Лусинда Райли
Момичето на скалата (21)

18

— Ана, миличка — каза Мери, докато препичаше питки на газовата печка, — говорих с директорката на училището ти и я уведомих, че няма да се връщаш.

Лицето на Ана грейна от щастие.

— О, Мери! Това е п-прекрасно. — После свъси вежди. — А каза ли на ч-чичо и леля за това?

— Да. Съгласни са.

Мери вдиша дълбоко. Чувстваше се ужасно, задето й се налага да лъже, но знаеше, че Ана в никакъв случай не бива да разбира за постъпката й.

— Видя ли? Казах ти, че чичо не би ме принудил да остана там, ако знае, че съм нещастна. Е, кога ще се в-върнем в Кадоган? — Ана отхапа от питката с масло, която Мери й подаде.

— Именно там е въпросът, скъпа. Както знаеш, къщата ще е затворена, докато чичо ти и леля ти живеят в Банкок. Защото макар много да те обичат, нямат възможност да поддържат толкова голяма къща само за малко момиченце като теб. Разбираш, нали?

— Да, разбирам. А къде ще ж-живея тогава?

— Ами те предложиха да поживееш тук с мен.

Ана се огледа из малката стая и досегашният й живот на привилегировано дете веднага намери отражение в очите й.

— Да ж-живея тук завинаги?

— Е, приятелката ми Шийла ще се омъжва идния месец и ще се изнесе от апартамента си. Хазяинът й каза, че може ние да се нанесем в него, ако искаме. Там има две спални, всекидневна, кухня и самостоятелна баня. Какво ще кажеш да го огледаме?

— Добре — съгласи се Ана. — Тъкмо няма да изоставяме г-горкия човечец, който все стои до уличния стълб.

Мери я погледна изумено.

— Забелязала си го, значи?

— О, да — кимна Ана. — Дори разговаряхме. Изглеждаше толкова тъжен и самотен на улицата.

— Говорила си с него?

— Да — потвърди Ана, излапвайки сладко питката си.

— И той ти е отговорил?

— Каза, че в-времето ставало все по-студено. — Ана избърса маслото от устата си. — Знаеш ли дали си има дом?

— Има си, миличка.

— Значи не е сираче като мен?

— Не, не е сираче.

— А в кое училище ще ходя? — върна се към предишната тема Ана.

— Ами, струва ми се най-разумно да продължим с домашното обучение. Особено ако искаш да продължиш с уроците по балет — подхвърли най-удачното поощрение Мери. — Едва ли в някое училище биха ти позволили да отсъстваш следобед, за да ходиш на танци. Ти решаваш, разбира се.

— Може ли да се върна в школата на принцеса Астафиева? — попита Ана. — Мисля, че е невероятна учителка.

— За жалост принцесата не се чувства добре в момента, но поразпитах насам-натам и се оказва, че имаме прекрасен учител по танци само на пет минути от тук. Казва се Николас Легат и някога е бил партньор на Ана Павлова! — каза насърчително Мери.

— Ана Павлова… — ококори очи Ана. — Най-великата балерина, живяла н-някога!

— Да. Мислех си в някой от следващите дни да отскоча до студиото му, за да попитам дали иска да те вземе. Как ти звучи?

— О, Мери — плесна с ръце Ана. — Направо не е за вярване, че едва преди две седмици бях на онова ужасно място и живеех с мисълта, че повече н-никога няма да мога да танцувам. — Тя прегърна Мери. — А ми се притичаш на помощ като с-същински ангел хранител.

— Ех, миличка, нали знаеш, че не бих допуснала да страдаш.

— Когато дълго време не получих писмо от теб — прехапа устна Ана, — п-помислих, че си ме изоставила.

— Е, всички смятаха, че е най-добре да не контактувам с теб, докато привикваш с новата си среда.

Ана я погледна в очите.

— Тоест леля ти е казала да не ми п-пишеш?

— Да, но за твое добро.

— Мери, толкова мило говориш за всички, но и двете знаем, че леля ме м-мрази. — Ана я целуна по бузата. — И макар да не си ми роднина, едва ли на света има момиче, което м-може да се похвали с по-добра майка.

Очите на Мери плувнаха в сълзи. Чудно й стана дали Ана щеше да говори така, ако знаеше какво бе направила.

— Ех, гълъбчето ми, стига толкова. Но тъй като ще живееш с мен през идните няколко години, може би ще е улеснение да вземеш моята фамилия.

— Е, тъй като и бездруго си нямам, мисля, че ще е прекрасно да носим едно и също име — съгласи се Ана.

— Но нали знаеш, че монахините ми измислиха фамилията „Бенедикт“, така че и аз самата си нямам истинска. Предлагам и двете да започнем на чисто — усмихна се Мери — и сами да си измислим фамилия!

— Наистина ли?

— Не виждам защо не.

— Колко вълнуващо! Може ли аз да я и-избера?

— Разбира се, стига да не е като на някоя руска балерина, чието име никой не може да произнесе!

Както винаги, когато размишляваше сериозно, Ана пъхна показалец в устата си и го задъвка.

— Сетих се!

— Така ли, миличка?

— Да! Ами, нали любимата ми балетна музика е тази към „Умиращият лебед“, а името ми е Ана, като това на Ана П-Павлова. Затова искам фамилията ни да е „Суон“^[1].

— Суон… — изпробва думичката върху езика си Мери, после се обърна към Ана. — Харесва ми.

 

 

Един ден по-късно Ана Суон влезе в студиото на Николас Легат. А Мери Суон, майка й, я придружаваше. Ана веднага бе приета в класа му и започна да ходи на уроци по три пъти седмично.

До месец двете се преместиха в апартамента на Шийла в съседната сграда и Мери се зае да боядисва и освежава новия им дом. Сама уши красиви пердета на цветя за стаята на Ана, а за малката всекидневна, която щеше да служи и за шивашко ателие, измайстори завеси от светъл зеленикавосин кретон. Като ги окачи и отстъпи назад, за да се порадва на творчеството си, Мери се замисли за новата къща в Дънуърли, в която трябваше да заживее преди толкова много години. Но онзи блян се беше изпарил, затова вложи цялото си желание по нов дом в тясното пространство, което щеше да е най-близкият му заместител занапред.

— Ти си същинска магьосница — обяви Ана, когато Мери й показа с гордост готовата спалня. — И те обичам. Може ли да поканим Нанси и госпожа Карадърс на ч-чай? Много ще се радвам да видят новия ни дом.

— Много съжалявам, Ана, но и двете се изнесоха от Кадоган и нямам представа къде живеят вече — отвърна спокойно Мери.

— О, не е ли грубо от тяхна страна да не ни кажат новите си адреси? Все пак ни бяха п-приятелки.

— Сигурна съм, че ще се свържат с нас, когато се поосвободят, миличка — отвърна с гузна съвест Мери.

 

 

Двете си установиха рутина. Мери следеше Ана редовно да сяда пред малкото бюро в ъгъла на всекидневната и да се труди над уроците. Взимаше от местната библиотека учебници по история и география и подканваше Ана да чете колкото може повече. Съзнаваше, че образованието, което й подсигуряваше, далеч не беше такова, каквото момиче като нея би получило при нормални обстоятелства, но дотам се простираха силите й. Пък и знаеше, че умът й е другаде.

По три дни в седмицата Мери изпращаше Ана през парка „Колет“ до школата по балетни танци. Винаги се огледаше тревожно на влизане и излизане от сградата. Така щеше да е до края на живота й. Съзнаваше, че това беше цената на действията й.

Първоначално й беше хрумнало, че е най-разумно да отведе Ана в чужбина. Но обмисляйки подробностите, беше стигнала до заключението, че е невъзможно. Ана нямаше свидетелство за раждане, международен паспорт, нито пък официални документи, удостоверяващи самоличността й, затова нямаше как да напуснат Англия. Беше й минало през ума да се махне от Лондон, но все пак трябваше да се препитава някак. Пък и в малките градчета и селца двете щяха да се набиват на очи много повече. В голям град като Лондон имаше по-голяма вероятност да останат незабелязани. А фактът, че Ана бе прекарала толкова голяма част от детството си между четирите стени на дома „Кадоган“, през което време не беше срещала много хора, понижаваше още повече шанса да я разпознаят.

Въпреки това Мери странеше от местата в Челси, където често бяха ходили преди, утешавайки се с мисълта, че скоро Ана щеше да съзрее в млада жена и едва ли много хора щяха да я свържат с малкото момиченце, загинало толкова трагично и без време.

Що се отнасяше до бъдещето… Мери не можеше да мисли за него. Беше постъпила както бе сметнала за редно, за да защити детето, което обичаше. А ако загубата на Шон и надеждите и мечтите й заедно с него я бе научила на едно нещо, то това беше, че човек трябваше да се стреми единствено да улови мига.

 

 

Една благоуханна пролетна вечер, три месеца и половина, след като Мери и Ана бяха заживели заедно, Ана се появи с гост в апартамента им.

Мери вдигна поглед от шевната машина и застина от изненада. До Ана, свел стеснително глава, стоеше младият мъж от улицата.

— Мери, това е Джеръми. Той ми е приятел, нали, Джеръми?

Мъжът погледна притеснено Ана и кимна с глава.

— Казах на Джеръми, че т-трябва да се запознае с теб. Уверих го, че няма да възразиш. Нямаш нищо против, нали, Мери?

— Ами… не, разбира се, че не. — Мери се смути, когато тъмните, изтерзани очи на Джеръми попаднаха върху нейните. — Джеръми, заповядай, седни, а аз ще направя чай.

— Б-б-благодаря.

Мери влезе в кухнята и се зае да приготвя чая, слушайки как Ана бърбори сладкодумно в съседната стая. Покрай пискливото й гласче от време на време се чуваха гърчените едносрични отговори на Джеръми.

— Готово — обяви Мери, оставяйки подноса на масата. — Джеръми, мляко, захар?

— И д-двете. — След дълга пауза последва и: — М-много благодаря.

Мери сипа чая и му подаде неговия. Джеръми го пое с толкова разтреперани ръце, че чашата задрънка по чинийката. Тя ги взе внимателно и ги постави на масата пред него.

— Не е ли хубаво? — коментира Ана. — Тук в-вътре е много по-добре, отколкото навън. — Тя посочи към уличната лампа. — Казах на Джеръми, че моята майка също си няма приятели. Хрумна ми, че може д-двамата да си станете приятели.

Джеръми кимна, поглеждайки към Ана. Мери забеляза искра на емоция в очите му и осъзна, че този чудак явно много харесваше младата си приятелка.

— Колко мило от твоя страна да мислиш за мен, Ана. Не смяташ ли, Джеръми?

— Д-да.

Мери се зае да сипва чай и на себе си, чудейки се каква тема на разговор можеше да подхване с него, за бога. Струваше й се глупаво да го пита как върви животът, знаейки, че прекарва повечето си време в компанията на уличната лампа пред прозореца им.

— Б-благодаря з-за палтото — каза Джеръми, произнасяйки думите с видим напън. — М-много т-топли.

— Виждаш ли? — обади се Ана. — И той говори като мен понякога. — Тя потупа ръката му приятелски.

— Е, радвам се, че двамата сте си поприказвали.

— А-Ана ми к-каза, че о-обича да танцува — престраши се Джеръми. — О-обича „Лебедово езеро“ на Ч-Чайковски.

— Да — потвърди развълнувано Ана. — А Мери ми обеща, че веднага щом спестим достатъчно пари, ще си купим грамофон като онзи, който имахме в Кадоган. После ще си к-купим и плочата, а ти си добре дошъл да я с-слушаш с нас, Джеръми.

— Благодаря, Ана. — Джеръми вдигна предпазливо чашата и я доближи до устните си с треперливи ръце. Изгълта цялото й съдържание наведнъж, доволен, че чаят е стигнал до устата му. После върна чашата върху чинийката с издрънчаване. — А на теб б-благодаря за ч-чая, Мери. Н-няма да ви п-притеснявам п-повече.

— Не ни притесняваш, кажи му, Мери! — обади се Ана, като го видя да става.

— Не, никак даже. — Мери изпрати Джеръми до вратата на апартамента. — Добре дошъл си на горещ чай по всяко време.

— Б-благодаря, М-Мери. — Джеръми й се усмихна с такава признателност, че Мери инстинктивно протегна ръка да потупа неговата, тънка като вейка.

— Пак ще се видим.

 

 

Няколко дни по-късно Ана отново се появи в апартамента с Джеръми, който носеше нещо под одеяло.

— Джеръми каза, че ни е донесъл подарък! Нямам търпение да видя какъв. — Ана заподскача развълнувано из стаята, докато Джеръми питаше Мери къде да остави вързопа си.

— Ето там.

Мери посочи бюфета и Джеръми се запъти към него. После свали одеялото с артистичен жест, разкривайки грамофон с цяла купчина плочи върху него.

— З-за теб и Ана.

— О, Джеръми! — Ана стисна ръце във възторг. — Какъв прекрасен п-подарък. Нали, Мери?

— Да, така е, но само ще му се порадваме, а после ще му го върнем, нали, Джеръми? — натърти Мери.

— Н-не, за вас е. П-подарък.

— Но тези машини струват цяло състояние. Не можем…

— М-можете! И-имам п–пари. К-коя плоча искаш, Ана?

Докато Ана и Джеръми обсъждаха дали да пуснат „Спящата красавица“ или „Лебедово езеро“, Мери забеляза решителността в очите на Джеръми. Дори в това му грохнало състояние, прозираше частица от мъжа, който навярно е бил, преди войната да го опропасти.

Докато Ана слагаше плочата върху оста на грамофона, Джеръми се обърна внезапно към Мери и й се усмихна.

— В з-знак на б-благодарност за палтото.

И така започна всичко.

От онзи момент Джеръми Лангдън лека-полека стана постоянно присъствие във всекидневната на Мери. Всеки следобед Ана го събираше от уличния стълб и го водеше за чаша чай. Докато Мери шиеше, Ана и Джеръми слушаха балетна музика. Ана се въртеше в пируети из стаята, а Джеръми й ръкопляскаше силно в края на изпълнението. Гледайки грациозните реверанси, които му правеше, Мери започна да осъзнава, че малката пресъздава моментите, прекарани с Лоурънс Лайл в гостната му в дома „Кадоган“.

— М-много е д-добра, Мери — коментира един ден Джеръми на излизане от апартамента.

— Нали? Определено е много ентусиазирана.

— И т-талантлива — кимна Джеръми. — Г-гледал съм най-добрите б-балерини преди войната. И т-тя може да е една от т-тях. Д-довиждане, Мери.

— Къде ще вечеряш днес? — позволи си да попита Мери. — Изглеждаш ми сякаш не си се хранил нормално от дълго време. Опекла съм котлети и има предостатъчно за всички ни.

— О, Джеръми, остани! — примоли му се Ана.

— М-много сте мили, но не искам да се н-натрапвам.

— Не се натрапва, нали, Мери?

— Не, Джеръми, не се натрапваш — усмихна му се тя.