Лусинда Райли
Момичето на скалата (4)

3

Същата вечер, след като баща й и брат й станаха от масата — оставяйки мръсните си чинии и прибори за майка й — Грония помогна на Катлийн с миенето на съдовете.

— Днес отново срещнах Аврора Лайл — подхвърли небрежно Грония, бършейки измитите чинии с кърпа.

Катлийн вирна едната си вежда.

— Пак ли беше по нощница и се преструваше на призрак?

— Не, този път беше напълно облечена. Странно момиченце.

— Е, аз няма как да знам — отвърна Катлийн и стисна уста.

— Обещах й да отида у тях и да си поиграем с папиемаше. Изглежда ми много самотна — продължи Грония.

След кратка пауза Катлийн каза:

— Предупредих те, Грония, да не се замесваш с онова семейство. Но вече си голяма и не мога да те спра.

— Но, мамо, тя е просто едно самотно, симпатично момиченце. Струва ми се толкова тъжна… няма си майка. Какво лошо има в това да прекарам няколко часа с нея?

— Повече няма да говоря по тая тема, Грония. Чу моето мнение, оттам нататък изборът си е твой. Точка по въпроса.

Звънът на телефона проряза спусналото се мълчание. Грония не отиде да го вдигне, нито пък майка й. На седмото позвъняване Катлийн сложи ръце на хълбоците си.

— Не се и съмнявам, че знаеш кой е.

— Напротив — каза престорено Грония, — откъде да знам кой е, мамо? Може да е всеки.

— И двете отлично знаем кой звъни по това време, момичето ми, а мен вече ме е срам да говоря с него.

Телефонът продължи да звъни и стържещата настойчивост на звука прорязваше с контрастна острота напрегнатото мълчание, настанало между майка и дъщеря. Накрая спря и двете жени впиха очи една в друга.

— Няма да позволя такава грубост под моя покрив, Грония. Не знам какво да му казвам вече. Какво ти е направил клетичкият, че да заслужи такова отношение? Претърпяла си ужасна загуба, ама да не би той да е виновен?

— Съжалявам, мамо — поклати глава Грония, — но просто не разбираш.

— Е, поне с това съм съгласна. Защо тогава не ми обясниш?

— Мамо! Моля те! Не мога… — Грония закърши ръце смутено. — Просто не мога…

— В моите очи, Грония, това не е редно. Каквото и да се е случило помежду ви, то засяга всички в тая къща и имаме право да сме в течение. Няма…

— Мат е, скъпа — каза баща й, влизайки в кухнята с телефонната слушалка в ръка. — Добре си побъбрихме, но май иска да говори с теб. — Джон й подаде слушалката с извинителна усмивка на уста.

Грония стрелна един кръвнишки поглед на баща си и грабна слушалката от ръката му. После излезе от кухнята и заизкачва стълбите към стаята си.

— Грония? Ти ли си?

Мекият, познат тон на гласа му моментално образува буца в гърлото й. Тя затвори вратата след себе си и седна на ръба на леглото.

— Мат, помолих те да не ме търсиш.

— Знам, миличка, но да му се не види! Не мога да разбера какво се случва. Къде сбърках? Защо ме напусна?

Грония затърка със свободната си ръка по дънковия плат върху бедрото си в опит да запази спокойствие.

— Грония? Там ли си, скъпа? Умолявам те, обясни ми какво смяташ, че съм направил, за да мога да се защитя.

Грония продължаваше да мълчи.

— Грония, моля те, кажи нещо. Аз съм Мат, мъжът, който те обича. С когото си споделяла живота си цели осем години. И вече полудявам, понеже нямам представа защо ме напусна.

Грония си пое дълбока глътка въздух.

— Моля те, не ми се обаждай повече. Не искам да говоря с теб. И притесняваш родителите ми, като им звъниш всяка вечер.

— Грония, моля те, разбирам, че страдаш много от загубата на бебето, но защо да не опитаме отново? Обичам те, скъпа, и съм готов на всичко да…

— Лека нощ, Мат.

Грония натисна копчето за прекратяване на разговора, нямайки сили да го слуша повече. Остана неподвижно на мястото си, вперила незрящ поглед в избледнелите цветя по тапета на стаята от детството й. Беше изучавала шарката им нощ след нощ, потопена в момичешките си мечти за бъдещето. В тях личният й рицар с блестящи доспехи щеше да се появи отнякъде и да я отведе към живот на идилична любов. Мат беше именно такъв и дори по-добър… обожаваше го още от мига, в който го видя за пръв път. И наистина бяха живели като в приказките.

Грония се отпусна назад върху леглото и гушна възглавницата си. Вярата й, че любовта винаги възтържествува — прескача всякакви граници, надделява над всички житейски грижи и вечно побеждава — се беше изпарила.

 

 

Мат Конъли се стовари върху дивана с мобилния си телефон в ръка.

През последните две седмици, откакто Грония си беше тръгнала, Мат постоянно блъскаше мозъка си в търсене на причина за постъпката й. Но такава не изникваше. Как можеше да реши проблема? Грония му беше дала да разбере, че в момента не иска да има нищо общо с него… приключила ли беше връзката им?

— По дяволите!

Мат хвърли телефона през стаята, гледайки как батерията изхвърча от задната му част. Да, разбираше колко е покъртена от спонтанния аборт, но нима това беше причина да го изгони от живота си? Може би трябваше просто да хване самолета и да отиде при нея в Ирландия. Но какво щеше да прави, ако тя не искаше дори да го погледне? Ако така само влошеше нещата?

Мат се изправи, внезапно стигнал до решение. Крачейки към лаптопа си, вече знаеше, че всичко е за предпочитане пред несигурността, която го мъчеше в момента. Дори Грония да му кажеше в очите, че всичко е приключило, все щеше да е по-търпимо от това да живее в пълно неведение.

Включи лаптопа и започна да проучва полетите от Ню Йорк до Дъблин. В същото време интеркомът избръмча. Той не му обърна внимание. Не очакваше посетители, а и определено нямаше желание да приема такива. Бръмченето обаче не спря, докато Мат, вече изнервен, не прекоси всекидневната и не натисна копчето за отговор.

— Кой е?

— Здрасти, миличък, просто минавах наблизо и ми хрумна да проверя как си.

Мат веднага натисна копчето, което отваряше вратата.

— Извинявай, Чарли, качвай се.

Остави отворено и се върна пред лаптопа, продължавайки с проучването на полетите. Чарли беше една от малкото хора, които можеше да понесе в момента. Приятелка от детството, тя беше излязла от полезрението му — заедно с много от другите му стари приятели, — когато двамата с Грония се бяха събрали. Грония се чувстваше неловко покрай кънектикътската му компания и той странеше от тях заради нея. Преди няколко дни Чарли му се беше обадила най-неочаквано, обяснявайки как чула от родителите му, че Грония се била върнала в Ирландия. Беше дошла от другия край на града, за да го води на пица. Мат се беше зарадвал да я види.

След няколко минути две ръце обвиха раменете му и Чарли го целуна леко по бузата. На бюрото до лаптопа му се появи бутилка червено вино.

— Реших, че ще ти се отрази добре. Да донеса ли две чаши?

— Страхотна идея. Благодаря, Чарли.

Мат продължи да сравнява разписания и цени, докато Чарли отваряше бутилката и наливаше вино.

— В какво си се зачел? — попита го тя, след като събу ботушите си и се настани на дивана, свивайки дългите си крака под себе си.

— Проучвам полетите до Ирландия. Щом Грония няма намерение да се върне, аз ще отида при нея.

Чарли вдигна едната си съвършено оформена вежда.

— И смяташ, че е разумно?

— А какво друго да правя, по дяволите? Да вися тук, губейки ума си, докато се мъча да разреша тая загадка и всеки път удрям на камък?

Чарли отметна назад пищната си, лъскава черна коса и отпи глътка вино.

— Ами ако просто й е нужно малко време? За да преодолее… е, знаеш какво. Може да влошиш нещата, Мати. Казала ли е Грония, че иска да те види?

— Как пък не! Току-що й се обадих, а тя ме помоли да спра да й звъня. — Мат стана от лаптопа, отпи голяма глътка от виното си и седна до Чарли на дивана. — Може би си права — въздъхна той. — Може би трябва да й дам още малко време, а тя рано или късно ще се осъзнае. Загубата на бебето беше толкова жесток удар за нея. Знаеш колко нетърпеливи бяха майка ми и баща ми да видят следващото поколение. Татко не се постара особено да скрие разочарованието си, когато се появи в болницата след аборта.

— Представям си — врътна очи Чарли. — Тактичността никога не е била в стила на баща ти. Не че някога ме е обиждал, но пък вие винаги сте ми били като семейство, така че съм му свикнала. Но предполагам, че за външен човек като Грония е било доста трудно.

— Да. — Мат опря лакти в коленете си и отпусна глава в дланите си. — Може би просто не се постарах достатъчно да я защитя. Знам колко неловко се чувства заради голямата разлика в произхода ни.

— Напротив, Мати, миличък, толкова усилия вложи. Дори мен хвърли на боклука, когато се появи Грония.

Мат я погледна със сбърчено чело.

— Ей, нали не говориш сериозно? Това, че някога ходехме, не значи, че връзката ни имаше бъдеще, нали така? И двамата бяхме на същото мнение, в случай че си забравила.

— Естествено, Мати — усмихна му се успокоително Чарли. — Рано или късно щяхме да се разделим, права ли съм?

— Абсолютно. — Мат се поусмири, като чу собствените си мисли, отразени в думите й.

— Знаеш ли — подхвана умислено Чарли, — понякога, като гледам как приятелките ми преживяват такива любовни несгоди, благодаря на бога, че още съм необвързана. В последно време не се сещам за нито една успешна връзка, макар и наистина да вярвах, че вие двамата сте имали късмет.

— И ние така си мислехме — отвърна тъжно той. — Кажи ми, че не си решила да прекараш живота си като стара мома. От цялата гринуичка тайфа на теб възлагахме най-големи надежди; колежанска кралица, отлична ученичка и най-красивото момиче в курса. Понастоящем преуспяла редакторка на списание… така де, Чарли, сама знаеш, че можеш да имаш всеки.

— Да, и май именно там е проблемът — въздъхна Чарли. — Може би съм твърде придирчива и никой не ми се струва достоен. Както и да е, сега не му е времето да обсъждаме моите неволи. Ти си този, който се е забъркал в голяма каша. Кажи с какво мога да ти помогна?

— Добре… Как смяташ, трябва ли да хвана самолета за Дъблин още утре и да направя всичко възможно да спася връзката ни? — попита той.

— Мати, решението е изцяло твое — сбърчи нос Чарли, — но щом искаш мнението ми, на твое място бих дала на Грония малко време. Очевидно има да мисли върху много неща. Сигурна съм, че ще се върне при теб, когато е готова. Помолила те е да я оставиш на мира, нали така? Защо тогава не изпълниш желанието на дамата и не преразгледаш положението след няколко седмици? Пък и нали си затънал до гуша в работа?

— Така е — прошепна Мат. — И вероятно си права. Трябва да й дам малко време. — Той се пресегна и потупа леко изпънатия напред пищял на Чарли. — Благодаря, сестричке. Винаги ми се притичваш на помощ.

— Да, миличък — усмихна се Чарли под гъстите си мигли. — Винаги можеш да разчиташ на мен.

 

 

Няколко дни по-късно интеркомът на Мат отново избръмча.

— Здравей, скъпи, мама е. Може ли да се кача?

— Разбира се.

Мат й отвори входната врата, изненадан от неочакваното посещение. Родителите му рядко благоволяваха да се появят в тази част на града и никога не идваха без предварителна уговорка.

— Скъпи, как си? — Илейн целуна сина си по двете бузи и влезе след него.

— Справям се — отвърна Мат, твърде потиснат и уморен, за да вложи повече усилие в отговора си. Майка му съблече палтото си от естествен косъм, отметна с отривисто движение деликатно изрусената си коса и с грациозни движения настани съвършеното си, стройно тяло на дивана. Той побърза да отстрани гуменките си и няколко празни бирени бутилки от пода до малките й, обути в обувки на токчета крака. — Какво те води тук?

— Ходих на един благотворителен обяд, а на връщане се сетих, че си ми на път — усмихна се Илейн. — Исках да видя как е момчето ми.

— Справям се — повтори Мат. — Искаш ли нещо за пийване, мамо?

— Чаша вода е достатъчно.

— Дадено.

Илейн го погледа как отива до хладилника и й налива вода. Струваше й се пребледнял и изтощен, а езикът на тялото му издаваше колко е нещастен.

— Благодаря — каза тя, когато й донесе водата. — Е, някакви вести от Грония?

— Преди няколко дни си разменихме броени думи, но определено няма желание да говори с мен.

— Разбра ли защо те е напуснала?

— Не — сви рамене Мат. — Нямам представа какво лошо съм направил. Божичко, мамо, толкова държеше на това бебе.

— Беше много мълчалива онзи ден в болницата. Забелязах, че беше плакала, когато излезе от банята.

— Да, а на следващия ден, когато отидох да я видя след работа, тя вече беше напуснала болницата. Върнах се тук и намерих бележка, на която пишеше, че е отпътувала за дома на родителите си в Ирландия. Оттогава не ми е казала и дума. Знам, че тъгува, но не знам как да я предразположа да говори с мен.

— Сигурно и ти тъгуваш, скъпи. Все пак бебето беше и твое — коментира Илейн, не понасяйки да гледа безценното си синче толкова измъчено и самотно.

— Да, не ми е особено леко. Щяхме да си правим семейство. Беше ми мечта… Мамка му! Извинявай, мамо. — Мат положи огромни усилия да сдържи сълзите си. — Толкова много я обичам, и нея, и малкото същество, което не оцеля, а беше част от нас… просто…

— О, скъпи. — Илейн стана и прегърна сина си. — Толкова много съжалявам. Ако мога да ти помогна с нещо…

На Мат му се щеше майка му да не го беше хванала в толкова неприятен момент. Потърси дълбоко в себе си силата да възвърне самообладанието си.

— Вече съм голямо момче, мамо. Ще се оправя, наистина. Просто ми се иска да знаех какво е подтикнало Грония да избяга. Просто не разбирам.

— А защо не поживееш у нас известно време? Неприятно ми е да знам, че си сам–самичък тук.

— Благодаря, мамо, но си имам цял куп работа. Трябва да живея с мисълта, че Грония ще се върне, когато раните й зараснат и се почувства готова. Винаги е била луда глава. Май именно затова я обичам толкова.

— Определено е необичайно момиче — съгласи се Илейн. — И май не зачита правилата, които повечето от нас следват.

— Което вероятно се дължи на факта, че не е израснала с тях — парира я Мат, далеч не в настроение за язвителни родителски коментари и такива от рода на „казах ти“ по отношение на избраницата му.

— О, не, Мат, не ме разбра правилно — побърза да поясни Илейн. — Най-искрено се възхищавам на Грония, и изобщо на двама ви задето обърнахте гръб на предразсъдъците и заживяхте заедно просто защото се обичате. Може би повече от нас трябва да слушат сърцата си, вместо натрапваните от детинство ценности. — Илейн въздъхна. — Трябва да вървя. Баща ти е поканил приятелите си от клуба по голф за ежегодната зимна вечеря.

Мат се усмири и помогна на Илейн да облече палтото си.

— Благодаря, че се отби, мамо. Оценявам го.

— Радвам се, че те видях, Мат. — Тя го целуна по бузата. — Знаеш, че се гордея с теб, нали? Ако имаш нужда да поговориш с някого, насреща съм, скъпи. Представям си… как се чувстваш. — В очите й изплува нотка на тъга и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. — Довиждане, Мати.

Мат затвори вратата след майка си, усетил колко искрено е състраданието й. Обзет от внезапна любов към нея, за пръв път осъзна колко малко знаеше за жената под външния блясък на съвършената кънектикътска съпруга и майка.