Д. Т. Судзуки
Увод в дзен-будизма (7)

6.
ПРАКТИЧЕСКИЯТ ДЗЕН

Дотук Дзен бе изследван от гледна точка на разума — за да се установи, че е невъзможно да бъде разбран по този път. Всъщност не е справедливо да бъде третиран така умозрително. Дзен се отвращава от посредствеността, дори от посредствеността на разума. Това е преди всичко и изцяло учение плюс житейски опит, който не се обуславя от каквото и да било обяснение. Защото обяснението губи време и енергия и никога не достига същността. Резултатът от него е само погрешно разбиране и изопачен поглед върху нещата. Когато Дзен поиска да вкусите сладостта на захарта, той просто ще сложи късче захар в устата ви, без да промълви нито дума. Последователите на Дзен биха казали: „Пръстът е необходим, за да се посочи луната, но какво нещастие би било, ако някой вземе пръста за луна!“ Това звучи невероятно, ала колко пъти сме допускали такава грешка и ние не знаем. Често само неведението е пречка да не бъде смущавано нашето самодоволство, но онзи, който пише за Дзен, не може да отиде по-далеч от посочването на луната, защото това е единственото средство, позволено при дадените обстоятелства. Той ще направи всичко, което е по силите му, за да стане разглежданият предмет толкова дълбоко разбираем, колкото изобщо е възможно. Метафизичното тълкуване на Дзен може да обезкуражи читателя в стремежа му да разбере Дзен, тъй като повечето хора нямат склонност към размисъл или самонаблюдение. Аз ще подходя от съвършено различна гледна точка, която може би е по-близка до характерната за Дзен.

Когато попитали Джошу (Чаочоу) какво е Дао (или истината на Дзен) той отговорил: „Вашият всекидневен живот, това е Дао“. Или, с други думи, тихо, уверено и вдъхващо сигурност съществуване — това е истината на Дзен, и точно това имам предвид, когато казвам, че Дзен е най-вече свързан с практиката. Обръща се непосредствено към живота, без дори да споменава за душа или Бог, или за каквото и да било друго, което се намесва или обърква естествения ход на живота. Идеята на Дзен е да улови живота в неговото движение. В Дзен няма нищо изключително или мистериозно. Аз вдигам ръката си, вземам книга от масата, чувам как децата вън играят с топка, виждам облаците, които вятърът отнася отвъд близката гора — с всичко това аз практикувам Дзен, аз съм жив Дзен. Не са необходими словесни диспути или обяснения. Не зная защо — и обяснение не е нужно, — но когато слънцето изгрява, целият свят танцува от радост и сърцата ни се изпълват с блаженство. Ако изобщо е възможно Дзен да бъде разбран, трябва да бъде открит именно тук.

Когато попитали Бодхидхарма (Дарума на японски; Дамо на китайски) кой е той, отговорът му бил: „Не зная“. Не защото не можел да обясни кой е, не защото искал да избегне словесната полемика, а просто защото наистина не знаел какво или кой е той — знаел само, че е такъв, какъвто е, и че не би могъл да бъде нищо друго. Причината е проста. Нангаку (Нанюе, 677–744) веднъж се приближавал към Шестия патриарх, а той запитал: „Какво е това, което върви така към мен?“ Нангаку не могъл да отговори. Цели осем години мислил той над въпроси, докато един ден бил осенен и възкликнал: „Дори ако се каже, че тона е нещо, няма да отговаря на същността му!“ Все едно да се каже: „Не зная“.

Веднъж Секито попитал своя ученик Якусан (Юешан):

— Какво правиш тук?

— Не правя нищо — отговорил той.

— Ако е така, пилееш си времето.

— Не е ли пропиляно време и правенето на нещо? — отвърнал Якусан.

— Ти каза, че не правиш нищо — продължил Секито. — Кой тогава е онзи, който прави нищо?

Отговорът на Якусан бил същият като на Бодхидхарма, а именно:

— Дори най-мъдрите не знаят това. В този отговор няма агностицизъм, нито пък мистицизъм — ако е бил разбран като мистификация. Един ясен факт е изложен на ясен език. Ако не изглежда така на читателя, то е защото той не е постигнал онова състояние на съзнанието, в което Бодхидхарма и Секито са го казали.

Императорът У от династията Лян помолил Фудайшиа (Фудайшъ, 497–569) да му разтълкува една сутра. Дайши седнал със сериозен вид на едно кресло и дума не продумал. Императорът казал:

— Аз те повиках, за да ми разтълкуваш нещо. Защо не говориш?

Шъ, един от приближените на императора, казал:

— Дайши свърши проповедта.

Каква ли проповед е изнесъл мълчащият буди-стки философ? По-късно един учител по Дзен коментирал случая така:

— Колко красноречива бе тази проповед! Вималакирти, героят на сутрата, носеща неговото име, отговорил по същия начин на въпроса:

— Кое е съвършеното учение за недвойстве-ността?

Някой отбелязал:

— Наистина гръмотевично е мълчанието на Вималакирти.

Възможно ли е мълчанието да бъде толкова оглушително? Ако е така, веднага налагам на езика си да спре и цялата вселена, с всичката си глъч и врява, потъва в тази пълна тишина. Но мимикрията не превръща жабата в зелено листо. Няма Дзен там, където няма съзидателна същност. Трябва да кажа: „Твърде късно, твърде късно! Стрелата се е отделила от тетивата“.

Един монах попитал Ено (Хуйнън), Шестия патриарх:

— Кой е наследил духа на Петия патриарх Гунин (Хунжън)?

— Някой, който разбира будизма — отговорил Ено.

— Вие наследили ли сте го?

— Не — казал Ено, — не съм.

— А защо не сте? — задал монахът естествено следващия въпрос.

— Защото не разбирам будизма — пояснил Ено.

Колко трудно, но същевременно и колко лесно е да се разбере истината на Дзен! Трудно — защото да я разбереш означава да не я разбираш, лесно — защото да не я разбереш означава да я разбираш. Един учител заявил, че дори Буда Шакямуни и Бодхисатва Майтрея не го разбират, докато слугите с простия си ум съумяват да сторят това.

Сега вече можем да разберем защо Дзен избягва абстракциите, описанията и образните форми на речта. На думи като Бог, Буда, душа, Безкрайното, Единното и други подобни не се придава истинска стойност. Те в крайна сметка са само думи и идеи, и като такива не могат да посредничат за истинското разбиране на Дзен. Напротив, често изкривяват смисъла и водят до противоположни цели. Затова сме принудени винаги да бъдем нащрек.

Един учител по Дзен имал навика да повтаря: „Изчистете добре устата си, когато казвате думата Буда“. Или: „Има една единствена дума, която не желая да чувам, и това е Буда“. Или: „Преместете се бързо на място, където Буда го няма, и не се задържайте там, където го има“. Защо последователите на Дзен са толкова враждебно настроени към Буда? Не е ли Буда техният Бог? Не е ли той върховната същност на будизма? Той не може да бъде такова омразно или нечисто нещо, та да го избягват привържениците на Дзен. Това, което те не харесват, не е самия Буда, а думата. Тя предизвиква у тях неприязън.

На въпроса: „Кой или какво е Буда?“ учителите дават най-разнообразни отговори. Защо е така? Поне една от причините е, че по този начин те искат да освободят съзнанието ни от всички възможни сложности и добавки като слова, идеи, желания и прочие, наложени отвън. Някои от отговорите са:

— Статуя от глина и позлата.

— Дори най-добрият художник не може да го нарисува.

— Онзи в Залата на Буда.

— Той не е Буда.

— Твоето име е Ечо.

— Изтривалката е напълно изсъхнала.

— Виж как източните планини се движат по вълните.

— Стига глупости.

— Тук сме заобиколени от планини.

— Бамбуковата горичка в подножието на хълма Чанлин.

— Три мѐри лен.

— Устата е врата за бедата.

— Я, вълните прииждат по платото.

— Виж как препуска триногото магаре.

— Израствайки тръстиковото стъбло е пробило нечий крак.

— Оня човек там върви с открити гърди и голи крака.

Тези фрази са подбрани произволно от няколко книги, които съм използвал за целта. При задълбочено и систематично проучване на цялата дзен-литература се събира букет от най-странни отговори на толкова простия въпрос: „Кой е Буда?“ Някои от цитираните по-горе са напълно неуместни. Те наистина са неадекватни, ако съдим според обикновените логически норми. Други създават впечатлението, че се осмива въпросът или онзи, който го е задал. Може ли да се смята, че учителите по Дзен, когато правят такива изказвания, най-сериозно и наистина желаят просветлението на своите ученици. Разковничето е в това, нашето съзнание да бъде в хармония със съзнанието на учителя, когато той изрича тези странни думи. Ако се постигне това, всеки отговор се откроява в съвършено нова светлина и придобива удивително ясен смисъл.

Тъй като е неделим от практиката и е целенасочен, Дзен не прахосва време и думи за обяснение. Неговите отговори са винаги кратки и съдържателни. В Дзен няма нищо описателно. Учителят се произнася спонтанно, без да се бави нито миг. Гонгът е ударен и звукът веднага отеква. Ако в този момент не сме зорки, ще го пропуснем. Примигнем ли, пропускаме смисъла завинаги. Много точно е сравнението на Дзен с мълния. Но същността му не е в неговата светкавичност. Неговата естественост, освободеността му от всичко изкуствено, това, че отразява самия живот, че е неподправен — такива са основните му характеристики. Ето защо, ако искаме да стигнем до същността на Дзен, трябва непрекъснато да сме нащрек да не ни подлъжат външни белези. Труден и заблуждаващ ще остане всеки опит да се разбере Дзен дословно и по пътя на логиката, ако така се използват цитираните по-горе отговори на въпроса: „Какво е Буда?“ Естествено, доколкото представляват някакви отговори на конкретен въпрос, те могат да служат като указатели за посоката, в която трябва да търсим присъствието на Буда. Но не бива да забравяме, че пръстът, който сочи луната, си остава пръст и при никакви обстоятелства не може да се превърне в самата луна. Опасността ни дебне в това, че разумът може тайно да се намеси и да избере показалеца за самата луна.

Има и философи, които, приемайки някои от цитираните фрази в техния дословен и логически смисъл, се опитват да открият в тях нещо от пантеизма. Например, когато учителят казва: „три мери лен“ или „изтривалка“, според тях той очевидно цели да изрази пантеистична идея — т.е., че Буда го има във всичко: в лена, в парчето дърво, в потока, във високо издигащите се планини, в произведенията на изкуството. Будизмът на Махаяна, и особено Дзен, като че загатва за духа на пантеизма, но няма по-несъстоятелно тълкуване на Дзен от това. От самото начало дзен-учителите са предвидили тази опасна тенденция и поради това те си служат с такива явно несвързани отговори. Целта им е да освободят съзнанието на своите ученици или на будистките учени от гнета на утвърдените мнения, от предразсъдъците или от така наречените логически интерпретации. Когато Тодзан (Дуншан, ученик на Уммон) отговорил с: „Три мѐри лен“ на въпроса „Какво е Буда?“ — което впрочем е същият въпрос като „Какво е Бог?“ — той не е имал предвид, че ленът, който би могъл да държи в това време в ръцете си, е видимо проявление на Буда, че Буда, гледан с очите на разума, би могъл да се открие във всеки предмет. Неговият отговор е бил просто: „Три мери лен“. Тодзан не е влагал нищо недостъпно за опита в това обикновено изявление, съдържащо един факт. Думите са излезли от дълбините на съзнанието му, както извира водата или както пъпката се разтваря към слънцето. В тях няма преднамереност или философия. Ето защо, ако искаме да схванем смисъла на фразата: „Три мери лен“, преди всичко трябва да вникнем най-дълбоко в неговото съзнание, а не да следим движението на устните. В друг момент той би могъл да даде съвършено различен отговор, който пряко да противоречи на предишния. Хората с логическо мислене ще бъдат естествено объркани и може да го обявят за пълен безумец. Но изучаващите Дзен ще кажат: „Вали лек дъждец. Виж колко свежа и зелена е тревата“ и ще знаят, че техният отговор е в пълно съзвучие с „трите мѐри лен“ на Тодзан.

Следващите редове може би ще покажат още по-убедително, че Дзен не е вид пантеизъм, ако под пантеизъм се разбира всяка философия, която отъждествява видимата вселена с висшата същност, наречена Бог, Съзнание или нещо друго, и твърди, че Бог не може да съществува независимо от своите проявления. В действителност Дзен е нещо повече от това. В него няма място за ненужни философски дискусии. Но философията е също проява на житейска дейност и следователно Дзен не я пренебрегва изцяло. Когато някой философ идва при дзен-учител, за да търси знания, учителят никога не е склонен да обсъжда въпросите от философска гледна точка. Първите дзен-учители били относително толерантни спрямо така наречените философи и не толкова избухливи като Риндзаи (Линджъ, умрял през 867) и Токусан (Дъшан, 780–865), чиито срещи с философите били краткотрайни и извънредно откровени. Следващият откъс е от трактат върху някои принципи на Дзен на Дайджу^[1], създаден през VIII (или IX) век, когато Дзен започнал да разцъфтява в целия си блясък и неповторимост. Един монах се обърнал с въпрос към Дайджу:

Въпрос: Думите съзнанието ли са?

Отговор: Не, думите са външни условия (ен на японски; юан на китайски); те не са съзнанието.

В.: Като се изключат външните условия, къде трябва да се търси съзнанието?

Отг.: Няма съзнание, независимо от думите. (Което означава, че съзнанието е в думите, но то не бива да се отъждествява с тях.)

В.: Щом няма съзнание, независимо от думите, то какво е съзнанието?

Отг.: Съзнанието е без форма и образ. Истината е, че то нито зависи, нито не зависи от думите. То разполага с вечно спокойствие и свобода в своята дейност. Патриархът казва: „Когато разберете, че съзнанието е не-съзнание, вие разбирате съзнанието и неговата дейност.“

По-нататък Дайджу пише: „Това, от което е сътворено всичко, се нарича дхарма-природа, или дхармакая. Под така наречената дхарма се разбира съзнанието на всички същества. Когато това съзнание е задвижено, всичко се задвижва. Когато съзнанието не е задвижено, нищо не се движи и нещата нямат имена. Заблудените не разбират, че дхармакая, сама по себе си без форма, приема различни форми според условията. Заблудените приемат зеления бамбук за самата дхармакая, а обкиченото с жълти цветове дърво — за самата праджня. Но ако дървото беше праджня, то праджня щеше да се отъждествява с безчувственото. Ако бамбукът беше дхармакая, то дхармакая щеше да се отъждествява с растение. Но дхармакая и праджня съществуват, дори когато няма цъфтящо дърво и зелен бамбук. В противен случай, би означавало, че когато ядем бамбукови филизи, изяждаме самата дхармакая. За възгледи като този наистина не си заслужава да се говори“.

 

Онези, които са прочели само предидущите разяснения за алогичния Дзен или за Дзен като висше утвърждение, може да стигнат до извода, че Дзен е нещо недостижимо, нещо много далечно от нашия всекидневен живот; нещо много примамливо, но и много неуловимо. Не можем да ги осъждаме за това. Ето защо Дзен трябва да се представя и откъм неговата лесна, позната и достъпна страна. Животът е основата на всичко, отделно от него нищо не може да просъществува. С всичката ни философия, с всичките ни грандиозни и възвишени идеи, ние не можем да избегнем живота, какъвто го живеем. Мечтателите все пак стъпват по земната твърд.

Какво е Дзен, когато стане достъпен за всекиго? Джошу (Чаочоу) попитал един нов монах:

— Идвал ли си по-рано тук?

Монахът отговорил:

— Да, учителю, идвал съм.

Учителят му казал:

— Изпий чаша чай.

По-късно дошъл друг монах и Джошу поставил и на него същия въпрос:

— Идвал ли си по-рано тук?

Този път отговорът бил точно обратният:

— Никога досега не съм идвал, учителю.

Старият учител обаче отвърнал точно като предишния път:

— Изпий чаша чай.

След това инджу (главният монах на манастира) попитал учителя:

— Защо предложихте и на двамата чаша чай, въпреки че отговорите им бяха различни?

Старият учител възкликнал: „О, инджу!“ И той тутакси отвърнал:

— Да, учителю.

Тогава Джошу му казал:

— Изпий чаша чай.

Джошу (778–897) бил един от най-мъдрите дзен-учители по времето на династията Тан и развитието на Дзен в Китай дължи много на него. Твърди се, че обикалял страната дори на осемдесетгодишна възраст, за да се усъвършенства в Дзен. Починал на сто и двадесетата си година. Всяка негова фраза била като скъпоценност, хвърляща ярък блясък. За Джошу казвали: „Неговият Дзен сияе на устните му“. Веднъж един монах, още начинаещ в Дзен, дошъл при него с молба да му преподава учението.

Джошу го попитал:

— Не си ли закусвал още?

— Закусих вече, учителю — отговорил монахът.

— Щом е така, измий си съдовете.

Тези думи на стария учител отворили очите на начинаещия за истината на Дзен.

Друг монах видял Джошу да мете и го попитал:

— Вие сте толкова мъдър и благочестив учител; как става така, че дори във вашия двор се събира прах?

— Идва отвън — отговорил учителят.

Друг път попитали Джошу:

— Защо това свещено място привлича праха?

— Ето още една прашинка! — отговорил учителят.

В манастира на Джошу имало прочут каменен мост, който бил една от местните забележителности. Странстващ монах веднъж се поинтересувал за него:

— От известно време слушам за вашия прославен каменен мост, но не го виждам, тук има само една широка дъска.

— Ти виждаш дъска, а не виждаш каменния мост — казал Джошу.

— Къде е тогава той?

— Ти току-що мина по него — отговорил учителят.

Друг път на въпрос за същия каменен мост Джошу отвърнал:

— Коне минават по него, хора минават по него, всички минават по него.

Дали в тези диалози откриваме само тривиални разговори за обикновените неща от живота и природата? Няма ли в тях нещо духовно, благоприятствуващо просветляването на душата на вярващия? Толкова ли е практичен и обикновен Дзен всъщност? Толкова ли е рязко спускането от висините на трансцендентното до простите неща от живота? Всичко зависи от гледната ви точка. Пред мен гори благовонна пръчица. Това нещо обикновено ли е? Земетресение разтърсва земята и планината Фуджи се срутва. Това голямо събитие ли е? Да, доколкото съществува концепцията за пространството. Но наистина ли ние живеем ограничени в клетка, наречена пространство? Дзен би отговорил веднага: „С изгарянето на благовонната пръчица изгаря и цялата трилока^[2]. В чашата чай на Джошу танцуват нимфи.“ Докато човек усеща времето и пространството, Дзен остава доста далеч от него, тревога разваля празника му; сънят му е неспокоен, целият му живот изглежда провален.

Прочетете следния диалог между Исан (Гуй-шан) и Кьодзан (Яншан). В края на своя летен престой недалеч от жилището на Исан Кьодзан го посетил и Исан. му казал:

— Цяло лято не съм те виждал да се качваш до тук. Какво прави през това време там долу?

— Обработвах едно парче земя и завърших сеитбата на ечемика — отвърнал Кьодзан.

— Значи не си пропилял лятото напразно — казал Исан.

Дошъл ред на Кьодзан да попита Исан какво той е правил през изминалото лято и рекъл:

— А ти как прекара това лято?

— С по едно хранене на ден и здрав сън нощем.

Това накарало Кьодзан да отвърне:

— Значи не си пропилял лятото.

Един учен-конфуцианец пише: „Търсят истината твърде далеч от себе си, а тя е съвсем близо до тях.“ Същото може да се каже и за Дзен. Ние търсим тайните му там, където е най-малко вероятно да бъдат намерени, т.е. в словесните абстракции и метафизичната реторика, докато истината на Дзен всъщност се намира в конкретните неща от нашето всекидневие. Един монах попитал учителя:

„Вече от доста време съм при вас, за да ми преподавате уроци за свещения път на Буда, но вие дори не сте ми споменали за него. Моля за вашата благосклонност.“ Отговорът бил следният: „Какво искаш да кажеш, синко? Всяка сутрин ти ме поздравяваш, аз не отговарям ли на поздрава ти? Когато ми донасяш чаша чай, не я ли приемам и изпивам с удоволствие? Какви уроци повече искаш от мен?“

Това ли е Дзен? Това ли е житейският опит, който Дзен иска да имаме? Един поет, последовател на Дзен, е написал:

Какво чудо е това,

какво тайнство!

Вадя вода,

нося дърва!

Каже ли се, че Дзен е нелогичен и ирационален, боязливите читатели се плашат и не желаят да имат нищо общо с него, но аз съм сигурен, че настоящата глава, посветена на практическия дзен, ще смекчи чудатостите и странностите, откривани в Дзен, когато към него се подхожда от логическа гледна точка. Тъй като истината на дзен се съдържа в практическата му страна, а не в ирационалното му начало, не бива твърде много да го подчертаваме. Такъв подход само може да направи Дзен още по-недостъпен за обикновения ум. А за да се види по-ясно колко просто и очевидно нещо е Дзен, като същевременно се наблегне върху неговата практическа страна, ще цитирам няколко от така наречените „случаи“, в които се привеждат примери от най-простия житейски опит. Те са прости в смисъл, че са свободни от концептуално покривало или логически анализ. Например, човек вижда вдигната тояжка, или някой се обръща към него с молба да помогне при пренасянето на мебели, или просто го вика по име. Това са най-обикновени събития в живота, които се случват всеки ден и протичат незабелязано. И все пак Дзен е в тях — този Дзен, за който се твърди, че е изпълнен с ирационалност, или — ако предпочитате — с разсъждения от най-високия порядък, на който е способен разумът. Ето някои от тези случаи — прости, непосредствени и взети от живота, но изпълнени с много смисъл.

Секкьо (Шъкун)^[3] попитал един от своите монаси:

 

 

— Можеш ли да хванеш празното пространство?

— Да, учителю — отвърнал монахът.

— Покажи ми как правиш това.

Монахът протегнал ръка и стиснал юмрука си.

— Това ли е начинът? — попитал Секкьо. — В крайна сметка ти не хвана нищо.

— А какъв е вашият начин? — попитал монахът.

Учителят хванал бързо носа му и силно го стиснал. Монахът извикал:

— О, колко силно стискате носа ми! Ужасно боли!

— Това е начинът добре да се хване празното пространство — отговорил Секкьо.

Един монах попитал веднъж Енкан (Иеншуан), ученик на Басо (Мадзу) кой е истинският Буда Вай-рочана. Енкан го накарал да му донесе каната за вода, която била наблизо. Монахът изпълнил нареждането му, но Енкан тозчас му наредил да я върне там, където е била. След като изпълнил покорно и това нареждане, монахът отново попитал учителя кой е истинският Буда Вайрочана. „Почитаемият стар Буда вече не е тук“ — отговорил той. По повод този случай, друг учител по Дзен казал: „Да, почитаемият стар Буда дълго беше тук“.

Ако тези случки се разглеждат като проява на непълно освобождение от интелектуално усложняване, какво би казал човек за следния случай на Чун (Чун, починал през 775 г.), учителя от Нанян, който викал по три пъти на ден своя ученик-помощник и му казвал: „О, мой ученико, мой ученико!“ На това ученикът редовно отговарял: „Да, учителю“. Накрая учителят отбелязал: „Мислех, че аз съм сгрешил с теб, но се оказва, че ти си сгрешил с мен“. Не е ли това достатъчно просто? Само викаме някого по име. Последната забележка на Чу може да не е съвсем разбираема от гледна точка на обикновената логика, но някой да вика, а друг да се отзовава, е един от най-често срещаните и свързаните с практиката случаи в живота. Дзен твърди, че истината е именно в него и че всеки може да види колко обикновено нещо е. В живота няма мистерия, фактът е ясен за всички: аз те поздравявам и ти ми отвръщаш; едно „Здравей!“ извиква следващо „Здравей!“ и това е всичко, което се съдържа в него.

Рьосуи (Лянсуй) учил Дзен при Майоку (Магу, съвременник на Риндзаи). Веднъж Майоку го повикал: „Ей, Рьосуи!“, той отговорил: „Да!“ Повикан така три пъти, той отговарял все по същия начин, докато учителят накрая отбелязал: „Ех, ти, глупаво човече!“ От тези думи Рьосуи се опомнил — разбрал Дзен и възкликнал: „О, учителю, ако не бях дошъл при вас, щях да остана до края на живота си заблуден от сутрите и шастрите“. По-късно Рьосуи казал на някои други монаси, които прекарвали времето си в овладяване на будистката философия: „Всичко, което знаете вие, зная и аз, но това, което аз зная, не го знае никой от вас.“ Не е ли прекрасно това, че Рьосуи е могъл да изрече тези думи, просто защото е разбрал повикванията на своя учител?

Правят ли тези примери разглеждания предмет по-ясен и разбираем? Подобни случаи могат да се привеждат до безкрайност, но и представените дотук са достатъчни да докажат, че в крайна сметка Дзен не е много, сложно явление, нито учение, което изисква най-висше умение за абстрактно мислене и разсъждения. Истината и силата на Дзен са в неговата простота, прямота и взаимовръзка с практиката. „Добър ден. Как си днес?“ „Благодаря, добре съм“ — в това има Дзен. „Заповядай чаша чай“ — това също е изпълнено с Дзен. Когато един гладен монах чул по време на работа гонга за обед, той веднага зарязал работата си и пръв дошъл в трапезарията. Като видял това, учителят се засмял от сърце, защото монахът действал според Дзен в най-пълна степен. Няма нищо по-естествено от това; необходимо е единствено да се отворят очите на човека за смисъла на тези неща.

Но тук има опасност, която изучаващите Дзен трябва много внимателно да избягват. Никога не бива да се смесва Дзен с натурализма или либертинизма, според които човек следва естествените си желания, независимо от техния произход и значение. Има огромна разлика между действията на хората и действията на животните, които са лишени от чувство за морал и религиозно мислене. Животните не знаят какво значи да се полагат усилия за подобряване на условията на живот или за приближаване към висшите добродетели.

Един ден Секкьо работел в кухнята, когато Басо, неговият учител по Дзен, влязъл и го попитал какво прави.

— Вардя кравата — отговорил Секкьо.

— Как се грижиш за нея?

— Ако излезе извън пътеката, веднага я дръпвам за носа.

— Ти наистина знаеш как да се грижиш за нея — казал учителят.

Това не е натурализъм. Тук виждаме усилие да се върши правилното.

Веднъж попитали изтъкнат учител:

— Полагате ли усилия, когато се учите на истината?

— Да.

— Как се упражнявате?

— Когато съм гладен — ям, когато съм уморен — спя.

— Това правят всички; може ли да се каже, че всички се упражняват също като вас?

— Не.

— Защо не?

— Защото, когато ядат, те не ядат, а мислят за разни други неща и по този начин сами си създават тревоги. Когато спят, те не спят, а сънуват хиляда и едно неща. Затова те не са като мен.

Ако Дзен може да бъде определен като вид натурализъм, то би могъл да е само натурализъм, основан върху най-строга дисциплина. Само в този смисъл, а не както го тълкуват либертинистите — натурализъм като такъв. Те нямат свобода на волята, техните ръце и крака са вързани от външни фактори, пред които са напълно безпомощни. Точно обратното, Дзен се радва на пълна свобода, т.е. господар е на самия себе си. Дзен няма „постоянна обител“, ако използваме често срещания израз в Праджняпарамита сутра. Когато едно нещо има постоянно месторазположение, то е оковано, то престава да бъде абсолютно. Следният диалог много ясно разтълкува този въпрос. Един монах попитал:

— Къде е обителта на съзнанието?

— Съзнанието пребивава там, където не съществува постоянна обител — отговорил учителят.

— Какво значи да не съществува постоянна обител?

— Когато съзнанието не се помещава в определен обект, казваме, че то пребивава там, където не съществува постоянна обител.

— Какво значи да не се помещава в определен обект?

— Това значи да не пребивава в двуначалието добро — зло, съществуване — несъществуване, дух — материя. Това означава да не пребивава в пустотата или не-пустотата, нито в покоя или не-по-коя. Където не съществува постоянна обител, там е истинската обител на съзнанието.

Сеппо (Сиефън, 822–908) бил един от най-ревностните изследователи на истината на Дзен по времето на династията Тан. За него се разказва, че през всичките години на странстване носел със себе си един черпак. Той желаел да изпълнява службата на готвач, една от най-незавидните и трудни служби в манастира, а черпакът бил неин символ. Когато станал приемник на учителя Токусан (Дъшан) един монах дошъл при него и го запитал:

— Какво получихте от учителя? Колко сте спокоен и уверен!

— С празни ръце напуснах дома си, с празни ръце се върнах — отговорил Сеппо.

Това не е ли практическо обяснение на идеята за отсъствието на постоянна обител?

Монаси помолили учителя Хякуджо (Пайчан) да им изнесе беседа за Дзен. Той казал:

— Идете на полето да си гледате работата, а после ще ви кажа всичко за Дзен.

След като си свършили работата, те помолили учителя да изпълни своето обещание. В отговор Хякуджо разтворил двете си ръце, но не казал нито дума. Това била неговата велика проповед.