Лусинда Райли
Момичето на скалата (47)

39

Мат примига срещу тъмния, подвижен образ. Там, на екрана, беше живото доказателство за нощта, която не си спомняше.

— Искате ли да го видите триизмерно? — попита докторката.

— Да — съгласи се Чарли и жената плъзна накрайника на ехографа по корема й.

— Ето я главата, и едната ръка… ако спре да шава, образът ще е по-добър…

— Еха — пророни Мат, наблюдавайки екрана. Пълноцветна картина, поглед от всички страни, всякакви екстри — това получаваше човек в първокласна частна клиника. Да сравнява образа, който двамата с Грония бяха видели на тяхното бебе в една болница близо до апартамента им, беше като да сравнява черно-бял филм от четирийсетте години с някоя от епичните ленти на Джеймс Камерън.

След прегледа, стиснала снимките в едната си ръка, Чарли протегна другата към тази на Мат.

— Искаш ли да отидем някъде на обяд? Май огладнях изведнъж — изкиска се тя.

— Разбира се, както кажеш.

На обяд Чарли бърбори и за двама им. Мат я разбираше. Както и да се чувстваше той самият, това беше първото дете на Чарли, затова имаше право да се вълнува. На следващия ден родителите й организираха барбекю в къщата си, за да обявят връзката на дъщеря им с него. И новината, че е бременна. Той въздъхна. Дори датата за ехографа се вписваше идеално в графика им. А той най-сетне трябваше да се примири с факта, че това беше неговият живот. Този, който сам си беше създал, по своя воля, или не. Така трябваше да живее.

Докато Чарли говореше разпалено за утрешното събитие и за това как щеше да съобщи новината на приятелите им — общите им приятели — Мат просто се предаде. Погледна към Чарли през масата. Несъмнено беше най-красивата жена в ресторанта. Добър „улов“. Сигурно щеше да обикне нея и съвместния им живот, както беше го уверила майка му. Да обикне детето, което бяха създали заедно.

Грония я нямаше…

Мат извика келнера и прошепна нещо в ухото му.

Пет минути по-късно на масата им се появи бутилка шампанско. Чарли вдигна една вежда.

— Това пък за какво е?

— Реших, че трябва да отбележим повода.

— Така ли?

— Да.

— За бебето ли говориш?

— И за него, и за… — Келнерът наля от шампанското в две чаши. Мат вдигна своята. — Нас.

— Наистина ли?

— Да. И преди утрешното събитие, бих искал да те попитам, Чарли, дали ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга?

— Сериозно? Сериозно? — повтори Чарли. — Това предложение за брак ли е?

— Точно това е.

— Сигурен ли си? — сбърчи вежди тя.

— Сигурен съм, скъпа. Е, какво ще кажеш? Искаш ли бебето ни да носи моята фамилия? Да узаконим връзката си? Да обявим и годежа си утре на барбекюто?

— О, Мати… нямаш представа колко… — Чарли разклати глава и очите й плувнаха в сълзи. — Ох, не ми обръщай внимание. От хормоните е. Просто искам да се уверя, че си воден от правилните подбуди. Че го правиш заради „нас“, а не заради бебето. Защото ако не е така, сам знаеш, че няма да се получи.

— Явно… — Мат почеса главата си — … ни е писано да бъдем заедно.

— Винаги така съм вярвала, но не се осмелявах да ти го кажа — отвърна тихо тя.

— Е? — Мат вдигна чашата си. — Ще кажеш ли „да“?

— О, Мати, разбира се. Да!

— В такъв случай е най-добре да обиколим магазините още сега и да ти изберем годежен пръстен, който да демонстрираш утре.

 

 

Прибраха се в апартамента след три часа. Мат се чувстваше смазан от умора. Беше я водил в „Картие“, „Тифани“ и обратно в „Картие“, където беше пробвала всеки един пръстен в проклетия магазин. Струваше му се, че единствената разлика между онзи, който първоначално беше харесала, и онзи, на който се беше спряла накрая, беше още по-бомбастичната цена. Крайният резултат му беше коствал почти колкото шестмесечна заплата — беше платил с кредитна карта, — но поне Чарли беше доволна.

Ще я обикнеш…

Когато отпусна глава върху възглавницата същата нощ, думите на майка му бяха единствената утеха, която можа да намери.

 

 

Обстановката, атмосферата и гостите на барбекюто в чест на добрите новини бяха точно такива, каквито Мат беше виждал многократно. Изпи прекалено много алкохол — така или иначе щяха да прекарат нощта у неговите родители, — а когато обяви новината за годежа и предстоящата им сватба, очите му се изпълниха със сълзи. След този изблик на емоции нито един от присъстващите не се усъмни в любовта му към жената, за която щеше да се ожени. Чарли изглеждаше неотразимо в новата си рокля от „Шанел“, купена специално за случая. Мат започваше да го боли гърбът от всичкото поздравително шляпане. По-късно, след като гостите се разотиваха и останаха само неговите и нейните родители, бащата на Чарли произнесе кратка реч.

— Не мога да опиша с думи колко съм щастлив в момента. Знам, че и твоите родители, Мат — скъпите ни приятели Боб и Илейн, изпитват същото. Четиримата заедно решихме да ви направим един сватбен подарък. Недалеч оттук, в Оукуд, има една къща, която би била идеална за вас; просторна е и има чудесна градина, в която да играе детето… Мат, с баща ти още утре ще говорим с един брокер на недвижими имоти. И ще ви я купим.

— О, боже, Мати! — Чарли се обърна към Мат с безумна радост в очите и стисна ръката му. — Не е ли прекрасно? И двата чифта баби и дядовци ще са ни наблизо и ще можем редовно да им оставяме бебето!

Всички избухнаха в смях, с изключение на Мат, който си наля още шампанско.

По-късно същата вечер, след десетминутното пътуване с кола до къщата на неговите родители, майка му го намери сам на терасата.

— Щастлив ли си, миличък?

— Да, мамо — каза Мат, долови горчивата нотка в гласа си и побърза да я потисне. — Разбира се, че съм щастлив, как да не съм?

— Просто питам. — Тя сложи ръка на рамото му. — Искам момчето ми да е щастливо.

Илейн прекоси терасата и се обърна да погледне сина си. Езикът на тялото му видимо противоречеше на думите му. Тя въздъхна. Такъв е животът, помисли си. По-късно, докато лежеше будна в леглото до съпруга си, размишляваше върху изминалите трийсет и девет години от собствения си живот, който, поне наглед, беше съвършен. Сърцето й обаче пееше друга песен, тъй като бракът й беше просто банална измама.

А синът й беше тръгнал по същия трънлив път.

 

 

Лятото минаваше меко край залива Дънуърли; в достатъчно топлите дни Грония водеше Аврора на плажа, за да поплуват в морето, а когато валеше, дъждът се сипеше като ситна роса по хората, вместо да ги облива. Аврора като че ли беше доволна от живота си: придружаваше Джон и Шейн по задачите им из фермата, ходеше по магазините в Корк с Катлийн, а Грония я водеше на екскурзии до природните забележителности по крайбрежието. Когато не беше с Аврора, Грония се уединяваше в ателието си и работеше по шестте скулптури, изобразяващи музата й в различни изящни пози.

Един августовски ден Грония се протегна и стана от работния си тезгях. Вече нямаше какво да усъвършенства в тях, без да им навреди. Бяха готови. С кратък изблик на вълнение опакова всяка от скулптурите поотделно, за да ги откара в Корк за бронзиране. След това седна пред работния тезгях с чувство на празнота в душата си. Проектът й беше дал цел в живота, избавяйки я от странната вцепененост, която отново започваше да се прокрадва в нея. Отново я обземаше чувството, че е отцепена от околния свят, че го наблюдава иззад було, притъпяващо обичайната й бурна емоционалност. Сега Грония се чувстваше като черно-бяло копие на някогашната си пъстроцветна личност.

Разбира се, знанието, че скоро Аврора щеше да й стане законна дъщеря — ирландските власти вече й бяха провели нужното интервю — беше прекрасна, положителна прибавка към живота й. Грония опитваше да се съсредоточи именно върху този, а не върху другите, по-тежки аспекти на настоящето си. Защото колкото и да обичаше родителите си, нямаше желание да остане завинаги под техния покрив. В имението Дънуърли кипеше сериозен ремонт, но Грония не беше сигурна дали би искала да живее там дори след това. Пък и Аврора прекарваше всеки ден във фермата в блажено щастие и едва ли идеята да се преместят щеше да й допадне. А и тъй като още се приспособяваше към загубата на баща си, вероятно щеше да й се отрази зле.

Следователно поне за момента Грония нямаше друг избор, освен да остане в Дънуърли.

 

 

През септември Ханс се върна в Ирландия и тримата отидоха в семейния съд в Корк, за да довършат официалния процес по осиновяването.

— Е, Аврора — каза Ханс, докато обядваха след това, — вече официално си имаш нова майка. Какво е чувството?

— Прекрасно! — Аврора прегърна силно Грония, после добави: — Освен това си имам нова баба и нов дядо, и нов… — тя се почеса по носа. — Шейн май ми се пада чичо. Така ли е?

— Да, точно така — усмихна се Грония.

— Дали ще имат нещо против да ги наричам баба и дядо… и чичо Шейн? — изхихика се доволно Аврора.

— Едва ли — отвърна Грония.

— Ами на теб, Грония — продължи с неочаквана свенливост Аврора, — може ли да ти викам мамо?

— Миличката ми Аврора — трогна се Грония, — за мен ще е чест да ми викаш мамо, ако така искаш.

— Сега вече се чувствам пренебрегнат — нацупи се на шега Ханс. — Май само аз не съм ти законен роднина, Аврора!

— Не ставай глупав, чичо Ханс! Та ти си ми кръстник! А и винаги можеш да си ми почетен чичо.

— Благодаря ти, Аврора — Ханс отпрати поглед към Грония, — оценявам го.

 

 

Ханс присъства на тържествената вечеря, която Катлийн подготви в чест на официалното присъединяване на Аврора към семейството им. След като се нахраниха, той стана и обяви, че трябва да потегля към хотелската си стая в Корк, която беше наел, тъй като рано сутринта трябваше да хване самолета за Швейцария. Целуна Аврора за довиждане, благодари на Катлийн и Джон и тръгна към колата си в компанията на Грония.

— Радвам се да видя Аврора толкова щастлива. Голяма щастливка е, че стана част от толкова сплотено, любвеобилно семейство.

— Е, както казва майка ми, Аврора вля нов живот във всички им.

— Ами ти, Грония? — спря пред вратата на колата си Ханс. — Какви са плановете ти?

— Още нямам никакви — сви рамене тя.

— Моля те, не забравяй желанието на Алекзандър присъствието на Аврора в живота ти да не възпрепятства собственото ти бъдеще — напомни й Ханс. — Сам виждам колко щастлива е Аврора тук. Едва ли ще страда, ако някога решиш да се върнеш към другия си живот.

— Благодаря ти, Ханс, но вече нямам друг живот. Това е животът ми.

— Тогава трябва да си намериш такъв. Защо не си направиш една екскурзия до Ню Йорк? Грония — Ханс сложи ръка на рамото й, — твърде млада и даровита си, за да се погребваш на това място. И не използвай Аврора като оправдание да се предадеш. Сами градим съдбите си.

— Знам, Ханс — съгласи се Грония.

— Извинявай, че ти чета лекции. Но мисля, че страдаш. И че последните няколко месеца са оставили по-голям отпечатък върху теб, отколкото смяташ. Тревожа се, че си тръгнала по коловоз, от който трябва да излезеш. А за целта трябва да преглътнеш гордостта си, макар и да знам, че за теб това е особено трудно, Грония. — Той й се усмихна и я целуна по двете бузи, после влезе в колата си. — Пази се и не забравяй, че ако имаш нужда от мен, само трябва да ми звъннеш. Ако ти потрябва помощ, лична или професионална, насреща съм.

— Благодаря ти. — Грония му махна за довиждане, натъжена от раздялата им. През изминалите няколко месеца двамата се бяха сближили и тя уважаваше мнението му. Ханс беше мъдър човек и имаше безпогрешната дарба да долавя и изрича на глас най-съкровените мисли и страхове на Грония.

Може би наистина беше време да се върне в Ню Йорк…

Грония се прозя. Както беше казала Скарлет О’Хара, утре щеше да му мисли. Дълъг ден беше преживяла.

 

 

Когато студените атлантически ветрове отново започнаха да брулят крайбрежието на Западен Корк и по домовете на жителите му пак започнаха да бумтят камини, Грония подхвана нова серия скулптури. Този път използва бабата на Аврора, Ана, като свой модел; свали картината на „Умиращия лебед“ от стената в трапезарията на имението Дънуърли и се зае да й придава триизмерна форма. Спомни си, че първата й скулптура на лебед бе пресекла пътищата им с Мат. Затова и долови горчивата ирония в заглавието на настоящия си проект. Но ако не друго, то злополучията поне й бяха помогнали да открие музата си. Елегантността и грацията на танцьорите я вдъхновяваха и подхождаха на скулпторските й похвати.

Деветият рожден ден на Аврора беше в края на ноември и когато Грония разбра, че Английският национален балет ще изнесе представление в Дъблин, тайно купи билети. Както и бе очаквала, дъщеря й обезумя от вълнение.

— Грония! Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала! И ще изпълнят „Спящата красавица“ — моят балет!

Грония им беше резервирала стая в дъблинския хотел „Джърис Ин“, тъй като й беше хрумнало, че може да си спретнат една разходка по магазините, докато бяха в столицата. Заплененото изражение на Аврора, докато гледаше представлението, носеше повече удоволствие на Грония от самия балет.

— О, Грония — пророни замечтано Аврора на излизане от театъра, — вече взех решение: колкото и да обичам животните във фермата, мисля, че трябва да стана балерина. Искам един ден да изиграя ролята на принцеса Аврора.

— И съм сигурна, че ще го постигнеш, миличка.

Като се върнаха в хотелската си стая, Грония целуна Аврора за лека нощ и легна до нея в спалнята. Изключвайки нощната лампа, чу глас от тъмнината.

— Грония?

— Да?

— Знам, че Лили винаги е мразила балета, но щом е така, защо ме е кръстила на принцесата от „Спящата красавица“?

— Интересен въпрос, Аврора. Може би всъщност не го е мразила.

— Може би…

Момиченцето се умълча за момент. После отново се обади.

— Грония?

— Да, Аврора?

— Щастлива ли си?

— Да. Защо питаш?

— Защото… понякога ми се струваш много тъжна.

— Така ли? — изуми се Грония. — Разбира се, че съм щастлива, миличка. Нали си имам теб и работата ми, и семейството ни.

Последва още една пауза.

— Да, знам. Но си нямаш съпруг.

— Така е, нямам си.

— А трябва да си имаш. Едва ли тате би се зарадвал, ако научи, че си нямаш никого. И си самотна — поучи я Аврора.

— Много мило, че мислиш за мен, скъпа. Но съм добре, наистина.

— Грония?

— Да, Аврора? — въздъхна уморено Грония.

— Обичала ли си някого преди тате?

— Да, обичах един човек.

— А какво се случи помежду ви?

— Дълга история, но ако трябва да съм откровена… не знам.

— О. Ами тогава не е ли редно да разбереш?

— Аврора, време е да заспиваш — опита да сложи край на разговора Грония. Натъжаваше я прекалено много. — Късно е.

— Извинявай. Само още два въпроса. Къде живееше той?

— В Ню Йорк.

— И как се казваше?

— Мат, казваше се Мат.

— О.

— Лека нощ, Аврора.

— Лека нощ, мамо.