Лусинда Райли
Момичето на скалата (52)

Аврора

Читателю, бях успяла!

Да, знам, че изчезването ми бе предизвикало много грижи и тревога, най-вече за Грония, но на доста места в тази книга си личи колко отчаяно желание имах да пренапиша сюжета и да му създам различен завършек. Е, това беше подходящият момент да се намеся, да изпълня ролята на вълшебната кръстница и да се появя сред облаци от дим, за да поправя нещата.

Пък и вълшебните кръстници винаги летят, също както аз летях чак до Америка.

Изобщо не ме беше страх.

Хората често ме питат как така нищо не ме плаши. Очевидно именно страхът възпира много от нас да направят живота си по-щастлив. Е, нямам отговор на този въпрос, но може би ако човек не се бои от духове или дори от самата смърт — най-лошото нещо, което може да сполети едно човешко същество, — не остават особено много поводи за страх.

С изключение на болката…

Колкото и голяма част от детството си да съм прекарала сред възрастни, винаги ме е изненадвал фактът, че все избягваха да разкриват мислите си. Че общуването не им се получаваше, макар и страданието им, любовта им към отсрещния да бяха повече от явни. Че гордостта, гневът и съмненията така лесно убиваха шансовете им за щастие.

Да, всичко можеше да се обърка, но понякога човек трябва да се довери на инстинкта си и да повярва, че може пък да се получи. В най-лошия случай поне щях да знам, че съм опитала, а това май стои в основата на живота. Защото всеки човек, останал с нищожно време на земята, като самата мен, ще ви каже колко е кратък и колко е хубаво да нямате много поводи за съжаление.

Грония, разбира се, ми помогна. По-горе в книгата говорих за житейските уроци, а тя откри и прие недостатъците си точно навреме. Всичко висеше на косъм, но да се надяваме, че след като взе решението си, животът й не само ще се улесни, но и ще може да се върне като нещо прекрасно в следващия. Аз лично доста бих искала да съм птица — чайка може би. Ще ми се да знам какво е чувството да литнеш, да се зарееш над скалите и да покръжиш високо над океана.

А Мат е идеалът ми за съпруг. И знаех, че би станал отличен заместник на таткото, който бях загубила. В наши дни много жени не биха се съгласили, че в живота им е необходимо мъжко присъствие, но Читателю, нима човеците не сме създадени да търсим спътник? Нима до края на дните си не преследваме магията на любовта?

Тъй като напоследък доста често гледам филми, откривам, че всичките се въртят около три основни теми: война, пари и любов. И обикновено любовта намира начин да се промъкне в първите две.

В моята история присъстват и трите.

Краят наближава, и в единия, и в другия смисъл.

Най-добре да побързам…