мястото си. Имаше чувството, че земята поддава под стъпките му. Когато беше на петнадесет, нямаше проблем да не спи по цяла нощ. На двадесет и пет — също. На тридесет и пет вече започваше да става критично. Някъде беше чел, че тялото започва да старее след двадесет и пет. Това обясняваше някои неща.

Бе издържал пътуването от Единбург до Изингтън с помощта на много кафе и захар. Успя да подремне към половин час, достатъчно, за да се почувства малко по-добре, поне през следващия един час. По време на цялото пътуване към „ИмВак“ Чандлър-Литън ровеше в някакви документи и мърмореше нещо в диктофона, за щастие изобщо не заприказва Бен — всичките му сили отиваха, за да следи пътя. Щом достави шефа и паркира колата в гаража, той падна на дивана, който бе в стаята зад портиерската ложа, и заспа. След обедната почивка го събуди Брейди от охраната.

— Знам какво си правил снощи — прошепна той и го погледна строго. Бен усети как става бял като тебешир. А Брейди избухна в смях и не можеше да спре да се смее. — Човече, приятелю, само исках да си направя майтап! Ама така, като гледам, целнах право в десетката. Нещо съвестта те мъчи, а? Някоя жена, а? За която твоята не знае?

Брейди просто не можеше да се успокои, толкова духовит се чувстваше. Ако знаеше само колко прав беше и едновременно с това, колко далеч бе от истината.

— Не казвай на никого — каза Бен, като се опита гласът му да прозвучи заговорнически.

— Е, хайде де. На мен можеш да разкажеш. Как беше тя?

Бен се ухили.

— Просто ме погледни. Други въпроси имаш ли?

Брейди бе впечатлен.

— Мамка му, вече не помня откога не ми се е случвало жена да не ми даде да спя цяла нощ. Макар че не съм прав. За последно беше, когато моята ме изхвърли от спалнята, защото много съм бил хъркал. Ама че шибана работа. Аз и хъркане. Де да можеше тя да се чуе отстрани! Или може би тя чува самата себе си, събужда се и мисли, че съм бил аз!

Бен учтиво се смееше с него.

— И? Откъде е? От околността ли?

— Единбург — каза той истината.

Защо ненужно да усложнява нещата? Колкото по-близо е до истината, толкова по-малка бе вероятността да се оплете в противоречия. Досега не беше излъгал за нищо. За секс никой не беше и споменавал.

— Единбург? А твоята къде живееше? Нали имаше някаква? Разказвал си ми.

Бен кимна.

— Също в Единбург.

— Брей! Хайде стига бе! Нека да отгатна. Бас държа, че ще позная. Става ли? Хванахме ли се?

— На какво?

Брейди си потърка брадичката и заби поглед в тавана, за да измисли. След училище беше отишъл във военновъздушните сили, а щом времето му във военновъздушните сили изтекло (Бен нямаше никаква представа по какви причини), бе започнал да работи в охранителна фирма, в която бе и днес. Брейди беше горе-долу на възрастта на Бен и вече имаше осемнадесетгодишен син. Все още бе женен за майката на сина си, но щастливите бракове изглеждаха по съвсем друг начин.

— Хващаме се на бас на едно ядене в заведение.

— Става. Къде? — Бен за кратко затаи дъх от страх, че Брейди ще избере най-скъпия ресторант, който му хрумне.

— Винаги ми се е искало истински да се наплюскам в „Пица Хът“ в Дърам. Един приятел ми е разказвал за това място — Брейди доволно кимна и си облиза устните. — Ама някак си все не стигам дотам.

— Става — побърза да каже Бен, преди той да е размислил и избрал някой истински ресторант. — Е?

Брейди широко се усмихна.

— Та, аз мисля — и само смей да ме излъжеш — мисля, че си бил в Единбург при тази дяволска булка, а онази твоята не е имала никаква представа, че си бил в града. Е? Прав ли съм или съм прав?

Дяволска булка, о да.

— Кога ще ходим да хапнем?

Брейди вдигна ликуващо юмруци във въздуха.

— Днес след края на смяната? Приятел, направо умирам за една сочна пица. А пък дотогава и ти ще си поизгладнял, щото проспа обяда.

— Е, добре. Откъде да те взема?

Служителят на охраната му назова адрес в Изингтън Вилидж. Там, където живееше средната класа. Двете заплати, защото жена му също работеше, и малкото наследени пари им бяха дали тази възможност. Бен очакваше да види жена му, защото от всички, които имаха нещо общо с Брейди, бе чувал само изключително лоши неща за нея.

Виж ти, колко бързо може да се случват нещата, мислеше си Бен, когато остана сам. Чрез Брейди той вероятно можеше да разбере нещичко за електрозахранването и алармените инсталации. А може би дори повече, ако след вечеря направеха една прилична обиколка по кръчмите в Дърам, а в Дърам, като в студентски град, наистина имаше достатъчно кръчми.

Докато Андрю Чандлър-Литън с чантата си за документи под мишница вървеше към него с небрежната си походка, Бен реагира с две секунди закъснение. Той побърза да затвори фотоалбума и се втурна да отвори вратата на шефа си.

— Нещо интересно ли четяхте? — попита Чандлър-Литън с покровителствено любезен тон.

— О, не, сър. Разглеждах снимки. Извинете, сър, към вкъщи ли?

— Към вкъщи — Чандлър-Литън кимна и с привичен жест грижливо си сложи колана. Той мразеше предпазните колани и всеки път го обясняваше на Бен, ругаейки. — Снимки, значи. Надявам се, не е нещо, което би ни вкарало в неприятности — той се засмя.

— Не, сър. Не, разбира се. Това са просто семейни снимки. Много стари — Бен запали двигателя и подкара колата към изхода на гаража.

— На вашето семейство ли?

— На една приятелка. Подарили са й албума. За спомен, защото майка й отдавна е починала — той рискува за миг да погледне в огледалото, за да види дали Чандлър-Литън все още го слуша или отново се е захванал с диктофона си. Той очевидно още го слушаше, гледаше през прозореца и се смееше.

— Да, днес вече няма такива неща. Никой не прави истински снимки. Всичко се качва в интернет. Все се питам дали един ден целият интернет няма ей така изведнъж да спре да съществува. Щрак и готово. И какво ще стане тогава? Цяло едно поколение ще загуби идентичността си, няма да има приятели във „Фейсбук“, никакви снимки, нищо! — очевидно тази мисъл се хареса на Чандлър-Литън. — Знаете ли, Бен, когато моите дъщери например си изгубят телефона, не могат да се обадят на никого, защото не знаят наизуст нито един телефонен номер. Още оттам започва всичко, нали? А когато всичките им няколкостотин приятели в тези социални мрежи изведнъж изчезнат, мисля, че няма да знаят как да намерят тези хора в реалния свят — той отново се засмя.

— Тази моя приятелка дори не е знаела, че майка й е имала сестра и брат — каза Бен. — Братът бил увреден. Майката никога не споменавала за тях — отново хвърли поглед в огледалото.

Чандлър-Литън продължаваше да го слуша и да гледа през прозореца. Нямаше нито диктофон, нито документи на коленете си.

— Да, да… Някои хора не обичат да говорят за роднините си… Особено, когато става дума за болести… — той изглеждаше малко замислен, но не и мрачен.

Бен продължи:

— Значи майката — кажете ми, ако ви отегчавам, сър! — майка й живяла известно време в чужбина. Тя никога не разказвала на дъщеря си и за това. Представете си колко щастлива е била дъщерята, когато се появил този албум. Тогава за първи път видяла цялото семейство Гарнър — Бен се престори, че в този момент трябва много да се съсредоточи върху движението. Искаше името да се чуе. Затова промърмори: „Хайде карай, бе, дядка!“, сякаш другият водач адски го е ядосал.

— Гарнър ли? Може ли да погледна албума? — Чандлър-Литън протегна ръка напред.

Бен се направи, че не го е забелязал.

— Да, Гарнър. Те са от тук, от този край, във всеки случай лелята живее долу в Дарлингтън — продължаваше той.

— Подайте ми албума — каза Чандлър-Литън и този път думите му прозвучаха по-скоро като заповед.

— Ама разбира се, сър — Бен взе албума и го подаде назад, без да откъсва поглед от пътя. — О, не, сега пак ще има задръстване на това място, което ремонтират. Дано не стоим толкова дълго, колкото вчера — промърмори той, докато Чандлър-Литън прелистваше фотоалбума.

Сега, понеже бяха принудени да спрат заради ремонтните работи, Бен хвърли дълъг поглед в огледалото. Нямаше проблем Чандлър-Литън да забележи този поглед.

— Хубаво е, нали? Двадесет години в един албум, мисля, че това нещо е наистина ценно.

Чандлър-Литън не вдигна очи. Той дълго разглеждаше всяка снимка, сякаш искаше да ги запомни завинаги.

— Тори — каза той.

— Моля? — попита Бен.

Чандлър-Литън не отговори и продължи да прелиства страниците. Най-накрая каза:

— Не съм казвал нищо.

Трафикът се размърда и Бен трябваше да се съсредоточи върху пътя. Надяваше се, че Чандлър-Литън ще размисли и ще каже още нещо, но той не го стори. Разглеждаше снимките, страница по страница, а когато стигна до последната снимка, чак прелисти и празните страници, за да види дали и там не се е скрила някоя снимка.

— Спира някъде в началото на седемдесетте години, мисля, че тогава сестрите са се изпокарали — каза Бен.

Чандлър-Литън не реагираше. Той прелисти обратно напред, докато стигна до един портрет и погледът му се спря на него. Вече от близо минута стояха пред портата на къщата му, когато Чандлър-Литън най-накрая затвори албума и го върна на Бен.

— Благодаря ви, този албум беше наистина много интересен. Кажете на вашата позната да го пази добре. Не ставайте, в крайна сметка аз и сам мога да се качвам и слизам. Още не съм грохнал — звучеше малко ядосано.

Чандлър-Литън слезе от колата и размахвайки чантата си, бодро се насочи от портата към къщата. Щом отключи вратата, той се спря за миг и погледна към Бен. Бен понечи да слезе и да попита дали нещо не е наред, но Чандлър-Литън вече беше влязъл в къщата си.

Бен закара колата обратно в гаража на „ИмВак“. Там грижливо прибра албума в една куриерска чанта, която винаги носеше със себе си. След това отвори една от задните врати и започна старателно да чисти задната седалка с ролка за мъхове.

Когато стигна с колата си до къщата на Брейди в Изингтън Вилидж, той спря за момент и отвори албума на страницата, която Чандлър-Литън бе гледал най-дълго.

Тори, бе казал той. Виктория.

Частната клиника на доктор Бенгарц, кантонът Цуг, юни 1980 година

Карла прекара ръце през косата си. Те трепереха.

— Не разбирам защо все още никой не е отговорил.

— Все пак доктор Камп ти писа — тихо рече Ела и прегърна Карла през раменете. — Кажи, студено ли ти е? Да ти донеса ли едно яке?

Карла поклати глава.

— Добре съм. В момента намаляваме лекарствата, но най-късно след месец ще мога да си ида у дома. Защо никой не отговори?

— Доктор Камп… — започна Ела.

— Доктор Камп! — изсъска Карла. — Та той е сенилен! Не бива да му позволяват да практикува! А тази медицинска сестра, тя появи ли се най-накрая? Не може от седмици да е болна.

Ела поклати глава.

— Казаха ми, че била напуснала.

— Но ти и досега не й знаеш името, нали?

— Не бих могла да принуждавам хората да ми…

— Ти си също толкова безполезна, колкото и всички други! — извика Карла и се хвърли на леглото си. — И ти си с тях! — Разплака се. Не искаше да каже това. Да, беше отчаяна и нервите й бяха изопнати до последно, но не искаше да обижда единствената си приятелка. — Извинявай! — прошепна тя. — Много съжалявам, извинявай! — продължи да плаче във възглавницата и сякаш мина цяла вечност, докато накрая усети ръката на приятелката си на рамото. — Толкова съжалявам — прошепна отново.

— Смяташ ли, че е добра идея още сега да спреш лекарствата? — попита Ела. Говореше с искрено притеснение.

Не че и Карла не си беше задавала този въпрос. През последните три седмици й бяха намалили дозата, от два дни вземаше по четвърт таблетка преди сън, нищо повече. От две нощи изобщо не беше спала, нямаше никакъв апетит и все по-често я обземаше паника. Терапевтът бе опитал да й обясни, че това скоро ще отмине, но тя не можеше да повярва. Засега й бе ясно само, че няма да може да спи без хапчетата.

— Точно от тези мисли трябва да се отървете. По-голямата част от зависимостта е психическа. Трябва да преодолеете този период — беше й казал той, но изглеждаше угрижен, изглеждаше така, сякаш в този момент пред погледа му се случваше някакъв пълен провал. Карла не реагираше така, както всички бяха очаквали.

— Още не искам да се прибирам — каза Карла и погледна уплашено Ела. — Искам да си ида вкъщи чак когато намеря Фелицитас, разбираш ли?

Ела кимна.

— Разбирам те. Но можеш да я търсиш и от вкъщи. Може би дори с по-голям успех, отколкото оттук. Тогава няма да има нужда тайно да вмъкваме тук писмата, от страх, че ръководството на клиниката би могло да ги контролира — Ела й намигна.

Карла се насили да се усмихне.

— Донесе ли ми вестник?

— Не, днес не съм.

Карла веднага усети, че приятелката й я лъже.

— Ела, ти си единственият човек, на когото мога да вярвам — каза тя предупредително.

— Е, добре де. Имам един у себе си, но не искам да го четеш. Не и когато ти е толкова зле.

Карла преглътна и опъна гръб в опит да изправи стойката си.

— Рано или късно все ще трябва да се науча да живея в реалността. Никога не съм смятала, че е правилно да ни изолират тук така.

Ела се поколеба.

— Не мисля, че онова, което пишат, е вярно — каза тя предпазливо.

— Хайде покажи — рече Карла и трябваше да направи усилие да не повиши тон.

Приятелката й извади от джоба си многократно сгъната културна притурка.

— Изобщо не мога да си представя, че е истина.

Карла грабна страниците и ги разгъна. На първата страница на притурката нямаше нищо. Но на следващите имаше малка дописка, името на съпруга й бе подчертано:

Фредерик Арним приема поканата на Моцартеум.

Не продължи да чете. Притурката падна на пода.

— Това не може да е вярно — прошепна тя. — Той мрази Моцарт. Той изобщо не свири Моцарт.

— През януари той откри Моцартовата седмица — подхвърли Ела.

— Но той мрази Моцарт — тихо каза Карла. — Не може да иде в Моцартеум. Какво ще стане с мен тогава? Как ще търся Фелицитас от Залцбург, ако тя е някъде в Берлин? Тя е в Берлин!

Ела се намести до нея, така че да може да държи ръката й.

— Никога ли не е говорил с теб за това? Не ти ли е намекнал нещо?

— Не е разменил с мен нито дума след онова предаване по телевизията.

— На Сали също ли не е казвал нищо? На сина ви? Ако те не са споменавали нищо, значи и те не знаят. Виждаш ли, не може да е истина.

— Пише го във вестника — каза Карла и собственият й глас й прозвуча някак чужд.

— Е, и? По вестниците пише какви ли не измишльотини — Ела стисна ръката й. — Не се притеснявай. Ако искаш, ще говоря с Фредерик.

Карла поклати глава.

— Не — тя стана и сведе поглед към Ела. — Аз ще му се обадя. Сама ще говоря с него. Сали каза, че тази седмица си е у дома.

Ела кимна, колебливо и не веднага, но кимна.

— Направи го. И без това отдавна е време да си поговорите — тя стана от леглото и прегърна Карла. — Скоро ще дойда пак, разчитай на това. А дотогава ще ти се обаждам всяка вечер.

— Както винаги — каза Карла, без да се усмихне.

— Както винаги — повтори Ела. Тя също не се усмихна. Както винаги, мислеше си Карла, когато приятелката й си замина. Сякаш от години беше затворена в тази клиника. А при това не бяха минали и шест месеца. Тук се беше чувствала така добре, както отдавна не се бе чувствала. Беше кроила планове, беше се надявала, беше си почивала. Докато не й спряха хапчетата.

Не искаше да спира тези хапчета, искаше всяка нощ да спи и сънува, искаше дните й да протичат без страх и паника. Не можеше да се прибере вкъщи без тези хапчета.

Тя решително отвори вратата и тръгна по коридора, слезе по стълбището на първия етаж, където бяха кабинетите на лекарите и терапевтите. Почука на вратата на своя терапевт с ясното съзнание, че в петък той няма приемни часове, но е на разположение в клиниката.

— Не искам да си ходя вкъщи и си искам обратно хапчетата — откри тя дебата.

Терапевтът я погледна учудено.

— Съпругът ви говори с нас и се разбрахме, че ще можете да се приберете у дома най-късно през август.

— Съпругът ми? — тя седна на един стол край бюрото му, без да чака покана.

— Да поговорим за това оттатък? — терапевтът стана и отвори вратата, водеща към съседното помещение, където обикновено провеждаха сеансите. То изглеждаше като хол с удобни кресла и неизбежното канапе, много цветя и абстрактни картини, голяма библиотека със специална литература, имаше и белетристика, макар Карла да не можеше да си представи, че някой някога бе отварял тези книги.

Седнаха на фотьойлите.

— Съпругът ви не е говорил с вас за това, така ли?

Карла поклати глава.

— Откакто съм тук, не сме разменили и дума. Вие знаете това.

— Отдавна не сме говорили за него — припомни й терапевтът.

— Какво ви е казал?

— На мен лично нищо не ми е казвал, знам го само от доктор Бенгарц. Очевидно става дума за преместване и той иска да ви вземе със себе си.

Тя се хвана за облегалките за ръце и се опита да диша спокойно.

— В Залцбург — каза тя накрая. — Аз обаче трябва да се прибера в Берлин. Искам си хапчетата.

— Значи не сте съгласна с преместването — той кимна замислено. — Правили сте си сметка да се върнете в позната атмосфера. Мислите ли, че тя ще ви се отрази добре? Там, където сте живели преди това?

Карла вдигна рамене.

— Едно преместване може да е ново начало. Човек престава да се сеща на всеки ъгъл за болката, която…

— Трябва да се прибера в Берлин — прекъсна го Карла.

Тя дълго не можа да се овладее. Започна да хапе долната си устна и впери поглед в краката си. Дращеше по китката на лявата си ръка с ноктите на дясната.

— Знаете ли какво, възможно най-скоро ще говоря със съпруга ви по телефона и ще изясним нещата. Какво ще кажете?

— Какво искате да изясните? — тя се съсредоточи върху пръстите на левия си крак.

— Дали можем да удължим още малко престоя ви тук.

— Искам си хапчетата — левият й крак стана самостоятелен и започна да се поклаща.

— Защо не изчакаме да мине уикендът и…

Карла изпита чувството, че се гледа отстрани. Сякаш стоеше до самата себе си, докато онова друго аз скочи и заудря терапевта по лицето.

— Аз — си искам — хапчетата!