Лусинда Райли
Момичето на скалата (42)

35

Мат имаше чувството, че живее в мъгла от нещастие и смут. За мъж, който изкарваше прехраната си като изнасяше лекции за механизмите на човешкото съзнание, редовно пишеше статии по въпроса и дори можеше да се похвали с книга, издадена от „Харвард Прес“, като че ли беше оплескал собствения си живот изненадващо добре.

Когато Чарли му бе съобщила новината си, Мат бе загубил и ума, и дума. И още не беше излязъл от това състояние. Съзнаваше, че бе реагирал неправилно. Чарли си беше тръгнала от ресторанта обляна в сълзи. Докато Мат плати сметката и се прибере вкъщи, тя вече се беше затворила в стаята си. Почуквайки на вратата й, не беше получил отговор.

— Може ли да вляза? — беше попитал.

След като и този път не беше чул гласа й, беше влязъл без покана, заварвайки я свита под завивките с мокро от сълзи лице.

— Може ли да седна?

— Аха — беше приглушеният отговор.

— Чарли, скъпа. Наистина много съжалявам.

— Благодаря — беше отвърнала тъжно тя.

— Мислила ли си… какво ще правиш? Тоест… ще задържиш ли бебето?

При тези му думи завивките се бяха отметнали и Чарли се беше надигнала в леглото с пламнали от гняв очи.

— Караш ме да направя аборт ли?

— Не. По дяволите! Още дори не съм се замислил какво искам аз. Тук става въпрос за теб.

— Моля?! Ей, Мати, драги мой, и ти присъстваше. Не става въпрос за мен, а за „нас“.

„Какво «нас»?“ — беше си помислил Мат, но си беше замълчал, тъй като не искаше да разярява Чарли допълнително.

— Знам, скъпа, но сметнах, че е редно да чуя първо твоите възгледи по темата.

Чарли бе притиснала дългите си крака към гърдите си и ги бе обвила защитнически с ръце.

— Тъй като онази нощ се закле, че ме обичаш, в момента би трябвало да градя планове за теб, мен и „него“. Но понеже знам, че случаят не е такъв, а и тази вечер ми го демонстрира нагледно, просто не знам какво искам.

— Тогава може би и на двама ни е нужно малко време за размисъл.

— Е, хубаво, но аз нямам този лукс. Това в мен расте с всяка изминала секунда, а не искам да се привързвам към него, ако в крайна сметка ще трябва да…

Думите й бяха увиснали във въздуха.

— Така е — беше се съгласил Мат. — И си… напълно сигурна, нали?

— За кое? Съмняваш се в мен? Сигурно сега ще поискаш да направим и ДНК тест, за да ти докажа, че проклетото бебе е от теб!

Мат беше отишъл да я прегърне.

— Разбира се, че няма, Чарли, знам, че не би направила такова нещо. Приятели сме открай време и знам, че не си лъжкиня. Не плачи, мила. Ще измислим нещо, обещавам. Утре трябва да замина, което май е за добро. И двамата се нуждаем от малко усамотение. Хайде да поговорим като се върна, а? Когато и двамата сме се поуспокоили?

— Добре — беше се съгласила през сълзи Чарли.

Мат я беше целунал по главата, после беше станал от леглото.

— Опитай да поспиш — беше я посъветвал, отправяйки се към вратата.

— Мати?

— Да?

— Искаш ли това бебе?

Мат се беше обърнал бавно към нея.

— Много съжалявам, Чарли, но ако трябва да съм откровен, просто не знам.

Това се беше случило преди седмица. Сега Мат отново си беше у дома, също толкова несигурен, колкото и преди да замине. Всъщност, разсъждаваше той, завъртайки ключа на входната си врата, кого заблуждаваше, по дяволите? Беше напълно сигурен, че не обича Чарли и че не иска да има дете от нея. Единствената причина, поради която би се съгласил, беше, че това се очакваше от порядъчен мъж, допуснал необратима грешка. На колко мъже им се случваше абсолютно същото нещо и се принуждаваха да постъпят благородно? Чарли му беше приятелка от детството, чиито родители редовно общуваха с неговите собствени. Мат изтръпна при мисълта за възмущението, което щеше да настане в кънтри клуба, ако се разчуеше, че Чарли е забременяла от него, а той я е зарязал.

Въпросът беше там, мислеше си Мат, отнасяйки пътническата си чанта в стаята си, че тя държеше всички козове. Ако решеше да задържи бебето, Мат едва ли щеше да има друг избор, освен да даде шанс на връзката им. Е, можеше и по-зле да е — поне я познаваше добре, разбираха се, имаха еднакъв социален статус, общи приятели…

Може би трябваше да го възприема като уреден брак. Идеята беше утвърдена и изпробвана. Все пак връзката им с Грония не беше потръгнала. Мат погледна към снимката върху нощната си масичка и преглътна сухо. На нея Грония приличаше на тийнейджърка. Бяха я направили по време на почивката си във Флоренция, точно пред прословутата катедрала, и Грония се кискаше детински, докато край нея се рояха цяло море гълъби.

Мат се стовари тежко върху леглото, което някога бяха споделяли — същото онова, в което несъзнателно й беше изневерил с Чарли. Може би просто трябваше да изчака и да чуе присъдата на Чарли. Господи, колко му липсваше Грония точно в този момент. Шокираше го най-вече нуждата да говори с нея за случилото се; защото освен любовница, тя му беше и най-добра приятелка. Земната й ирландска мъдрост винаги му бе помагала да избистри разсъдъка си. Внезапна, отчаяна приумица го накара да бръкне в чантата си и да извади мобилния си телефон. Без да си даде време да размисли, Мат набра номера на Грония, нерешил дори какво ще й каже, ако вдигнеше; просто трябваше да чуе гласа й. Мобилният й беше изключен, затова набра телефона на родителите й.

Отговориха му на второто позвъняване.

— Ало? — Беше млад глас, непознат на Мат.

— Ало — отвърна той. — С кого разговарям?

— Разговаряте с Аврора Девъншър — отговори гласът с насечения си британски акцент. — А кой е отсреща?

— Мат Конъли. Дали не съм объркал номера? Търся Грония Райън.

— Не сте объркал номера, господин Конъли. Но се боя, че Грония не е тук в момента.

— А случайно да знаете къде е?

— Да, в Швейцария. На меден месец с баща ми.

— Моля? — Мат не можа да смели думите, които току-що бе чул. — Бихте ли повторила, госпожице?

— Разбира се. Казах, че Грония се омъжи за баща ми преди седмица и в момента е на меден месец с него в Швейцария. Мога ли да й предам някакво съобщение? Чакаме я да се върне скоро.

— Не… тоест… — Мат трябваше да се увери, че детето му казваше истината. — А случайно Катлийн, майка й, да е вкъщи?

— Да. Желаете ли да я извикам на телефона, господин Конъли?

— Много ще съм ви благодарен. — Мат зачака със свито на топка сърце, молейки се Катлийн да отрече новината, която току-що бе научил от детето.

— Ало?

— Катлийн, Мат е.

— О… — Катлийн замълча за миг, преди да продължи: — Здравей, Мат. Как си?

— Добре съм — отвърна механично той. — Съжалявам, че те безпокоя, но детето, с което говорих току–що, ми каза, че Грония е отишла на меден месец. Че се е омъжила. Вярно ли е?

От другия край на линията го посрещна тишина. Мат чу Катлийн да въздиша тежко.

— Какво да ти кажа, Мат, май така излиза.

— Грония се е… омъжила? — Мат трябваше да повтори думата, за да помогне на мозъка си да я проумее.

— Да, Мат. Аз… съжалявам.

— Трябва да затварям, Катлийн. Благодаря, че… ъм… че ми каза. Дочуване.

— Грижи се за себе си, Мат — каза Катлийн, но връзката вече беше прекъснала.

Мат се вцепени на мястото си като ударен от гръм. Грония… омъжена? При положение че толкова години наред бе отказвала на предложенията му за брак. А накрая просто го беше напуснала без всякакво обяснение и само няколко месеца по-късно вече беше омъжена за друг. Сърцето на Мат биеше лудо и той усещаше как кръвта препуска из вените му, замайвайки главата му. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Чувството беше нереално, фантастично…

Мат реши да избере третия вариант и да се вбеси. Взе снимката й от нощната си масичка и я запрати към стената, където стъклото се пръсна на стотици парченца. Запъхтян от емоции, чу входната врата да се отваря.

— Да му се не види — прокара ръка през косата си той. — Дай ми поне пет секунди, за бога! — изломоти заканително, вдигнал очи към тавана. После вдиша дълбоко, опитвайки да овладее физическата реакция на тялото си към неочакваната новина. С емоционалната щеше да му е нужно много повече време да се справи.

Пет минути по-късно на вратата му се почука. Той стана и отвори.

— Здрасти, Мати, как върви?

— Ами, какво да ти кажа… — скалъпи той.

— Ей, миличък, изглеждаш ми зле.

— Благодаря, Чарли, така и се чувствам.

— Тежка работна седмица? — поинтересува се тя.

— Може да се каже.

— Искаш ли да вечеряме заедно довечера?

— Да, такъв беше планът, нали?

— Точно така. Ще отида да си взема душ и до петнайсетина минути излизаме.

— Добре.

Докато Чарли се къпеше, Мат влезе във всекидневната и отнесено извади бутилка бира от хладилника. Пусна телевизора и запревключва каналите, докато не намери бейзболен мач — достатъчно зомбиращо занимание, че да отклони съзнанието му от жестоката болка. Интеркомът издрънча и Мат стана да отговори.

— Да? — каза на микрофона той.

— Здрасти, Мат, Роджър е. Грония ми зае една книга, която обещах да й върна, като прочета.

Роджър беше приятел на Грония, с когото бе съжителствала през първите си години в Ню Йорк. Мат го харесваше.

— Качвай се. — Той натисна копчето и три минути по-късно вече предлагаше бира на Роджър. — Как така се озова в нашия край? — попита го Мат.

— Ходих да видя една квартира на няколко пресечки от тук. Май ще я взема. Кварталът ми допада. Грония не е ли тук?

— Не — отговори Мат, затръшвайки вратата на хладилника с прекалена сила.

— Ясно. Е, как върви кариерата? Грония ми каза, че вече си име във вашите среди.

— Така ли? Ами какво да ти кажа, все нещо трябва да се прави. Ти си стажант, нали?

— Да, но като се има предвид по колко часове на ден вися в болницата, започвам да се чудя дали да не си избера някой по-лесен начин на живот. — Роджър вдигна вежди и отпи от бирата си.

— Не ти завиждам — съгласи се Мат.

— Та кажи сега, как е Грония?

— Ами… — Мат въздъхна. — Истината, приятелю, е, че нямам представа.

— Хм.

Последва неловка тишина, по време на която двамата отпиха по глътка от бирите си.

— Готова съм. — Чарли излезе от стаята си и спря на място, като видя Роджър. — Кой е това? — попита тя.

— Роджър Сисънс, здрасти — представи се той, протягайки ръка. — А ти си?

— Чарли Кънингам. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — каза Роджър, взирайки се в Чарли малко по-дълго от нужното. — Хей, не сме ли се срещали и преди?

— Не — отвърна категорично Чарли. — Никога не забравям физиономии. Съжалявам, но не си спомням твоята. Тръгваме ли, Мати?

— Да, разбира се. — Мат се гърчеше от неудобство. Знаеше точно какво се върти в главата на Роджър и то нямаше нищо общо с истината. А може би, за негово съжаление, беше абсолютно прав.

— Няма да ви задържам — каза Роджър, поглъщайки бирата си наведнъж. — Ще сляза с вас.

Тримата излязоха от апартамента и зачакаха асансьора мълчаливо.

— Е, радвам се, че се запознахме, Чарли — каза Роджър, който така и не беше оставил книгата на Грония, виждайки как стоят нещата. — Доскоро, Мат.

— Доскоро, Роджър.

Чарли хвана Мат под ръка и го завлачи с бърза крачка надолу по тротоара.

— Странен тип — коментира тя. — Не съм го мярвала през живота си.

На вечеря Чарли като че ли си бе наумила да си говорят празни приказки. Вече им носеха кафето, когато Мат се осмели да повдигне темата, която бяха излезли да обсъдят.

— Е, стигна ли до някакво решение?

— За бебето ли?

— Да, за бебето.

— О, ще го родя, разбира се. Така де, все пак съм на трийсет и пет и винаги съм искала деца. Май няма какво толкова да му мисля.

— Така ли? Щом казваш — побърза да добави Мат.

— И исках да ти се извиня за драмите от миналата седмица. Току-що бях научила новината и вероятно съм била в шок. Държах се като една от онези сополиви жени, които винаги съм ненавиждала. Виж какво, голямо момиче съм, имам си добра работа и собствен дом. Който — добави Чарли — ще е готов още следващата седмица. Тоест така или иначе ще те оставя на мира по-скоро, отколкото си предполагал.

— Значи — Мат се постара да подбере думите си внимателно — ще родиш бебето, независимо от това дали ще съм до теб или не?

— Аха — кимна Чарли, — все пак живеем в новото хилядолетие. На жените вече не им е нужен мъж, за да си отглеждат дете. Е, добре де, от кънтри клуба ще са в потрес, а и на родителите ми няма да им допадне идеята, но ще трябва да го преживеем някак.

— Да.

— Чуй, Мати — Чарли протегна ръка към него, — не се стряскай толкова. Миналата седмица здравата ти натрих носа, но разбирам. Не искам да те връзвам. Демонстрира ми съвсем ясно, че за теб всичко е било грешка, недоразумение… но повярвай ми, преживях го. Възрастни хора сме и съм сигурна, че ще се справим. Каквото и решение да вземем — натърти тя.

— Какво имаш предвид?

— Ами, май е твой ред да кажеш как искаш да действаме. Ако още не се чувстваш готов да станеш баща, ще те разбера. От друга страна обаче, ще се радвам да посещаваш бебето, да вземеш участие в отглеждането му. Но тези въпроси сами ще се решат с времето. — Чарли му се усмихна слънчево.

— Естествено — кимна Мат. — Да разбирам ли тогава, че си отхвърлила идеята да отглеждаме детето заедно, като семейство?

— Да, определено. — Чарли вдигна едната си вежда. — От всичко, което каза и което не каза миналата седмица, ми стана ясно, че в картинката не влиза връзка с майката на бебето.

Мат я погледна в очите. И усети как главата му внезапно се изпълва с кръв. Дали от мъка заради новината, която току-що бе научил, или от инстинктивен стремеж да нарани Грония — Мат нямаше представа. Но Грония беше напуснала живота му, а жената от другата страна на масата, негова приятелка от дълги години, носеше детето му. Нямаше нищо за губене.

— Размислих — обяви той.

— Така ли?

— Казах ти, че ми трябва малко време да помисля. И смятам, че двамата с теб имаме бъдеще заедно.

— Сериозно? — попита съмнително Чарли.

— Да.

— Ами Грония?

Името увисна във въздуха като черен облак.

— Всичко приключи помежду ни.

— Сигурен ли си? — погледна го мнително Чарли. — Миналата седмица не ми се струваше да е така. Какво те накара да размислиш?

— Май просто стигнах до заключението, че двамата с теб… винаги сме били близки, дори имахме връзка някога. А сега се случи и това — той посочи корема на Чарли — и просто имам чувството, че съдбата ни тласка в правилната посока.

— Разбирам. — Тя продължаваше да го наблюдава съсредоточено. — Сигурен ли си, Мати? Както ти казах, вече се бях примирила, че ще отглеждам бебето сама. Не те притискам по никакъв начин. И държа да го знаеш.

— Знам, Чарли, и го оценявам. Но току-що ти казах, че съм готов да опитаме. А ти?

— Този обрат е доста изненадващ. Аз… — Чарли беше видимо объркана. — Просто не искам отново да ме нараниш.

— Знам, че не искаш. И ти давам думата си, кълна се в живота на бебето ни, че няма да те нараня, Чарли.

— Бях убедена, че не изпитваш към мен чувства, каквито аз винаги съм изпитвала към теб. — Чарли сведе поглед смутено. — Нали знаеш, Мати, че винаги съм те обичала?

— И аз винаги съм те обичал — чу се да лъже с изненадваща лекота Мат. Нещо се беше пречупило в него.

— Като „приятелка“?

— Приятели сме от дълго време, Чарли. И мисля, че това е отлична основа за изграждане на по-дълбока връзка.

— Добре — каза бавно Чарли. — И какво предлагаш?

— Ами, като начало, да не се изнасяш от апартамента ми, а да останеш с мен.

— В моята стая? — попита Чарли.

— Не — Мат вдиша дълбоко и протегна ръка към нея. — В моята.

— Леле, определено знаеш как да шашнеш едно момиче. Това несъмнено беше последното нещо, което съм очаквала да чуя от теб тази вечер.

— Е, познаваш ме, пълен съм с изненади — отвърна Мат с горчива нотка в гласа.

Чарли не я забеляза. Вместо това хвана протегнатата му ръка.

— Да пием за нас — пророни тя — и за момченцето или момиченцето, което създадохме заедно.

— Да. — На Мат му се гадеше. — За нас.