Лусинда Райли
Момичето на скалата (37)

31

— Дано не възразяваш, но Джералд поиска да дойде с нас.

Катлийн впери поглед във високото, привлекателно момче, застанало зад Лили на прага на кухнята им. Опита да сравни „новия“, възмъжал Джералд с някогашния и за свое облекчение откри познатата подигравателна усмивчица по тънките му устни.

— Здравей, Джералд — поздрави го тя.

— Здравей… — Джералд се почеса по главата. — Извинявай, не мога да си спомня името ти.

— Катлийн, името ми е Катлийн Дунан. А това е брат ми Джо.

— Разбира се, извинявайте. Как сте?

— Що-годе добре — отвърна Катлийн. — Е, тръгваме ли?

— Здравей, Лили — обади се Джо, очаквайки обичайната прегръдка.

— Здрасти, Джо — отвърна Лили, без да помръдне от мястото си до Джералд. — Откраднахме въдиците на татко, нали, Джералд? — усмихна му се тя.

— Да, малко по-удачни са от дървени пръчки с корда и парче бекон в края — подсмихна се самодоволно той, поглеждайки към инструментите на Катлийн и Джо.

Четиримата се отправиха към рекичката. Катлийн се притесняваше от Джералд и помежду им тегнеше неловко мълчание. Лили вървеше до доведения си брат, бърборейки свободно с него, а Джо се мъкнеше след тях. Като стигнаха реката, Джералд извади малко сгъваемо столче, което моментално предложи на Лили с театрален жест.

— Задните ви части не бива да се калят, мадам — отбеляза той.

— Благодаря, Джералд, много мило — отвърна Лили, сядайки на столчето.

Останалите трима си намериха места на речния бряг и Джералд се зае да покаже на Лили как да използва въдицата. После всички се умълчаха, изоставили обичайните си закачки заради присъствието на Джералд. Всяко изречение, което идваше на ума на Катлийн, като че ли засядаше на устните й. Погледна наляво и видя, че Джо се взира навъсено в реката, сърдит, задето не седеше до възлюбената си Лили.

Естествено, Джералд пръв улови риба. Лили се впусна в бурни хвалебствия, докато той вадеше от реката пъстърва с доста порядъчен размер.

— Браво — усмихна му се тя. — Очевидно те бива.

— Помага и това, че реката е доста добре зарибена. Баща ми винаги се е грижил добре за земите ни.

— Прощавай, Джералд, но това вече е наша река. Мама и татко купиха тоя парцел миналата година. — Гордостта на Катлийн не й позволи да си замълчи. — Надяваме се скоро да купим и останалия имот, който ползваме под наем, както и самата къща, ако татко ти реши да ни я продаде.

— Я виж ти, значи и вие станахте земевладелци след толкова много години — надсмя се Джералд. — Предполагам майката на Лил е имала пръст в това, а? Искала е да подпомогне сестричката си, може би?

— Не, сър, тоест Джералд — почервеня от яд Катлийн, — мама и тате купиха земята със свои пари, ако искаш да знаеш.

— Разбирам — Джералд вдигна вежда, очевидно подразнен от новината.

— Ама стига де — въздъхна Лили, — какво значение има чия е? И в двата случая горкичката рибка ще се озове в нечия чиния довечера. Едва ли нея я е грижа. Вземи въдицата ми, Джо, умирам от жега и искам да поплувам.

Джо взе въдицата й, а тя се спусна надолу по брега в търсене на удобно място за влизане в реката. После съблече роклята си и се гмурна в ледената вода. Катлийн погледна към Джо и Джералд, виждайки два чифта мъжки очи, заковани за плуващата Лили.

— Признавам — каза Джералд, след като хапнаха, — че това кътче от света е много красиво, когато слънцето го огрява. Жалко, че майка ти не прекарва тук повече време, за да му се наслади, Лил. Къде е в момента, между другото?

— О, в Лондон, знаеш колко мрази провинцията — отвърна небрежно Лили.

— Учудвам се, че татко я търпи. Сигурно е много трудно да имаш странстваща съпруга — отбеляза Джералд.

— Познаваш мама; тя е райска птица и й трябва свобода — каза спокойно Лили. — Ще си дойде у дома, когато се почувства готова.

— А кой знае кога ще е това — измърмори Джералд под носа си. — Е, занапред няма да ме виждате често, тъй като заминавам за Кралската военна академия в Сендхърст, за да стана армейски офицер — обяви той, поглеждайки към Джо и Катлийн. — Понякога ви завиждам на вас двамата. Животът ви си е един и същ ден след ден; броите овцете, доите кравите…

— Не бих казала, че животът ни се изчерпва само с това — каза отбранително Катлийн, ненавиждайки надменното му поведение.

— Ами неговият? — посочи той към Джо.

— Джо е щастлив. Нали така, Джо? — попита грижовно Катлийн.

— Нали — кимна Джо. — Обичам Лили. Лили добре, Джо добре.

— Я виж ти — вдигна вежда Джералд. — Обичаш я, значи? Смяташ ли, че един ден Лил ще се омъжи за теб, Джо?

— Да. Омъжи Лили. Грижа за нея.

— Боже мой! — засмя се Джералд. — Чу ли, Лил? Джо си мисли, че ще се омъжиш за него?

— Не го дразни, Джералд, той не разбира — смъмри го Лили.

— Е, съвсем скоро ще разбере. Само след няколко седмици, когато си стегнеш багажа и заминеш за пансионното училище.

Лили притисна колене към гърдите си.

— Не могат да ме принудят да отида, ако не искам, Джо. А аз не искам, така че не го мисли — намръщи се Лили.

Катлийн погледна към Джо, по чието лице се беше изписал същински ужас.

— Лили замине? — попита бавно той.

Лили стана, отиде при Джо и седна до него, потупвайки утешително ръката му.

— Не бой се, Джо, обещавам, че няма да ходя никъде, каквото и да разправят майка и татко.

— Струва ми се, че нямаш избор, сестричке — каза Джералд.

— Лили остане. — Джо погледна към Джералд и преметна защитнически ръка през раменете на Лили.

— Виждаш ли? — усмихна се Лили. — Джо няма да ме пусне, нали, Джо?

— Не. — Джо скочи на крака и тръгна заплашително към Джералд. — Лили остане тук.

— Не се ядосвай на мен, Джо, родителите ни решават, не аз. Но и на мен ми се струва, че е крайно време Лили да се научи на обноски и да започне да се държи както приляга на една дама.

— Лили дама!

В следващия миг юмрукът на Джо вече летеше към челюстта на Джералд.

Джералд падна назад от силата на удара.

— Хей! Недей така, приятелче!

Катлийн се чувстваше парализирана, смаяна от агресивната реакция на Джо. За пръв път го виждаше да откликва с насилие. А беше избрал възможно най-неподходящата жертва за нетипичния си изблик.

— Джо! — извика тя, като се опомни. — Веднага да се извиниш на Джералд, задето го удари. Джералд, не му се сърди, просто винаги защитава Лили. — Катлийн подръпна ръката на Джо. — Хайде, извини се, Джо.

Джо погледна в краката си, вдиша дълбоко и каза:

— Извинявай.

— Е, нищо страшно не е станало, нали? — Джералд стана, поизтупа се и се обърна към Лили. — Удряли са ме и по-силно, а още съм жив.

Катлийн забеляза, че егото му е пострадало повече от челюстта му. Особено при положение че всичко бе станало пред очите на Лили.

— Е, предлагам да забравим за случилото се и да не му позволяваме да развали остатъка от деня ни — каза отчаяно Катлийн.

— Разбира се — отвърна Джералд. — Все едно не е било. Ще си стиснем ли ръцете, Джо?!

Джо му подаде ръка, макар и неохотно.

— Готово, забравихме — каза Джералд.

Но нещо навяваше Катлийн на мисълта, че Джералд Лайл нито е забравил, нито е простил.

 

 

Лятото се точеше бавно, а Джо и Катлийн виждаха Лили все по-рядко. Джо стоеше с часове пред прозореца в стаята си, чакайки Лили да се появи по входната им алея. Когато това се случи, беше някак отнесена, променена. Катлийн го отдаде на неприятната мисъл за предстоящото й заминаване.

— Нали знаете, че няма да остана в онова училище, ако не ми хареса? — каза Лили една гореща августовска вечер, докато тримата се разхождаха по скалната пътека. — Просто ще избягам.

— Недей така, Лили, сигурна съм, че ще е по-хубаво, отколкото си мислиш. — Катлийн погледна тъжното, притъмняло лице на Джо. — Пък и ще се прибереш за коледната ваканция. Нали така, Джо?

— Лили остане. Лили остане тук.

— Обещавам да се върна, Джо. — Лили прегърна Джо през раменете. — Но след седмица ще трябва да замина за Лондон, за да ми купят дрехи за училище. Мама ще дойде да ме вземе. Татко е на седмото небе, защото ще я види. — Лили вдигна вежди. — Честно казано, не знам как я търпи. Постоянно пуска оная гадна балетна музика у дома. Толкова е потискаща. Не мога да разбера защо им е на някои хора да гледат как разни танцьори стоят на един крак и не казват нито дума за цели два часа! Адски скучно е.

Катлийн беше чула майка си да казва, че Лили ненавиждала балета, защото олицетворявал страстта, погълнала целия живот на майка й и откъснала я от нея. И все пак беше склонна да се съгласи с Лили. Веднъж леля й я беше водила на балет в Дъблин и Катлийн беше заспала още в средата на представлението.

— А сега трябва да се връщам. Джералд ме учи да играя бридж. И се оказва, че доста ме бива. — Лили целуна Джо и Катлийн и хукна към имението Дънуърли.

Джо я погледа, докато не се превърна в точка на хоризонта. После седна тежко и отправи поглед към морето. Катлийн коленичи до него, премятайки ръка през широките му рамене.

— Ще се върне, Джо, сигурна съм.

В очите на брат й се появиха сълзи.

— Обичам нея, Катлийн. Обичам нея.

 

 

Катлийн винаги разбираше, че леля им Ана е дошла на гости още щом прекрачеше прага им. Силната миризма на парфюм и цигарен дим изпълваше кухнята и проникваше чак до всекидневната. Освен това чуваше гърления смях на леля си и дрънченето на порцеланови чаши — които майка й вадеше от бюфета само когато леля Ана ги удостояваше с присъствието си.

— Катлийн, скъпа! Как си, с-съкровището ми? — попита леля Ана, когато Катлийн дойде да я целуне. — Боже — каза тя, оглеждайки преценяващо племенничката си, — пораснала си от последната ни среща.

— Благодаря — отвърна механично Катлийн, макар че нямаше представа дали това беше комплимент.

— Ела — потупа мястото до себе си на дивана леля Ана, — седни и ми разкажи к-какво се случва с теб.

Катлийн седна, чувствайки се — както винаги — като впрегатен кон на фона на изящната, елегантна фигура на леля си. Катранено–черната коса на Ана, която според майка й беше боядисана, беше пристегната в съвършен кок на тила й. Огромните й очи бяха подчертани с черна очна линия, а устните й бяха обагрени в огнено червено. На фона на млечнобялата й кожа гримът й придаваше драматичен, пленяващ вид.

Както обикновено, езикът на Катлийн се върза на фльонга в присъствието на жената, която беше световноизвестна в балетната общност. Контрастът между сестрите, които макар и да нямаха кръвна връзка — майка й й беше казала, че Ана била осиновена, — бяха израснали под един и същ покрив, беше изумителен. В малката им стая, обзаведена с невзрачни, тъмни мебели леля й Ана изглеждаше като екзотично цвете, случайно разцъфнало в ирландско тресавище.

— Хайде, Катлийн, разкажи на леля си какво ново има покрай теб — подкани я Ана.

— Ами… — Катлийн забрави и ума, и дума; не се сещаше за абсолютно нищо, което да заинтригува човек като леля й. — Ами… ваканцията мина и след седмица се връщам на училище — смотолеви тя.

— Замисляла ли си се вече каква п–професия ще избереш? — попита я Ана.

Катлийн нямаше ни най-малка представа. Отговорът, че иска да е съпруга и майка и нищо повече май не беше подходящ.

— Не знам, лельо.

— Ами момчетата? — Ана я побутна съзаклятнически с лакът. — Сигурна съм, че вече си имаш някой р-ревностен обожател.

Катлийн се замисли за момчето от Скибърийн, с което се беше запознала неотдавна на една местна танцова забава. Джон Райън я беше поканил на танц четири пъти и бяха установили, че са далечни роднини по линия на баба й, Колийн Райън. Но пък в този край на света всички си бяха далечни роднини.

— Личи си, че има някой, м-мила моя. Виж как се изчерви!

— Така ли е, Катлийн? — обади се майка й от креслото срещу нея. — Харесала си си някой младеж? Е, на мен не ми е споменавала нищо, Ана.

— Нищо чудно. Всички момичета обичат да имат тайни. Нали така, Катлийн? — усмихна й се леля Ана.

— Нямам тайни — отвърна неуверено тя, но усети, че бузите й пламват.

— Няма нищо лошо в това да имаш някоя и друга тайна, права ли съм, София? — усмихна се пак леля Ана. — Сигурна съм, че майка ти е казвала, Катлийн, че за да ме защити, Мери, осиновителката ми, излъгала Лоурънс Лайл, попечителя ми, че съм починала от грип в интерната, където учех! Представяш ли си? — Ана нададе характерния си гърлен смях. — А аз най-безочливо ц-цъфнах в Ирландия и се омъжих за брата на мъжа, който от години ме мислеше за мъртва. Ето на това му викам аз т-тайна.

— Мен ако питаш, Ана, не намирам нищо смешно в това. — Очите на София бяха пълни с гръмотевици. — И двете отлично знаем, че майка ни е направила всичко по силите си, за да ти подсигури спокойно бъдеще. И то рискувайки собствената си свобода, бих добавила. Можело е да я тикнат в затвора.

— Наясно съм, сестричке, и съм й б-безкрайно благодарна за това. Много добре знаеш.

— Затова ли не говори с нея цели петнайсет години и разби сърцето й? — попита я гневно София.

Седейки между двете, на Катлийн й се прииска земята да се отвори и да я погълне.

— Стига вече, София! Не ми чети конско, ако обичаш — врътна очи Ана. — Просто постъпих като всяко нормално м-момиче и напуснах гнездото. Моля те, не забравяй, че по онова време нямах представа какво е направила Мери за мен. Не може да ме обвиняваш за такова нещо. Нека насочим разговора към бъдещето, ако нямаш нищо против. Предполагам знаеш, че идната седмица ще в-водя Лили в Лондон, за да й купим дрехи за новото й училище?

— Да, знам.

Катлийн забеляза колко воля е нужна на майка й да си възвърне самообладанието и осъзна, че има още много какво да научи за историята, която споделяха двете сестри.

 

 

— Просто не мога да повярвам, че трябва да замина в понеделник — въздъхна Лили, докато двете с Катлийн лежаха на плажа, вперили поглед в звездите. — Как ще живея без всичко това! Без цялото пространство и свободата си… морската миризма, нахлуваща през прозореца ми с утринния бриз… бурите, тласкащи с гневна мощ вълните. И най-вече — въздъхна тежко Лили — липсата на хора. Май не харесвам особено хората. А ти, Катлийн?

Катлийн бе свикнала със странните размишления на приятелката си.

— Е, не мога да кажа, че някога съм се замисляла дали харесвам хората или не. Май ги приемам като даденост. Налага ни се да живеем с тях, нали така?

— Но представяш ли си да спиш в една стая със седем непознати? Аз ще съм така след една седмица. Едва ли ще мога дори да се къпя сама. О, Катлийн, представяш ли си?

Ако трябваше да е откровена, Катлийн не можеше да си го представи. Собственият й живот внезапно й се стори много уютен. Не разбираше защо момиче, отгледано в толкова привилегирована среда, трябваше да заживее в подобно учреждение, което, ако съдеше по описанието на Лили, не се отличаваше особено от сиропиталището в „Оливър Туист“ на Чарлс Дикенс.

— Както и да е — продължи Лили, — вече ти казах, че ако не ми хареса, ще избягам. Откраднах малко пари от тате, колкото за билета до Ирландия. А ако се наложи, ще спя в някой от оборите ви, а ти ще ми носиш храна.

— Ех, Лили — подхвана с утешителен тон Катлийн, — едва ли ще е чак толкова зле. Нали казваш, че много заможни семейства изпращали дъщерите си в същото училище. Несъмнено ще си намериш много нови приятели.

— Ама аз мразя правилата, Катлийн. Познаваш ме — простена Лили. — Хич не ме бива в спазването им.

Катлийн се запита дали това се дължеше на факта, че Лили поначало не беше принудена да спазва много правила, или чисто и просто на личността й. София винаги бе наричала племенничката си волен дух и Катлийн разбираше защо.

— Сигурна съм, че няма да е толкова ужасно, колкото си го представяш. Все пак така правят всички млади дами, нали?

— Джералд каза, че в Итън много му харесвало — въздъхна Лили. Преобърна се рязко по корем, отпусна лице върху лактите си и вдигна поглед към Катлийн. — Всъщност Джералд е станал голям хубавец, не смяташ ли?

— Не бих казала, че е мой тип — отвърна Катлийн, буквално изтръпвайки при мисълта.

— Е, определено има някакво подобрение от пъпчивия, нахакан дръвник, който беше преди. Между другото, той предложи за последната ми вечер в Ирландия да се съберем на плажа, да направим голям огън и да си спретнем прощален пикник. Съгласна ли си, Катлийн? Да дойдете и двамата с Джо?

— Аз ще дойда, но що се отнася до Джо… — Катлийн въздъхна. — Бях останала с впечатлението, че Джералд не иска да има нищо общо с брат ми.

— О, Джералд е забравил за случая — махна небрежно с ръка Лили. — Просто кажи на Джо, че аз ще съм там, и той веднага ще се съгласи. Няма да е същото без него.

— Така е — съгласи се Катлийн, — няма да е същото.