Лусинда Райли
Момичето на скалата (36)

30

Дънуърли, Западен Корк, Ирландия, 1970 г.

Шестнайсетгодишната Катлийн Райън се събуди и изскочи от леглото, за да дръпне пердетата и да види какво е времето навън. Ако беше хубаво, тримата с Джо и Лили щяха да си спретнат пикник на плажа на Дънуърли. Ако валеше — какъвто често беше случаят по тези места, дори в разгара на лятото, — ги чакаше поредният скучен ден между четири стени, прекаран в игри на карти и табла. Лили щеше да измисли сценарий, в който тя щеше да играе главната роля. В голямата къща имаше цял сандък със стари вечерни рокли на майка й, а Лили най-много обичаше да се кипри с възголемите за нея тоалети пред огледалото.

— Когато порасна, ще стана голяма красавица и някой очарователен принц ще ме отведе надалече от тук — обичаше да казва, заемайки префърцунени пози.

Нямаше никакво съмнение, че Лили наистина щеше да стане красавица — беше прелестна дори на петнайсет.

— Момчетиите на опашки ще се редят пред вратата й, от мен да знаеш — беше казала веднъж майката на Катлийн пред Сиймъс, съпругът й.

Катлийн бе плъзнала окаян поглед по собственото си едро тяло пред огледалото — по мишата си коса и бледо лице с дразнещи съзвездия от лунички по носа.

— Мъжките сърца не се печелят само с хубост, миличка. Някой ще те обикне заради другите ти качества — беше я утешила майка й, когато Катлийн й се беше оплакала. Не знаеше за какви други „качества“ става въпрос, но всъщност нямаше нищо против да е по-грозноватата от двете. Не й пречеше и това, че Лили вечно целеше да е център на вниманието.

Нито пък това, че Джо, брат й, направо я боготвореше. Катлийн разбираше, че Лили с екзотичната си красота, бляскава майка и богат татко с огромно имение беше недостижима величина.

И не й завиждаше — всъщност дори я съжаляваше. Леля Ана, майката на Лили, която беше прочута балерина, почти не се прибираше вкъщи. Себастиан Лайл, баща й, беше саможив възрастен мъж, когото Катлийн рядко виждаше. А доколкото знаеше, и Лили не го виждаше по-често от самата нея. Поверяваха я на поредица от гувернантки, които тя всячески се стремеше да избягва и обикновено успяваше.

Докато се обличаше набързо, за да се заеме със сутрешните си задължения — да събере яйцата от полозите и да донесе кофата с прясно мляко от обора, — Катлийн си мислеше, че Лили вероятно още се излежава в красивата си стая в голямата къща на скалистия хълм. Лили нямаше задължения като нейните. Прислужницата й сервираше закуска, обяд и вечеря, переше дрехите й и й подсигуряваше всичко необходимо. Понякога Катлийн мрънкаше пред майка си по този повод, особено когато навън беше кучи студ.

— Да, Катлийн, но ти пък имаш нещо, което Лили си няма: семейство — отвръщаше майка й.

В очите на Катлийн Лили си имаше и това — защото в общи линии живееше под техния покрив. Само че нея никой не я караше да си мръдне пръста дори.

Но независимо от привилегиите, с които се ползваше Лили, и на моменти дразнещите й превземки, Катлийн се изживяваше като нейна закрилница. Макар и Лили да беше само с осемнайсет месеца по-малка от нея, в поведението й имаше нещо детинско, уязвимост, която събуждаше майчинския инстинкт на Катлийн. Освен това приятелката й нямаше нито грам разум в главата си. Все тя ги повеждаше на разни приключения — слизане по стръмни скали, тайни разходки до плажа по тъмно и среднощно плуване в морето — и като че ли не знаеше какво е страх. Много често хрумванията й ги забъркваха в ужасни каши и Катлийн не само я спасяваше от какви ли не опасности, но и изтърпяваше наказанията на родителите си, сякаш тя ги беше подтикнала към пакости.

Естествено, Джо, миличкият Джо, беше готов да последва Лили накрай света.

Ако Катлийн изпитваше нужда да защитава Лили, то към по-големия си, добродушен брат изпитваше неизмеримо по-голяма такава. Преди три години Катлийн се бе прибрала вкъщи безкрайно нещастна, понеже беше намерила Джо да лежи на пътя, след като момчетата от селото го бяха използвали за мишена, обстрелвайки го с диви кестени.

— Обиждаха го, мамо, наричаха го с ужасни думи! Казаха, че бил селският идиот, че нямал акъл, че трябвало да го държим в дом за недъгави. Защо се държат така с него, мамо? Той просто иска да им е приятел.

След като София бе обляла синините му с отвара от вещерски лешник и го беше изпратила навън да помогне на баща си да приберат кравите от полето, беше затворила кухненската врата и беше обяснила на Катлийн защо брат й е различен от останалите деца.

— При раждането му имаше усложнения — беше казала София — и според докторите Джо е останал без кислород известно време, преди да се роди. От това пострадал мозъкът му.

— Но Джо не е малоумен, нали, мамо? Все пак може да си напише името и да брои донякъде.

— Не, скъпа, Джо не е малоумен. Просто е „бавноразвиващ се“, както казват докторите.

— Но животните го обичат, мамо. Говори им толкова мило и те му имат вяра.

— Така е, Катлийн. Но пък животните са по-добри от хората — беше отвърнала с въздишка София.

— Момчетата от училище все го забъркват в неприятности, мамо. И учителите си мислят, че той е виновен само защото е по-едър от останалите. А той, мамо, просто търпи! — Катлийн бе заровила лице в дланите си. — Направо не мога да гледам как го тормозят. А той никога не се отбранява, просто се усмихва и приема наказанието си. Не е честно, мамо, не е честно. Джо не би наранил дори муха, главата си залагам.

Малко след това родителите й бяха отписали Джо от училището.

— Струва ми се, че повече от това няма да научи, а и ще е по-доволен да ми помага с животните във фермата — беше казал Сиймъс.

И баща й се бе оказал прав. Сега Джо си стоеше само във фермата, а подходът му към животните и изумителната му физическа сила подпомагаха семейния бизнес.

Събирайки яйцата, Катлийн размишляваше върху живота на брат си. Вечно беше щастлив и като че ли никога не униваше и не се ядосваше. Ставаше рано сутрин, закусваше и работеше навън до мръкнало. После се прибираше, вечеряше и си лягаше. Джо нямаше приятели, но не изглеждаше самотен. Вече беше на седемнайсет, а не проявяваше интерес към нещата, по които се увличаха връстниците му. Очите му светваха единствено когато Лили Лайл дойдеше в дома им. Наблюдаваше я мълчаливо как подскача из кухнята, отмятайки буйната си червено-златиста коса през рамо.

— Тигър — беше казал веднъж Джо, докато тримата се разхождаха.

— Къде има тигър, Джо? — беше се огледала Лили.

— Ти, тигър.

— Тигрова лилия! — бяха възкликнали в един глас Катлийн и Лили.

— Коса — беше посочил Джо към Лили. — Тигър цвят.

— Джо, много хитър прякор ми измисли — беше заявила Лили, пъхвайки малката си, бледа ръчичка в свивката на масивния му лакът. — Това е името на героиня от книгата „Питър Пан“, която е индианска принцеса.

— Ти си принцеса — беше свел поглед към нея Джо с преливащи от любов очи.

Независимо от вродения си егоизъм, Лили се държеше много мило с Джо. Изслушваше го търпеливо и проявяваше вежлив интерес към дрозда със счупено крило, който Джо беше спасил и сега лекуваше. Именно заради това Катлийн опрощаваше на Лили многото й недостатъци. Макар и да беше разглезена, самовлюбена хлапачка, тя се отнасяше с любов към брат й.

Катлийн остави пресните яйца в килера и влезе в кухнята, за да закуси. Джо вече ядеше на масата, стиснал лъжицата във великанската си ръка.

— Добро утро — поздрави го Катлийн, отрязвайки филия хляб. — Хубав ден е днес, Джо, ще се разходим ли до плажа?

— Да. С Лили.

— Тя каза, че ще дойде към единайсет. Обеща да донесе храна, ама си я знам, че все забравя — каза Катлийн. — Ще направя достатъчно сандвичи и за трима ни.

 

 

— Здравейте, ето ме и мен! — Лили се появи в кухнята с обичайната си артистичност. — Познайте кой е у нас? — каза тя, врътвайки очи, взе една ябълка от фруктиерата и я захапа.

— Кой? — попита Катлийн, подреждайки сандвичите в кошницата за пикник.

— Джералд! Противният ми доведен брат Джералд. — Лили се пльосна в един от столовете с примадонски жест. — Не съм го виждала от повече от година; миналата ваканция гостува на роднините на майка си в Клеър.

И Катлийн, и Джо отпратиха състрадателни погледи към Лили. Джералд, единственото дете на Себастиан Лайл от първата му съпруга, Адел, беше същинска напаст. Въпреки че се отнасяше с Катлийн и Джо сякаш бяха гнусна миризма под носа му, арогантният хлапак искаше да участва в игрите им, но обикновено само ги съсипваше. Цупеше се, ако не му даваха да спечели всеки път, обвиняваше ги, че мамели, и често проявяваше агресия, особено към Джо, който, тъй като беше негов връстник, подиграваше го безпощадно.

— Нали няма да идва с нас на плажа? — попита притеснено Катлийн.

— Не, тази сутрин ми каза, че вече бил на осемнайсет и се възприемал като възрастен човек. За щастие ми се струва, че не иска да има нищо общо с нас. Наистина доста е пораснал. Едвам го познах. Вече прилича на мъж и е висок почти колкото тате. Ако не беше Гадния Джералд, бих го нарекла дори хубавец — изкиска се Лили.

— Не и с тоя характер — потрепери Катлийн. — Е, много съм щастлива, че се е възгордял и не му се идва с нас. Готов ли си, Джо?

Джо, както винаги, се взираше благоговейно в Лили.

— Готов — отвърна той.

Тримата потеглиха към плажа. Лили скочи на конче върху силните, широки рамене на Джо, щипна се за него като малка маймунка за майка си и запищя в престорен ужас, когато той заслиза надолу по скалите.

— Хайде, Джо — подхвана Катлийн запъхтяно, оставяйки тежката кошница за пикник върху финия пясък, — пусни Лили на земята, за да ми помогне с храната.

— О, толкова е горещо. Искам веднага да се изкъпя в морето! — отвърна Лили и съблече роклята си, разкривайки банския си костюм и деликатните бели контури на разцъфващото си тяло. — Да се надбягваме, Джо! — изпищя развълнувано Лили, втурвайки се към водата.

Катлийн погледа как Джо търчи тромаво след Лили, съблича тениската си и се хвърля в морето по шорти. Катлийн разгърна одеялата върху пясъка и подреди приготвената по-рано храна върху едно от тях. Погледна към Лили, която се плицикаше весело с Джо, изящна в гъвкавостта си, а после сведе поглед към собственото си тантуресто тяло и й се прииска да беше щастлива в кожата си като братовчедка си.

След десетина минути Джо се дотътри до нея и посочи към кърпата.

— Лили студено — каза той.

Катлийн кимна и му подаде кърпата, а той се върна до брега, за да загърне треперещата Лили в топлината й. „Добре че не съм от ревнивите“, мислеше си Катлийн. Въпреки че се беше грижила за Джо през целия му живот, бранила го беше свирепо, защото той самият бе неспособен да се защитава, и го обичаше с цялото си сърце, Катлийн знаеше къде беше неговото. Ако трябваше да избира дали да спаси сестра си или братовчедка си от удавяне, Лили щеше да спечели безапелационно. Обожанието му към Лили го озаряваше; дори трохите от нейната маса му бяха по-ценни от годините на сестрински и домакински грижи, които тя, Катлийн, бе вложила в него. Но щом Лили го правеше щастлив, какво толкова? Просто се надяваше, когато Лили пораснеше и го изоставеше — несъмнено беше толкова красива, че щеше да има безброй обожатели — Джо да го преживее.

Катлийн вече разбираше колко полезно нещо беше красотата; дори в училище на хубавите момичета им се разминаваше по-често, отколкото на невзрачните. Като че ли нямаше значение какъв си отвътре — добър или лош; ако опаковката ти беше атрактивна, веднага се сдобиваше с преимущество пред другите. Хората се прекланяха пред красотата — особено мъжете. Уж разправяха, че била нещо повърхностно, но Катлийн не беше на същото мнение. Всички кинозвезди бяха красиви, домакините на големите имения бяха красиви, а и рядко се случваше красиво момиче да вехне в слугинска престилка. Освен ако не беше Пепеляшка, в който случай идваше принцът и познаваше, че тя е жената за него, виждайки мъничките й, женствени крачка.

— О, Катлийн! Умирам от глад! Може ли един сандвич? — Лили се беше върнала, а Джо се влачеше на няколко крачки зад нея.

— Заповядай. Имаме с консервирано месо и със сладко. — Катлийн подаде на Лили два сандвича върху салфетка.

Джо взе резервното одеяло и наметна с него раменете на Лили. После седна на пясъка до сестра си по мокри шорти.

— Вземи си, Джо, и ти трябва да се храниш. — Катлийн посочи неговите сандвичи.

— Джо, може ли да ти дам моя с месо, а ти да ми дадеш твоя със сладко? — попита Лили. — Мразя месо от консерва.

Джо й даде безмълвно сандвича си със сладко. Лили се наяде, хвърляйки коричките на хляба в пясъка, после легна назад и опъна дългите си, слаби крака към слънцето.

— Защо е трябвало да се раждам с толкова светла ирландска кожа? — оплака се Лили. — Изглеждам като бяла луна в тъмна нощ.

— Не. Красива — усмихна се Джо.

— Благодаря ти, Джо. Знаеш ли какво, Катлийн? — Лили се понадигна на лакти. — Докато бяхме в морето, Джо ми предложи да се омъжа за него. — Тя се изкиска. — Много мило от негова страна, нали?

— Тъй си е — отвърна Катлийн, обидена от надменния тон на Лили.

— Грижа за теб — кимна Джо, започвайки втория си сандвич с консервирано месо.

— Благодаря ти, Джо. Знам, че винаги се грижиш за мен. И обещавам да си помисля върху предложението ти — каза с лека насмешка тя, отпусна се назад и продължи слънчевата си баня.