Лусинда Райли
Момичето на скалата (9)

8

На следващия ден Грония откара притеснената Аврора в Клонакилти.

— Съвсем сериозно, ако не ти хареса в школата, никой няма да те кара да се връщаш там — опита да я успокои тя.

— Сигурна съм, че танците ще ми харесат, но ме е страх, че другите момичета ще ме гледат странно — призна си Аврора. — Повечето ми връстнички не ме харесват.

— Убедена съм, че си въобразяваш, Аврора. А и както казва майка ми, не бива да се отказваш, преди да си опитала поне веднъж.

— Струва ми се, че майка ти е симпатична — отбеляза Аврора на излизане от колата. — Дали някой ден ще може да отидем до фермата ви, за да се запозная с нея?

— Ще измислим нещо. В интерес на истината имам среща на чай с нея по време на урока ти. — Грония я преведе през вратата на салона.

Госпожица Елва, някогашната учителка по балет на Грония, с която беше разговаряла по-рано, целуна Грония и се усмихна приветливо на Аврора.

— Грония, много се радвам да те видя. А това трябва да е Аврора. — Госпожица Елва коленичи пред детето и взе ръцете й в своите. — Нали знаеш, че си кръстена на красивата принцеса от балета „Спящата красавица“?

Аврора поклати глава с опулени от изумление очи.

— Е — подаде й ръка госпожица Елва, — ела с мен, и ще те запозная с някои от другите момичета в групата ти. Засега ще кажем довиждане на Грония и ще я видим след около час.

— Добре. — Аврора сложи срамежливо ръка в тази на госпожица Елва и тръгна с нея към студиото.

Грония излезе от сградата и тръгна по тясната, оживена улица, обточена с къщи в живописни цветове, каквато беше традицията в Ирландия. Видя майка си зад витрината на кафене „О’Донованс“; вече си беше поръчала чай.

— Здравей, мамо, как си? — Грония я целуна и седна срещу нея.

— Що-годе добре. Ти?

— И аз съм добре, мамо.

Грония прегледа краткото меню и си поръча чай и кифличка.

— Е, завела си, значи, детето на първия й урок по танци?

— Да, и макар да не съм експерт, смятам, че има голям талант. Толкова е грациозна, мамо. Понякога не мога да откъсна очи от нея заради красивите й движения.

— Е, не се учудвам — кимна сериозно Катлийн. — Съвсем нормално е да има такава дарба. В кръвта й е — въздъхна тя.

— Така ли? — вдигна изненадано вежда Грония, докато й сервираха чая. — Да не би майка й да е била танцьорка?

— Не, баба й. И то много известна по нейно време.

— Изненадвам се, че Аврора не ми е споменала нищо по въпроса.

Грония отхапа от кифличката си.

— Може би не знае. Е, кажи сега, как вървят нещата в имението?

— Ами… добре. — Грония имаше нужда да поговори с майка си за нощното скитане на Аврора и странната атмосфера в къщата, но пък не искаше да подклажда допълнително неодобрението й. — Аврора започва да се отпуска и да ми се доверява. Сигурно си разбрала, че си купихме телевизор и тя много му се радва. Имам чувството, че й трябва — Грония потърси подходящата дума — нормалност. Толкова много от живота си е прекарала отцепена от външния свят, че се притеснявам за нея. Колкото по-самотна е, толкова повече се вживява във въображението си.

— Въображение, казваш? — усмихна й се дяволито Катлийн. — Споделила ти е, че вижда майка си, правилно ли се досещам?

— Да… но и двете знаем, че това са просто сънища.

— Значи още не си видяла мамчето й да стои на скалите?

В очите на Катлийн играеше палаво пламъче.

— Мамо, дръж се сериозно! Шегуваш се, нали?

— Не съвсем, Грония. Аз лично не съм я виждала, но доста хора от селото твърдят, че са.

— Е, това са врели-некипели, разбира се. — Грония отпи смутено глътка чай. — Лошото е, че Аврора в действителност вярва, че вижда майка си. Тя… ходи на сън, а когато опитам да я събудя, ми казва, че майка й я викала.

Катлийн се прекръсти по навик и поклати глава.

— Божичко, не знам за какво му беше на баща й да я връща тук. Както и да е, не е наша работа да го умуваме. Макар че на теб се падат грижите за горкото мъниче.

— Нямам нищо против. Обичам я и искам да й помогна, стига да мога — отвърна отбранително Грония. — Е, за какво искаше да говорим?

— Слушай сега, Грония — приведе се напред Катлийн, понижавайки глас, — обсъдихме го с баща ти, и той смята, че е най-добре да ти разкрия поне част от причината да се противя на обвързването ти с онова семейство. — Катлийн бръкна в пазарската си чанта и извади дебела купчина писма.

Покафенелите краища на хартията подсказаха на Грония, че писмата са доста стари.

— От кого са, мамо?

— От Мери, моята баба.

Грония свъси вежди, претърсвайки паметта си.

— Аз виждала ли съм я?

— Не, за жалост. Но беше прекрасна жена и много я обичах. Някои разправяха, че е изпреварила времето си. Беше опърничава и независима жена и дори бих казала, че ти, Грония, си се метнала именно на нея. — Катлийн се усмихна широко.

— Ще го приема като комплимент, мамо.

— Така и трябва. Отгоре на всичко си й одрала кожата. — Катлийн отвори най-горния плик и подаде на Грония малка старинна снимка в червеникавокафяв цвят. — Ето я и нея, прабаба ти.

Грония огледа портрета и веднага се съгласи с думите на майка си. Сякаш гледаше себе си, макар и с боне и старомодни дрехи.

— Кога е направена снимката, мамо?

— Бих казала, че тук Мери е на двайсет и няколко, така че вероятно е снимана в Лондон.

— Лондон? Какво е правила в Лондон?

— Е, ще научиш от писмата.

— Искаш да ги прочета?

— Не те принуждавам, но ако искаш да разбереш откъде е започнала историята ни с Лайлови, бих те посъветвала да ги прочетеш. Пък и така ще си имаш занимание през самотните нощи в оная голяма къща. Освен това едва ли има по-подходящо място да ги прочетеш, като се има предвид, че и Мери е прекарала известно време там.

— Значи отговорът е в тях?

— Не — поклати глава Катлийн. — Не само. От тях ще научиш как е започнало всичко. Аз ще ти разкажа останалото. — Тя погледна часовника си. — А сега трябва да вървя.

— Аз също. — Грония махна на сервитьорката. — Ти тръгвай, мамо, аз ще се погрижа за сметката.

— Благодаря ти, Грония. — Катлийн стана и целуна дъщеря си. — Всичко хубаво и до скоро виждане.

— Което ме подсеща… имаш ли нещо против, с Аврора да отскочим до фермата? Умира от желание да се запознае с теб и да види животните.

— Защо не — предаде се с въздишка Катлийн. — Просто ми звънни преди това.

— Благодаря ти, мамо — усмихна й се Грония.

Плати сметката, пъхна дебелата купчина писма в дамската си чанта и тръгна към танцовия салон, за да вземе Аврора. Като пристигна, видя, че другите момичета вече бяха отишли да се преобличат, но Аврора още беше вътре с госпожица Елва. Учителката видя Грония да наднича през прозореца и каза нещо на Аврора, която кимна в отговор. След това госпожица Елва излезе да поговори с Грония.

— Как се справя? — попита я нетърпеливо Грония.

— Какво да ти кажа, това дете — госпожица Елва понижи глас, изчаквайки останалите й ученички да се изнижат от съблекалнята, — е невероятно. Твърдиш, че никога не е ходила на уроци по балет в живота си?

— Да — отвърна Грония, — тя така ми каза, а не вярвам да лъже.

— Аврора има всичко, което търсим в една бъдеща балерина. Естествено изпълнение на позициите, висока извивка на ходилото, идеални пропорции на тялото… откровено казано, Грония, направо не мога да повярвам на очите си.

— Смяташ ли, че трябва да продължи?

— Абсолютно. И то веднага. Вече е закъсняла с четири години, а колкото повече съзрява тялото й, толкова по-трудно ще й е да се научи. Но този курс не е подходящ за Аврора. Само след няколко урока ще надхвърли уменията на останалите момичета. Не знам какво е семейното й положение, но с радост бих й предавала по няколко частни урока на седмица.

— Въпросът е дали тя самата го иска — попита Грония.

— Ами, преди малко й зададох същия въпрос и ми се стори много ентусиазирана. Грония, овладее ли това дете техниката, до няколко години си я представям в Кралското балетно училище в Лондон. Дали бих могла да разговарям с родителите й?

— Майка й е починала, а баща й замина за чужбина. В момента аз се грижа за Аврора. Мисля да си поговоря с нея и да разбера дали би имала желание да продължи.

Госпожица Елва кимна, а Аврора, отегчена да стои сама в салона, излезе при тях.

— Здравей, миличка. Госпожица Елва казва, че добре си се позабавлявала. Така ли е? — попита Грония.

— О, да! — Очите на Аврора искряха от радост. — Много ми хареса — възкликна тя.

— Чудесно. Значи искаш да се върнеш?

— Разбира се. С госпожица Елва вече го обсъдихме. Може да продължа, нали, Грония?

— Естествено. Но май е редно да говоря с татко ти, за да сме сигурни, че и той е съгласен.

— Добре — прие неохотно Аврора. — Довиждане, госпожице Елва, и много ви благодаря.

— Дано се видим другата седмица, Аврора — отвърна учителката, докато Грония и Аврора се отправяха към колата.

 

 

Същата вечер Аврора, изпълнена с вълнение, показа на Грония позициите, които беше научила по време на урока си, въртейки се в пируети и подскачайки, и опъвайки крачета насам–натам, докато Грония приготвяше вечерята.

— Кога ще можем да отидем до Корк, за да купим нещата за балета? Може ли утре? — попита я малката, като се нахраниха.

— Не виждам защо не — отвърна Грония. — Но наистина смятам, че трябва първо да попитаме баща ти.

— Но ако много го искам — намуси се Аврора, — той няма да ми откаже, нали?

— Едва ли, но просто трябва да се уверя. Приказка за лека нощ?

— Да, моля — отвърна радостно Аврора, докато изкачваха стълбището към стаята й. — Знаеш ли „Спящата красавица“, където се разказва за принцесата, чието име нося? Много бих се радвала някой ден да изиграя ролята й в балета — добави замечтано тя.

— Нямам никакво съмнение, че ще се случи, миличка.

След като Аврора най-сетне се успокои и заспа, Грония се върна на долния етаж и влезе в кабинета на Алекзандър. Намери телефонния му номер в списъка и го набра. Гласовата му поща се включи веднага.

— Здравей, Алекзандър, обажда се Грония Райън. Аврора е много добре и съжалявам, че те безпокоя, но исках да те попитам дали имаш нещо против да я запиша на уроци по танци. Днес посети един и понеже много й хареса, иска да продължи. Ще съм ти благодарна, ако ми звъннеш набързо или дори ми изпратиш съобщение, и… — Грония се замисли за малко, преди да продължи — … ако не се свържеш с мен до два-три дни, ще приема, че си съгласен. Надявам се, че при теб всичко е наред. Дочуване.

В единайсет часа Грония се пъхна под завивките, неспособна да разсее напрежението, загнездило се в душата й. Стоеше нащрек, ослушвайки се за стъпки по коридора, и колкото и да се мъчеше да заспи, сънят не идваше. В три часа сутринта — времето, по което се бе будила предишните нощи — Грония влезе на пръсти в стаята на Аврора и я намери спокойно заспала. Като се върна в собствената си стая, взе дебелата купчина писма, които майка й й беше дала. Развърза връвчицата, с която бяха пристегнати, отвори първото и зачете…