Лусинда Райли
Момичето на скалата (55)

Епилог

Заливът Дънуърли, Западен Корк, Ирландия, януари

Грония стоеше на скалите и вятърът бучеше край ушите й, също като в деня, когато за пръв път беше видяла Аврора, преди осем години.

Раменете й се тресяха от безмълвни вопли, докато си спомняше за малкото момиченце, което беше изникнало най-внезапно зад гърба й, като същинска горска феичка, и бе променило живота й коренно. Преди осем години Грония бе скърбяла по загубата на нероденото си бебе. Сега се давеше в печал заради друго дете.

— Не разбирам! — изкрещя на гневните вълни, разбиващи се под краката й. — Не разбирам. — Падна на колене, останала без сила, и отпусна глава в ръцете си.

Спомени за Аврора връхлетяха сетивата й — от всеки струеше безкрайната й живост. Как танцува, как се върти, как подскача по скалите, по плажа… енергията й, позитивността й, неугасващата й страст по живота бяха качествата, на които се градеше същността й. През осемте години, прекарани с нея, Грония почти не я беше виждала зле настроена или тъжна. Дори през последните няколко месеца от живота й, когато физическата й сила бе започнала да я напуска, Аврора й се бе усмихвала ведро от болничното легло, изпълнена с надежда и смях, дори в най-тежките моменти на болестта си.

Грония вдигна глава, спомняйки си колко смело се беше държала Аврора на същото това място, когато беше научила за смъртта на баща си. Дори тогава Аврора бе приела съдбата си и макар през тъга бе открила положителни неща в нея.

Грония знаеше, че и тя трябва да намери такава вътрешна сила, за да стъпи на крака. Аврора не беше търсила причини, не беше страдала заради несправедливостта на житейския си жребий. Може би защото бе притежавала увереност, искрена вяра, че краят на земния живот не бележеше края на живота въобще.

Аврора й беше оставила писмо, но през последните горчиви дни след смъртта й, Грония не беше успяла да го отвори.

Тя стана, върна се на обраслия в трева камък, на който често седеше, и извади писмото от джоба на якето си. Отвори плика с посинели от студ пръсти.

Мамо,

Обзалагам се, че знам къде си, докато четеш това. Седиш на любимия си камък на скалите в Дънуърли и гледаш към морето. И страдаш по мен, и се чудиш защо съм си отишла. Мамо, знам, че ще тъгуваш. Загубата на скъп човек винаги е болезнена, но тази на дете вероятно е най-тежка, защото противоречи на естествения ред в природата. Но все пак ние, хората, сме измислили начините за отчитане на времето. Мисля, че римляните бяха създали първия календар, запознавайки ни с понятието за дни, месеци и години. Но честно казано, мамо, имам чувството, че съм живяла цяла вечност.

И може би е така.

И бездруго никога не съм се чувствала като част от тази земя. Не забравяй, мила мамо, че един ден всички ще дойдат при мен и че само кожата и костите ни, физическото ни същество, ни правят видими един за друг. Духът ни обаче е безсмъртен. Само защото не ме виждаш, не значи, че сега например, докато си седиш на този камък, не танцувам край теб със същата любов в сърцето.

Мамо, не допускай раздялата с мен да пречи на любовта и грижите ти към татко и Флориан. Благодаря ти, че кръсти малкото ми братче на принца от „Спящата красавица“ — надявам се един ден да намери своята принцеса и да я събуди с целувка. Моля те, прегърни силно баба и дядо. Предай на Шейн, че ще следя дали се грижи добре за моята Лили. Вече остарява и й трябва повече внимание.

Мамо, опитай да повярваш, че нищо няма край, особено любовта.

Сигурно вече си говорила с чичо Ханс и знаеш, че съм ти завещала и двете си къщи. Струва ми се редно точно ти да ги притежаваш. Все пак са част от съвместната история на семействата ни и ми се иска да вярвам, че линията ни от силни жени ще продължи да съществува между стените им. Остатъкът от парите ми… е, чичо Ханс знае какво искам да направя с тях и съм сигурна, че ще се погрижи за благотворителния ми фонд с обичайното си старание!

Оставям ти и още един подарък. Намира се в онова специално чекмедже в кабинета на татко, което той винаги държеше заключено — знаеш за кое говоря. Написах онова, което ще откриеш там, за нас и за двете ни семейства, като доказателство за връзката, съществувала помежду ни повече от сто години.

Мамо, знам нещо, неизвестно за теб — ако бях на твое място, бих проверила следващия месец, но младата душица вече е там, сгушена дълбоко в теб. И ще е момиченце.

Мамо, благодаря ти за всичко, което ми даде.

До скоро виждане,

Твоя Аврора

Грония вдигна поглед бавно със замъглени от сълзи очи. И видя дребна бяла чайка да я наблюдава от ръба на скалата, килнала главата си на една страна.

— Грония?

Тя се обърна бавно в посока на гласа. Мат стоеше на известно разстояние от нея.

— Добре ли си, мила? — попита той.

Грония не можеше да отговори. Затова просто кимна безмълвно.

— Притесних се, бурята наближава и… може ли да те прегърна?

Тя протегна ръка към съпруга си. Той се приведе и я обви със силните си ръце, притискайки я към себе си. Като погледна надолу, видя какво държи Грония в ръцете си.

— Това писмото от нея ли е?

— Да.

— Какво пише?

— О, толкова много неща. — Грония издуха носа си в стара кърпичка, останала в джоба й. — Тя беше — е — необикновено момиче. Толкова мъдра, толкова силна… как е могла да го постигне толкова млада?

— Може би майка ти е права като казва, че е стара душа в младо тяло — пророни Мат.

— Или пък ангел… — Грония се отпусна уморено върху рамото на Мат. — Написала ми е нещо и го е оставила в бюрото на баща си.

— Искаш ли да го потърсим? Ръцете ти са посинели от студ, скъпа.

— Да.

Мат й помогна да стане от камъка и преметна ръка през кръста й, повеждайки я нагоре по хълма.

— Аврора ми казва и нещо друго в писмото си.

— И какво е то? — попита Мат.

— Казва, че…

Внезапен порив на вятъра грабна с лекота писмото от премръзналите ръце на Грония и го понесе към ръба на скалата.

— О, мила — каза безпомощно Мат, знаейки, че няма как да го спаси. — Съжалявам.

Грония се обърна и погледа как писмото танцува и се върти в пируети с вятъра, а чайката, подплашена, литва заедно с него към морето.

В душата й внезапно се разля покой.

— Вече разбирам.

— Какво разбираш, скъпа?

— Тя винаги ще е с мен — прошепна Грония.