Лусинда Райли
Момичето на скалата (38)

32

Лицето на Джо наистина грейна при мисълта за цяла вечер на плажа с Лили. Макар и в ужасната компания на Гадния Джералд. Когато небето натежа от нощен мрак, Катлийн и Джо слязоха до заливчето.

— Виж сега, Джо, не забравяй, че това е последната нощ на Лили тук и отиваме да се веселим. Обещай ми, че каквото и да ти приказва оня Джералд, няма да му се дразниш.

— Няма, Катлийн.

— Обещаваш ли?

Джо кимна.

— Обещавам. Нося нещо. За Лили. — Брат й извади от джоба си миниатюрно, майсторски издялано дървено ангелче. — Лили е ангел — обясни той.

Катлийн спря на място и огледа дребния предмет в дланта на Джо. Нямаше представа колко дълго го е правил, нито как грамадните му ръце бяха свършили толкова фина работа.

— Джо — каза Катлийн с искрено възхищение, — прекрасно е, наистина. Имаш невероятна дарба. — Тя сложи ръка върху дланта му. — И на Лили много ще й хареса, сигурна съм.

Когато пристигнаха на плажа, Джералд и Лили вече бяха устроили лагера им. На пясъка гореше малък огън и Джералд бе започнал да пече наденички на пламъка му.

— Здравейте — поздрави ги развълнувано Лили. — Дано сте донесли много храна, защото направо умирам от глад! Не е ли прекрасно?

Лили запрепуска по плажа, подскачайки и въртейки се от щастие.

— Колкото и да мрази балета, определено е наследила грациозността на майка си, не мислиш ли, Катлийн? — коментира Джералд, без да отлепя поглед от танцуващата фигура на Лили.

— Да, така си е — потвърди Катлийн, поглеждайки към Джо, който съзерцаваше Лили с удивление. Тя извади одеялата и ги разгърна върху пясъка. — Хайде, седни Джо.

Джо я послуша, без да откъсва очи от възлюбената си. Лили се върна запъхтяна и се хвърли на земята, за да си почине.

— О! Свърши ли омразното училище, ще си дойда в Дънуърли и няма да го напусна цял живот. Иска ли някой да поплуваме преди вечеря?

Катлийн поклати глава.

— На мен ми е прекалено студено, Лили.

— Ама че си лигла. Къде е приключенският ти дух? Това е последната ми нощ тук!

— Ех, добре де — съгласи се неохотно Катлийн. — Нали ще наглеждате наденичките, момчета?

Двамата погледаха как момичетата тичат към вълните. Джералд извади някаква бутилка от раницата си.

— А докато те плуват, ние двамата може да се посгреем с ей това.

Джо извърна бавно поглед от изчезващата фигура на Лили и го насочи към Джералд и бутилката в ръката му.

— Уиски е. Домашно при това. Един от наемателите на баща ми му го е дал. Опитвал ли си уиски, Джо?

Джо поклати мудно глава.

— Е, да пийнем по един гълток. Наздраве! — Джералд гаврътна една стабилна глътка и подаде шишето на Джо.

Джо подуши съдържанието му и сбърчи нос.

— Стига де. Мъж или мишка си? Всеки ирландец трябва да е опитал вкуса на народното си питие. Не е хубаво Лили да те мисли за страхливец, Джо, прав ли съм?

При тези му думи Джо доближи плахо бутилката до устните си и отпи. Задави се, разкашля се и я върна на Джералд.

— Първата глътка винаги е най-страшната; гарантирам ти, че ще усетиш истинския му вкус след още няколко. — Джералд отпи още веднъж.

Когато момичетата се върнаха, наденичките вече бяха опечени, а Джо и Джералд като че ли се смееха на шега, която само те си знаеха. Разтреперана, Катлийн се уви с едно от одеялата, доволна да види, че напрежението между момчетата се е разсеяло.

— Пийнете малко сок от бъзов цвят.

Смигвайки на Джо, Джералд подаде на момичетата по чаша. Всяка пресуши своята жадно.

— Гадост! — изплю Лили. — Това има много странен вкус.

— Така си е. — Катлийн погледна Джералд. — Какво има вътре?

— Нещо сгряващо, нали, Джо? Искаш ли още?

През пламъците на огъня Катлийн видя как Джералд подава бутилка на Джо.

— Така, кой иска наденичка? — попита после той.

Четирийсет минути по-късно Катлийн лежеше по гръб, чудейки се защо ли звездите се въртяха. Досега не ги беше виждала да се държат така. Чуваше как Джералд и Джо се кикотят гръмко на нещо, докато сянката на Лили танцуваше на огнената светлина.

Катлийн се усмихна с чувство на уют и доволство. Затвори очи и се унесе в сън.

 

 

Като се събуди, не знаеше къде се намира и й беше много, много лошо.

— Боже господи! — пророни тя, а стомахът й се надигна, изхвърляйки съдържанието си на пясъка до нея. Повърна още два пъти, но поне като приключи, главата й спря да се върти. След като зарови поразията си, изпита огромна жажда и се обърна към огъня, за да намери бутилката вода, която беше донесла.

Одеялата до нея бяха празни и огънят беше угаснал.

Катлийн отпи жадно от бутилката, после стана, за да провери дали останалите не са влезли в морето да плуват. Отиде до брега на треперливи крака, но нито чу обичайния буен смях, нито видя фигурите на къпещи се сред вълните хора. Накрая се обърна към лагера и закрещя:

— Ей, вие, тримцата, стига вече игрички, знам, че се криете от мен. Излизайте веднага!

Не получи отговор. Чуваше се само равномерното плискане на вълните по пясъка.

— Не биха си тръгнали без мен! — каза си на глас Катлийн. — Не мога сама да нося всичкия тоя багаж нагоре по скалите.

След като продра гърлото си от крещене, Катлийн отново седна на одеялото. И забеляза празната бутилка на пясъка. Взе я, подуши я и простена, осъзнавайки защо се чувстваше толкова зле. Очевидно Джералд беше подправил сока им от бъзов цвят с уиски. Катлийн знаеше, че местните го правят от картофи и колко смъртоносно можеше да е.

— Джералд, глупак такъв. Защо си ни наливал с това?

С прокобно чувство в сърцето Катлийн си представи как тримата влизат във вълните със замъглен от алкохола разсъдък и заумува как трябва да постъпи. Потърсеше ли помощ, баща й щеше да я одере жива, задето бе пила уиски, и определено нямаше да повярва, че Джералд скришом го е сипал в сока им. А колко ли беше погълнал Джо? Та той не беше вкусвал алкохол през живота си. Един бог знаеше какъв ефект щеше да има над него.

След още десет минути скитане по плажа, викайки имената им с препускащо от ужас сърце, Катлийн осъзна, че няма друг избор, освен да вдигне тревога. Изобщо не знаеше колко е часът, затова реши, че единствената й надежда беше тримата да са я оставили спяща и да са потеглили към дома. Без да се замисля за багажа, Катлийн се обърна тревожно и тръгна към скалната пътека.

В следващия момент я застигна нечий вик откъм единия край на плажа, където ниски скали образуваха границата със съседното заливче.

Тя се обърна назад, но първоначално не можа да разпознае тъмната фигура.

— Катлийн, ти ли си?

— Да! — изкрещя в отговор тя.

— Джералд е! — Той се спусна към нея. Когато я достигна, вече пъхтеше от умора и се приведе да си поеме дъх. Накрая вдигна поглед към нея и попита: — Виждала ли си ги? Лили и Джо? Преди около час казаха, че отиват да поплуват. Аз казах, че ще пазя лагера, понеже ти спеше. Като не се върнаха, тръгнах да ги търся. Но няма и следа от тях надолу по брега. Връщали ли са се тук? Да не би да сме се разминали?

— Не, аз бях тук през цялото време, а не съм мярвала ни един от тях.

— Боже — простена Джералд, изправяйки се. — Джо беше особено развеселен. Дано не ги е сполетяла някоя беда.

— А на теб как ти хрумна — подхвана Катлийн, слагайки ръце на хълбоците си, — да го опиянчиш така?

— Джо е мъж. И не ми отказа.

— Ами Лили? И аз? — Гневът и опасението на Катлийн излязоха наяве. — Сипал си уиски в сока ни, глупак такъв! Какво те е прихванало? Ами ако Лили се е удавила в морето? Ти ще си виновен! И как ще живееш с тая мисъл, господин Лайл?! — разкрещя му се истерично тя.

— Виж какво, Катлийн, не съм направил нищо друго, освен да разведря една доста скучна сбирка. Пък и никой нищо не може да докаже. Освен това на кого смяташ, че ще повярват, а? На теб или на мен? Както и да е — сви рамене той, — в момента това не е от значение. Трябва да намерим Лили и Джо възможно най-скоро. Търсих ги къде ли не, а от тях буквално няма и следа.

Очите на Катлийн бяха привлечени от потъмняло петно кръв върху късите панталони на Джералд.

— Какво е това? — посочи тя.

Джералд погледна надолу.

— Сигурно съм се одрал, докато се катерех по скалите, и кръвта се е пропила в плата. Остави го това. Да продължаваме ли с търсенето, или да извикаме помощ?

— Май е най-добре да извикаме помощ.

— Добре. Но нека те предупредя нещо. — Джералд я доближи застрашително и тя отстъпи уплашено назад. — Семейството ти може и да притежава няколкото акра безполезно тресавище по течението на реката, но все още сте наематели на баща ми. Ако продумаш и думичка за шишето уиски, ще накарам баща ми да ви изхвърли от къщата и земята ви по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Ясно ли е?

— Да — кимна Катлийн, на ръба на сълзите. — Ясно е.

 

 

Един час по-късно малкото жители на Дънуърли бяха известени за спешния случай и всички се спуснаха към плажа да търсят Лили и Джо по заливчетата и в морето.

На разсъмване един местен фермер свика всички в малка пещеричка, където бе намерил Лили да лежи в безсъзнание. Роклята й беше разкъсана, а момичето беше жестоко пребито. Фермерът я пренесе нагоре по скалите до колата си. Сложи я внимателно на задната седалка и я закара в болницата в Корк.

Двайсет минути по-късно откриха Джо да спи дълбоко зад една скала на двайсетина метра от мястото, където бяха намерили Лили. Като го събудиха, беше дезориентиран.

— Лили — пророни той, — къде Лили?