Зое Бек
Старото дете (17)

16.

Седяха тримата в кухнята в жилището на Фиона. Патриша, Фиона и той. Два чифта напрегнати очи го гледаха втренчено и на него направо му ставаше лошо, защото нямаше никаква представа какво предстоеше да се случи тази вечер.

— Още не съм отварял плика… Е, как е, готова ли си?

Фиона кимна. Той разпечата белия плик, формат А4.

— Това тук е сравнителен анализ за Андрю Чандлър-Литън и теб. Той не е твой баща.

Добра ли бе новината? Лоша ли беше? Бен нямаше никаква представа какво означава това за Фиона. Тя просто си седеше и не казваше нищо.

— Пуснах и анализ за теб и Патриша — той извади друг лист от плика и прочете резултата. — И с нея не сте роднини.

Стонът на Фиона го разтърси до мозъка на костите. Патриша я прегърна.

— Нека помислим какво означава това — каза Патриша. — Чандлър-Литън да е твой баща беше само едната възможност, но не и единствената, за която говорихме. Нали така?

Фиона не каза нищо, вместо нея отговори Бен.

— Показах му албума със снимките на сестра ви. Нещо повече, направих така, че да изглежда така, сякаш е у мен случайно и той поиска да го види. Останах с впечатлението, че той я позна. Но я нарече Тори. Затова исках проба от вас. За да сме сигурни.

— Това обаче не ни даде нищо — въздъхна Патриша. — Но като дете Виктория винаги настояваше да й викат Тори. В нейния клас имаше още една Виктория, на която казваха Вики и тя в никакъв случай не искаше да я бъркат с нея. Тя винаги…

— Ей — намеси се Фиона. — Тук става дума за мен! Първо баща ми престава да бъде мой баща и никой не знае кой е баща ми всъщност, след това се оказва, че нямам и майка! Имам ли изобщо родствена връзка с някого на този свят?

Тя гневно захвърли кухненската кърпа и хукна към стаята си. Патриша и Бен подскочиха уплашено и я изгледаха.

— Да я оставим за няколко минути — каза Патриша. Бен й помогна да оправят кухнята.

— Фиона — каза той тихо, когато влезе в стаята. Тя беше легнала по корем на леглото си и гледаше в монитора на лаптопа. Разглеждаше безцелно страницата на някакъв моден дизайнер. Сълзите бяха размазали грима й. Лицето й изглеждаше дори някак красиво, по някакъв начин секси. Прекрасно време за мисли за секс, скастри се Бен.

— Фиона, не мога да си го обясня. Но сигурно ще разберем нещо, ако се опитаме да реконструираме тези изгубени години, както ги наричаш.

— Роджър ги нарича така, не аз — тя го замери с една възглавница.

— Мога и да си вървя — спокойно каза той.

Фиона зарови лице в одеялото.

— В момента всичко това ми идва в повече. Остави ме.

Бен затвори тихо вратата и се върна в кухнята.

— Взела е нещо, нали? — попита Патриша.

— Вероятно.

— Така поне ще се поуспокои и ще можем да говорим с нея.

— Сигурна ли сте, че сте ми казали всичко, което знаете за Андрю Чандлър-Литън?

— Андрю… — името очевидно предизвика някакъв спомен у нея. — След като ми отмъкна Роджър, ние почти не общувахме. Но тя си говореше с нашите родители, тогава още бяха живи. След раздялата й с Роджър и преди да изчезне от нашата страна, тя често говорела за някакъв Анди. Знам го от родителите ни. Анди е бил човекът, който я е напътствал относно нейните планове за чужбина. Що за човек е всъщност този Андрю Чандлър-Литън?

Бен го описа кратко: Завършва медицина в Лондон, защитава докторат в Манчестър, след това работи няколко години в някаква клиника в Олдъм^[1]. В средата на седемдесетте отива в армията. Първата му спирка е Берлин. През 1980 г. се връща в Англия, оставя лекарската практика и се насочва към изследователска работа. Занимава се по-точно със стволови клетки. Става ръководител на една лаборатория недалеч от Кеймбридж, която по-късно е погълната от „ИмВак“. От тогава неуморно се катери по кариерната стълбица на концерна.

Бен за кратко се замисли дали трябваше да й разкаже за подозренията на Седрик: че Чандлър-Литън тайно върти лаборатория, която изследва създадени инвитро ембриони, за да установи дали носят наследствената информация, която са си пожелали родителите. Все на някого трябва да се доверя, мислеше си той, и знам ли, може би пък едното ще доведе до напредък в другото.

— И Чандлър-Литън прави такива неща? — скептично попита Патриша. — Но защо?

— Защото има богати приятели, които имат съвсем ясни идеи по въпроса за наследниците им. Това е много добър допълнителен доход. Дизайнерски бебета по поръчка. Сините очи на татко, червените коси на баба. Това вече отдавна е технически изпълнимо. Чандлър-Литън просто обслужва една пазарна ниша.

Те не бяха забелязали, че Фиона се е върнала в кухнята. Бен се стресна, когато тя каза:

— Може би и аз съм едно такова дизайнерско бебе? — беше доста по-спокойна от преди малко. — Аз, дизайнерското бебе. Което за съжаление се е оказало не такова, каквото са си го представяли родителите. Защо й е било иначе на майка ми да се самоубива?

Патриша енергично поклати глава.

— Когато си се родила, още не е имало такова нещо.

— Не е вярно — каза Бен. — Първото бебе, заченато инвитро оплождане се ражда през юли 1978-а. Във Великобритания. Методът е разработен от Патрик Стептоу, гинеколог, заедно с биолога Робърт Едуардс. Стептоу е бил в управата на клиника за репродуктивна медицина в Олдъм. По същото време в тази клиника е работел и Чандлър-Литън.

— А четири месеца преди изкуственото бебе на Стептоу, Чандлър-Литън е държал в ръцете си резултата на едно инвитро оплождане на име Фиона, така ли? И никой не е разбрал за това?

Фиона беше бледа, а когато Бен внимателно прекара пръст по ръката й, усети колко студена беше кожата й.

— Това е слабо вероятно. Но не и невъзможно — каза той. Фиона не реагира. — Само не става ясно, защо и яйцеклетката, и семенната течност не са принадлежали на хората, които след това са взели Фиона при себе си.

— Страх от собствената наследствена информация — каза Патриша и звучеше много уверено. — Сестра ми се страхуваше, че може да роди дете, което да е като нашия брат Филип. Тя беше лекар, всъщност бе наясно, че тризомия 21^[2] не се предава по наследство, а е грешка, която се получава при комбинирането на генетичната информация. Независимо от това съмненията оставаха. Тя винаги казваше: „Какво знаем за нашите гени? Знаем прекалено малко.“

Бен вдигна вежди.

— А къде е брат ви сега?

— Вече не е между живите. По-миналия уикенд с Фиона бяхме на гроба му и аз й разказвах за него.

Фиона подбели очи.

— Един чичо, за когото никога не бях чувала, който сега обаче вече изобщо не ми е чичо.

Опитваше се да бъде цинична. Това може би бе добър знак.

Бен трескаво мислеше. Дали Виктория е била изкуствено оплодена, за да роди дете, при което вероятността от синдром на Даун е могла да бъде изключена? Дали тогава вече са били толкова напреднали в генетиката? Още преди да се роди първото официално обявено бебе от епруветка? Ами Чандлър-Литън? Имал ли е изобщо възможността — извън лабораторията на Стептоу — сам да прилага технологията за инвитро транскрипция? Правеше впечатление фактът, че в началото на осемдесетте години Стептоу и Чандлър-Литън отново са били географски съвсем близо един до друг: лабораторията на Чандлър-Литън е била на двадесет минути от „Борн Хол Клиник“, която са създали Стептоу и Едуардс, за да могат да удовлетворят търсенето на изкуствено оплождане от страна на бездетни двойки. Но кой казва, че Стептоу или Едуардс наистина са познавали лично Чандлър-Литън? Че са работили заедно? От друга страна, как можеше човек да повярва, че тук има някаква случайност? Дали Чандлър-Литън не се е възползвал от резултатите на изследванията? Бен имаше чувството, че са в задънена улица.

— Може пък Виктория да е осиновила дете. А след това да си е внушила, че е нейно собствено — продължи да размишлява той на глас.

Фиона изсумтя.

— Или все пак са ме разменили — промърмори тя.

И тогава му хрумна една идея.

— Преди няколко месеца четох за деца, които били разменени по погрешка в някаква болница в Нотингамшър. Колега от редакцията веднага направи за това цяла поредица, в която се разказваше за различни случаи, в които децата са били разменени. Спомням си за един случай в Чехия и за още един в Германия. И двата не са много отдавнашни. И си мисля, че щом такива неща се случват днес, значи може да се е случило и преди тридесет и една години. Да я попитам ли дали е проучвала нещата толкова назад? Освен това мога да видя в архива.

— Или в мрежата — Фиона скочи, изтича в стаята си и се върна с лаптопа си.

— Какво да въведа в търсачката? Разменени бебета?

Резултатите бяха седем милиона. Фиона ограничи търсенето: „Берлин, разменени бебета“. Доста по-малко споменавания. Допълни „1978“.

Първият резултат, на който кликна Фиона, беше:

bttp://www.wo-ist-felicitas.

Това е уебсайтът на Карла Арним. Моля ви, помогнете ми да намеря моята дъщеря Фелицитас. Родена е през 1978 година в Берлин и половин година по-късно бе разменена с друго дете.

— Гадна история — промърмори Фиона и продължи да кликва по страницата. Тя имаше два варианта — немски и английски. Карла Арним очевидно вярваше, че някой е откраднал детето й, докато е била отделена от дъщеря си заради някаква заразна болест. Вместо нея й е било оставено друго дете, което е страдало от рядка генна мутация: Синдрома на Хътчинсън-Гилфорд.

Мисля, че майката на това дете е била безкрайно стресирана и е искала да има здраво дете. Призовавам тази майка да се свърже с мен. Нима не иска да научи, какво се е случило междувременно с детето й?

— Невероятно — каза Патриша.

— Имаше една аукционна къща Манхаймер-Арним в Берлин — промърмори Фиона.

Тя кликна върху линка, на който пишеше: „Хора, които биха могли да ми помогнат“. Той водеше към следното:

Това е списък на хората, които са виждали Фелицитас през първите шест месеца от живота й. Опитах се да установя контакт с тях, но никой не откликна. Междувременно мина много време, но може би все пак някой може да ми каже нещичко.

Следваха десет имена.

И едно от тях беше: Тори Чандлър-Литън.

— Не е истина! — възкликна Бен, докато Патриша простена изумено.

Фиона дишаше учестено, после захапа долната си устна. След това затърси по страницата с трепереща ръка и стигна до раздела „Контакти“. Там имаше снимка на близо шестдесетгодишна жена. Тя имаше тъмна коса до раменете, големи тъмни очи и се виждаше, че някога е била много привлекателна. Мъката се бе загнездила дълбоко в очите и извивката на устата й. Под снимката беше написано името й: Карла Арним (по баща Манхаймер). Акациенщрасе, Берлин.

— Това ли е майка ми?

В този момент и Бен видя онова, което Фиона беше видяла секунди преди него: фрапиращата прилика между нея и жената на снимката.

Берлин, юни 1980 година

Тя и досега всеки път се възхищаваше на това, как той се наслаждаваше на тялото й. Как докосваше с пръсти и покриваше с целувки всеки сантиметър на кожата й, как я гледаше, докато правеха любов. Прекалено дълго не беше имала мъж преди него, прекалено дълго бе мислила, че трябва да се въздържа. Но след като спа за първи път с него, съжали за всеки ден, в който бе оставала без мъж. В който е била без него. Той всяка секунда й показваше колко страстно я желае. Когато проникваше в нея, стенеше силно, после спираше вътре в нея, поглеждаше я в очите и я целуваше, първо нежно, след това все по-диво. Понякога го правеха часове наред в леглото й, на пода, в жилището й нямаше стол, на който той да не я бе обладал. От време на време, когато имаше прекалено малко време, изобщо не стигаха до леглото. Тогава я притискаше до стената в коридора, вдигаше полата й, издърпваше бикините встрани и го правеха така. Заради него винаги носеше поли или рокли, харесваше му да знае, че може бързо да я съблече.

Сега седеше върху му и се движеше съвсем бавно. Той стенеше от удоволствие с ръце на гърдите й. Тя отметна дългата си коса назад, изпъчи се и го погледна с усмивка. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, придърпа я към себе си и започна да целува гърдите й. Тя знаеше, че не след дълго той ще свърши. Затвори очи, мислеше само за онова, което се случваше между краката й и миг по-късно я разтресе вълна от удоволствие, броени секунди преди да свърши и той.

Щом се озоваха легнали един до друг и той започна да плъзга пръсти по корема й, тя каза:

— Изобщо не си ми казвал, че това със Залцбург вече е решено.

Фредерик се усмихна, без да я погледне.

— В последно време не сме си говорили често, както знаеш.

— Но все пак, нещо толкова важно… — тя не довърши изречението.

Фредерик се изправи, скочи от леглото, за да си обуе панталона.

— В момента има по-важни неща, които трябва да обсъдим. Онази медицинска сестра още ли не се е появила?

Ела поклати глава.

— Не. И те не ми казват името й. Може би ако ти…

— Не — каза Фредерик и закопча колана си. — Не мисля да се набърквам в това.

Той закопчаваше ризата си.

Ела мълчеше.

— Относно Залцбург. Можем да продължим да се виждаме. Със сигурност от време на време ще идвам в Берлин. Или ти ще идваш и ще се срещаме тайно. Макар че Залцбург е прекалено малък за това. Какво ще кажеш за Мюнхен? Не е много далеч. Или Инсбрук? Не, Инсбрук е едно село. Все ще намерим нещо. Продължаваш ли изобщо да държиш все още на срещите ни?

Той си връзваше връзките на обувките.

Тя се зави по-плътно в одеялото.

— Знаеш ли, все си мисля, че за теб има някакъв чар в това да играеш ролята на пратеник на жена ми и едновременно с това да я мамиш. Но той ще отслабне рано или късно, не си правя никакви илюзии.

„И в какво се състои чарът за теб?“, помисли си Ела, но не каза нищо.

— Утре отлитам за Австрия, да се обадя ли, когато се върна?

Тя не отговори.

— Помисли си — той й намигна, сякаш това бе най-нормалното нещо на света, месеци наред да имаш страстна връзка с една жена, а след това просто приятелски да й намигнеш за сбогом, макар и двамата да знаеха, че това е последната им тайна среща.

След като той си замина, Ела лежа още дълго, вперила поглед в стената. Не можеше да повярва какво й приписваше той. Тя се беше влюбила във Фредерик, честно и искрено. Това бе и причината да се впусне в тази връзка. Както и причината да се отдръпне от Карла.

Той й се беше обадил малко след рождения ден на Флис, той бе направил първата крачка. И по-късно той я беше помолил да се грижи за жена му, когато тя вече беше в швейцарската клиника. Писмото на Карла, в което тя й се извиняваше, бе дошло тъкмо навреме. Той я беше използвал, а след това я бе зарязал, обичайната игра.

Наистина ли си мислеше, че ще изостави жена си и ще се ожени за нея? Да. Така беше. На Ела не й липсваше самочувствие. Дали се беше замисляла поне за минута, какво ли щеше да бъде да играе ролята на негова съпруга, за която пишат по вестниците? Да стане мащеха на децата на Карла? Не, не се бе замисляла изобщо, дори за секунда. Може би беше по-добре, че всичко се бе случило така.

Независимо от това пак болеше.

Искрено вярваше, че го обича.

След известно време стана и отиде до телефона. Набра номера на швейцарската клиника.

— Върви при мъжа си — каза тя на Карла. — Това със сигурност е най-доброто за двама ви. Щом отива в Залцбург, върви с него. Нали не искаш да го загубиш?