Лусинда Райли
Момичето на скалата (3)

2

На сутринта, когато Грония се събуди, бурята беше отшумяла като спомен, повличайки сивите облаци със себе си. Слънцето беше изплувало на небето за една от редките си зимни появи и озаряваше хълмистия пейзаж отвъд прозореца й, подчертавайки безбрежната зеленина на полята около фермата с пасящите по тях овце, разпръснати като бели мъхнати точици.

От опит Грония знаеше, че подобни условия не се задържаха дълго; слънцето на Западен Корк наподобяваше своенравна примадона, удостояваща сцената с краткото си звездно присъствие, само колкото да окъпе всички във великолепието си и да изчезне също толкова неусетно, колкото се беше появила.

Тъй като заради неспирните дъждове през последните десет дни Грония все не успяваше да потича сутрин, каквато беше ежедневната й рутина, сега изскочи от леглото и прерови все още неразопакованата си пътническа чанта за суичъра, спортния клин и гуменките си.

— Я виж ти, кой е станал рано-рано тая сутрин — коментира майка й, когато Грония се появи в кухнята на долния етаж. — Овесена каша?

— Ще хапна, като се върна. Отивам да потичам.

— Гледай да не се преуморяваш. Не ми харесваш такава бледа. Обичам да виждам червени бузи.

— Аз пък именно това се опитвам да предотвратя, мамо — Грония потисна усмивката си. — До после.

— И внимавай да не настинеш, чу ли? — викна Катлийн подир отдалечаващия се гръб на дъщеря си. Погледна от кухненския прозорец как Грония тича по тясната алея, която беше единствената следа от древната каменна стена, прорязвала полето някога, и водеше към шосето, а оттам — и към пътеката за скалите.

Беше се смаяла от вида на детето си, когато Грония се беше прибрала у дома. За трите години, откакто Катлийн не я беше виждала, красивата й, чаровна дъщеря, която открай време приковаваше погледите с прасковено-кремавата си кожа, вълниста руса коса и искрящи тюркоазени очи, като че ли беше загубила живеца си. Както беше коментирала пред съпруга си Джон, в момента Грония й приличаше на яркорозова тениска, погрешка пусната в пералня с тъмни дрехи и извадена с потъмнял, сивкав цвят, жалко отражение на предишния й блясък.

Катлийн знаеше причината. Грония й я беше разкрила, когато й се беше обадила от Ню Йорк, за да попита дали може да поживее у дома известно време. Тя, естествено, се беше съгласила, безкрайно щастлива от неочакваната възможност да прекара малко време с дъщеря си. Въпреки това Катлийн не разбираше реакцията й — не беше ли редно в такъв момент двамата с мъжа й да са заедно, да се подкрепят в тъгата си, а не да поставят половин свят помежду си.

А и прекрасният Мат звънеше всяка вечер да говори с нея, но Грония упорито отказваше да приеме обажданията му. На Катлийн открай време й беше симпатичен — с привлекателните си изчистени черти, лек кънектикътски акцент и безупречни маниери Мат й напомняше на кинозвездите, по които се беше увличала като момиче. Младият Робърт Редфорд — на него й приличаше Мат. Умът й не го побираше защо Грония не се беше омъжила за него още преди години. А сега дъщеря й, вечният инат наумеше ли си нещо, несъмнено беше на ръба да го загуби завинаги.

Катлийн не знаеше много за света, но познаваше мъжете и егото им. Те не бяха устроени като жените — нямаха същата търпимост на откази, — затова едно беше сигурно: ежевечерните телефонни обаждания съвсем скоро щяха да спрат и Мат щеше да се откаже.

Освен ако нямаше нещо, което Катлийн да не знаеше…

Тя въздъхна, събра съдовете от закуска и ги сложи в мивката. Грония беше златното й момиче — единствената Райън от клана им, която беше отлетяла от гнездото и бе направила всичко възможно да накара семейството си, особено майка си, да се гордее с нея. Тя беше отрочето, за което роднините вечно разпитваха, ровейки из вестникарските изрезки на статии за последните й изложби в Ню Йорк, които Грония изпращаше, впечатлени от това колко заможни клиенти наемаха сродничката им да увековечи лицата на децата или домашните им любимци в бронз…

Да успееш в Америка — до ден-днешен това беше най-съкровената мечта на ирландците.

Катлийн подсуши купите и приборите за хранене и ги прибра в дървения бюфет. Ясно й беше, че никой не живее като в приказките. Открай време имаше усещането, че дъщеря й никога не бе въздишала по дребосъците и се беше примирила с мисълта. Нали все пак имаше добър, здрав син, който щеше да я дари с внуци един ден? Е, оказваше се, че бе грешала. Явно колкото и изтънчен начин на живот да водеше Грония, и то в центъра на света, както го възприемаше Катлийн, й липсваха деца. И докато те не се появяха, дъщеря й нямаше да е щастлива.

Но Катлийн не можеше да я оневини напълно. Защото колкото и да насърчаваше съвременната медицина най-голямото чудо на природата, заместител на младостта нямаше. Тя самата беше родила Грония на деветнайсет. И само след две години пак кипеше от енергията, необходима да се справи с второ бебе. Дъщеря й беше на трийсет и една. А каквото и да си въобразяваха модерните кариеристки, с които дружеше, беше невъзможно човек да постигне всичко.

Затова, макар и да съчувстваше на дъщеря си, тя самата беше свикнала да се задоволява с онова, което има, и да не страда по онова, което няма. И с тази мисъл Катлийн тръгна към горния етаж да оправи леглата.

 

 

Грония седна на един влажен, обвит в мъх камък, за да си поеме дъх. Пръхтеше и пуфтеше като пенсионерка. Очевидно спонтанният аборт и липсата на движение напоследък си бяха казали думата. Отпусна задъхано глава между коленете си и зарита с гуменки бабунестата пръст, обрасла с груба трева. Буците упорито отказваха да се откъснат от силните корени, които ги придържаха към земята. Да можеше и мъничкият живот в нея да се бе оказал толкова упорит…

Четири месеца… в този момент двамата с Мат най-сетне смятаха, че могат да си отдъхнат — всеобщо мнение беше, че дотогава опасността отшумяваше. Грония, обзета от параноя чак до края на този решаващ период, вече бе започнала да се поотпуска и да се отдава на сладки фантазии за предстоящото майчинство.

Двамата с Мат бяха съобщили хубавата новина и на двата чифта баби и дядовци. Илейн и Боб, родителите на Мат, ги бяха завели в „Лескал“, който се намираше близо до огромната им къща в затворения комплекс Бел Хейвън, град Гринуич. Боб беше попитал най-безцеремонно дали няма да подходят към дълго отлагания брак, при положение че вече очакват бебе. Все пак това беше първото им внуче и Боб им беше дал да разберат, че настоява да наследи фамилията им. Грония беше парирала въпроса му — натиснеха ли я в ъгъла, винаги се наежваше, особено в разговорите с бащата на Мат — и беше отвърнала, че двамата с Мат още не са обсъдили темата.

Седмица по-късно интеркомът в апартамента им беше известил пристигането на камион на „Блумингдейлс“, доставящ цялостно обзавеждане за детска стая. Грония, твърде суеверна, за да внесе мебелите в жилището им, бе помолила да ги отнесат в мазето, където щяха да останат до последния момент. Докато наблюдаваше как редят различните кашони в единия му ъгъл, Грония беше повече от сигурна, че Илейн не бе пропуснала нищо.

— Разминахме се с разходката в „Блумингдейлс“ и избора на креватче и предпочитана от мен марка памперси — беше измърморила неблагодарно Грония същата вечер.

— Майка ми просто се опитва да ни помогне, Грония — беше я защитил Мат. — Знае, че заплатата ми е мижава, а твоите хонорари са добри, но непостоянни. Май в крайна сметка не е лоша идея да се захвана с бизнеса на татко, при положение че малкото ще се появи скоро. — Мат беше посочил малкото, но видимо изпъкнало коремче на Грония.

— Не, Мат! — беше избухнала тя. — Нали се разбрахме, че никога няма да прибягваш до това. Губиш и личния си живот, и свободата си, ако започнеш да работиш за баща ти. Знаеш колко обича да се налага.

Грония се отказа да изкоренява тревата и тръгна към морския бряг. Усмихна се мрачно при мисълта за сдържаното си изказване в онзи разговор с Мат. Боб си беше абсолютен маниак на тема контрол, особено що се отнасяше до сина му. Макар и да разбираше разочарованието му от факта, че Мат нямаше желание да наследи семейния инвестиционен бизнес, не разбираше защо не проявява нито интерес, нито гордост към кариерата на сина си. Мат се справяше много добре и беше станал именита фигура в сферата на детската психология. Беше титуляр на катедрата в Колумбийския университет и постоянно го канеха да изнася лекции в други университети из щатите. Освен това Боб не пропускаше шанс да се държи надменно с нея, изказвайки дребни, но хапливи коментари за корените и образованието й.

Като се замислеше, Грония беше щастлива, че поне бяха отказвали подаянията на родителите му. Дори в началото, когато тя опитваше да си изгради име като скулптор, а Мат завършваше докторантурата си, и едвам плащаха наема на едностайното си апартаментче, Грония я преследваше параноя. И то съвсем основателно, помисли си тя — лъскавите, безупречно облечени кънектикътски момичета, с които се беше запознала покрай Мат и семейството му, се отличаваха драстично от нея самата — недодялана девойка от затънтено ирландско градче, получила образованието си в католическо училище.

— Здравей.

Грония подскочи, уплашена от гласа. Огледа се наоколо, но не видя никой.

— Здравей, казах.

Гласът идваше иззад гърба й. Тя се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да види собственика му. И откри Аврора зад себе си. За радост днес беше облечена в дънки, анорак, висящ по слабото й телце, и вълнена шапка, скрила почти цялата й глава, освен няколко немирни кичура от разкошната й червена коса. Лицето й беше мъничко и с красива сърцевидна форма, а огромните й очи и плътни розови устни — несъразмерни с миниатюрното платно, върху което се разполагаха.

— Здравей, Аврора.

Поздравът на Грония породи изненада в очите на момичето.

— Откъде знаеш името ми?

— Вчера те видях.

— Така ли? Къде?

— Тук, на скалата.

— Сериозно? — свъси вежди Аврора. — Не си спомням да съм идвала тук вчера. Нито пък да съм говорила с теб.

— Не говорихме, Аврора. Просто те видях, това е — обясни Грония.

— Тогава откъде знаеш името ми? — Аврора говореше с висок, насечен британски акцент.

— Попитах майка ми кое е момиченцето с красивата дълга коса. И тя ми каза.

— Тя пък откъде знае? — попита с високомерен тон детето.

— Прекарала е целия си живот в селото. Каза, че семейството ти се е изнесло оттук още преди години.

— Така е. Но се върнахме. — Аврора отправи поглед към морето и замаха с ръце, сякаш да прегърне брега. — И много ми харесва тук, а на теб?

Грония имаше чувството, че въпросът на Аврора всъщност е твърдение, с което нямаше право да не се съгласи.

— Разбира се, че ми харесва. Тук съм родена и израснала.

— Е! — Аврора се настани грациозно на тревата до Грония и сините й очи се впиха в нея. — Твоето име какво е?

— Грония. Грония Райън.

— Хм, не мога да кажа, че съм чувала за теб.

На Грония й досмеша от недетинския начин, по който се изказваше Аврора, но сдържа усмивката си.

— Предполагам не е имало причина. Не живея тук от десет години.

Лицето на Аврора се озари от радост и тя плесна с малките си ръчички.

— Значи и двете сме се върнали на мястото, което обичаме, по едно и също време.

— Май да.

— Тоест може да си правим компания! Може да станем приятелки.

— Много мило от твоя страна, Аврора.

— Е, сигурно ти е самотно.

— Като че ли си права… — усмихна се Грония. — Ами ти? И на теб ли ти е самотно тук?

— Понякога — сви рамене Аврора. — Тате винаги е затрупан с работа и често отсъства от дома, а аз мога да си играя само с икономката. Пък нея не я бива в игрите особено. — Аврора сбърчи осеяното си с бледи лунички, симпатично вирнато носле в недоволна гримаса.

— О, боже — коментира Грония, не знаейки какво друго да каже. Беше едновременно обезоръжена и леко смутена от чудатото поведение на детето. — Но предполагам имаш много приятели в училище?

— Не ходя на училище. Баща ми предпочита да стоя вкъщи с него. Затова си имам гувернантка.

— А къде е тя днес?

— С татко решихме, че не ни допада и я оставихме в Лондон — Аврора се изкиска неочаквано. — Просто си стегнахме багажа и потеглихме.

— Разбирам — каза Грония, макар и далеч да не разбираше.

— Имаш ли си работа? — попита Аврора.

— Да, имам. Скулптор съм.

— Това не беше ли човек, който прави статуетки от глина?

— Правилно се ориентираш — отвърна Грония.

— О, а можеш ли да работиш с папиемаше? — светна личицето на Аврора. — Обожавам папиемаше! Една бавачка някога ми показа как да правя купички от него, които после оцветявах и подарявах на тате. Ще дойдеш ли у нас да правим разни неща от папиемаше? Моля те.

Грония беше очарована от ентусиазма и искреното вълнение на момиченцето.

— Добре — кимна с глава тя. — Не виждам защо не.

— Ще дойдеш ли още сега? — сграбчи я за ръката Аврора. — Може да се качим в къщата и да направим нещо за тате, преди да е заминал. — Малката се пресегна и подръпна суичъра на Грония. — Моля те, кажи да!

— Не, Аврора, не мога още сега. Трябва да отида до вкъщи, за да взема каквото ни е нужно. Пък и майка ми може да си помисли, че съм се загубила — добави Грония.

Изражението на Аврора видимо посърна, светлината в очите й угасна и раменете й увиснаха.

— Аз пък си нямам майка. Имах някога, но умря.

— Много съжалявам, Аврора — Грония протегна инстинктивно ръка и я потупа нежно по рамото. — Сигурно много ти липсва.

— Да. Тя беше най-красивият, неповторим човек на света. Тате все казва, че е била ангел и затова другите ангели дойдоха да си я вземат и да я отведат в рая, където й е мястото.

Сърцето на Грония се сви при вида на болката в изражението на детето.

— Сигурна съм, че татко ти е прав — съгласи се тя. — А и поне си имаш него.

— Да, така е — потвърди Аврора. — И той е най-добрият баща на земята, а и най-хубавият. Не се съмнявам, че ако го видиш, веднага ще се влюбиш в него. С всички жени е така.

— Е, в такъв случай ще трябва да се запознаем — усмихна се Грония.

— Да — Аврора скочи ненадейно от тревата. — Трябва да вървя. Утре по същото време ще се срещнем тук.

Не беше молба, а заповед.

— Ами…

— Чудесно — И най-спонтанно Аврора се хвърли към Грония и я прегърна. — Донеси всичко необходимо за папиемашето, а после ще отидем у дома и цяла сутрин ще правим купички за тате. Чао, Грония, до утре.

— Довиждане — махна й Грония и я загледа как подскача като млада газела по скалите. Макар и да беше по възголям анорак и гуменки, си личеше колко грациозни са движенията й.

Когато Аврора изчезна от полезрението й, Грония си пое дълбока глътка въздух, чувствайки се сякаш току-що се свестяваше от обаянието на малко неземно същество. Стана и разтърси глава, за да я прочисти — чудеше се какво ли ще каже майка й, когато й заявеше, че на другия ден ще гостува в имението „Дънуърли“, за да играе с Аврора Лайл.