Лусинда Райли
Момичето на скалата (26)

Аврора

О, боже! Навярно е нетипично писателите да плачат на собствените си истории, но съдбата на Мери и Джеръми ме натъжава жестоко. Обичали са се толкова силно, но в крайна сметка дори любовта не е успяла да надвие над несгодите. Понякога, както ме учи пътешествието назад в историята ми, любовта е неспособна да изцери страховитите рани, отворени от миналото. Ех, да беше погледнал Джеръми в онзи пощенски плик, да беше видял, че съдържа известие за увеличение на армейската му пенсия, а не призовка за фронта…

Ех, да беше…

Е, май можем да кажем същото за всичко в живота… особено в моя.

Но пък ако Джеръми беше отворил пощенския плик, остатъкът от историята ми щеше да е коренно различен, може би дори недостоен за пресъздаване в книга. Започвам да проумявам, че болката наистина ни дава сила и мъдрост — поне в моя случай — и е също толкова неразделна част от живота като щастие. Всичко си има своя естествен баланс, а и как бихме познали щастието, ако не знаехме какво е тъга? Или да се чувстваме здрави, ако не знаем какво е болест?

Напоследък често размишлявам върху понятието „време“. Мери и Джеръми са прекарали момент от него в съвършено блаженство. И може би само на такива моменти може да се надява човечеството. Както винаги е било в приказките, случва се и добро, и лошо. Ние, хората, оцеляваме с надеждата, че бъдещето ни крие и хубави мигове. А когато и тази надежда се изпари, както се е случило с Джеръми, какво ни остава?

Откровено казано, в момента се боря да задържа своята. Останала ми е само капчица.

Но нали докато има живот, има и надежда.

Както и да е, стига толкова за мен. Ще прескоча напред във времето, когато Грония вече е научила историята за прабаба си от Катлийн. А аз попаднах във фермата на Дънуърли за пръв път…