Лусинда Райли
Момичето на скалата (20)

17

В дома „Кадоган“ слугите събраха набързо дребни подаръци за Ана. Когато Мери я заведе на следващата сутрин, малката бе посрещната с обич и вълнение от оставащите шестима членове на прислугата. Госпожа Карадърс им сготви празничен обяд, какъвто беше обичаят й на коледния ден. След като Ана отвори подаръците си, всички седнаха в кухнята да похапнат печена гъска с гарнитура. След края на обяда Нанси стана и с гордост им показа лъскавия скъпоценен камък на безименния пръст на лявата си ръка.

— Бих искала да ви уведомя, че двамата със Сам решихме да сключим брак.

Хубавата новина изискваше тост. Затова изпратиха Сам до избата за шише портвайн.

След като всички се включиха в почистването, Нанси, грейнала от радост, предложи да се качат в гостната и да поиграят на шарада.

— О, д-да! — плесна с ръце Ана. — Обожавам шарада. Да вървим!

Докато изкачваха стълбите към приземния етаж, Мери каза:

— Смятате ли, че е редно точно ние да играем игри в тяхната гостна?

— Че кой ще ни спре?! — изсумтя госпожа Карадърс, олюлявайки се на краката си от чашките джин и портвайн. — Пък и младата господарка на къщата е с нас. Тя ни покани, нали така, Ана?

В осем часа, след една шумна игра, всички се върнаха в кухнята, изтощени и доволни. Госпожа Карадърс се обърна към Мери.

— Ще останете ли тук с Ана?

— Не ми беше хрумнало — отвърна искрено Мери.

— Е, защо не я настаниш в някогашната й стая, а после се върни долу да си поприказваме. Ще ни сваря по едно хубаво чайче.

Мери се съгласи и отведе уморената Ана в спалнята й.

— О, толкова хубаво си прекарах! Това беше една от най-прекрасните ми К-Коледи! — въздъхна блажено Ана, докато Мери я завиваше в леглото.

— Радвам се, миличка. Определено надмина и моите очаквания. Лека нощ и сладки сънища.

— Лека нощ, Мери. Мери?

— Да, скъпа?

— Вие с Нанси и Сам, и госпожа Карадърс… вие сте моето с-семейство, нали?

— Ще ми се да мисля така, миличка, ще ми се да мисля така — отвърна тихо Мери, излизайки от стаята.

 

 

— И така, какво ще правим с малката госпожичка на горния етаж? — попита госпожа Карадърс, когато Мери седна на кухненската маса и отпи от чая си.

— Нямам никаква представа — въздъхна тя.

— Редно е да изпратим телеграма до господин и госпожа Лайл, с която да ги уведомим, че Ана се е появила на прага ни.

— Да, редно е — съгласи се Мери. — Но въпросът е там, че обещах на Ана да не я връщаме в онова училище. Опасявам се, че ако го направим, просто ще избяга отново.

— Вярно — съгласи се госпожа Карадърс, — вярно. Може би трябва да говорим с господаря, да му обясним колко нещастна е малката в пансиона и да видим какво ще каже той.

— А как ще се справим с господарката? — врътна очи Мери.

— Просто ще трябва да се надяваме, че ще имаме късмета да попаднем на господаря. Можеш ли да изпратиш телеграма директно на него?

— Дори госпожа Лайл да не я залови, той несъмнено ще се допита до нея. И тя ще нареди незабавно да върнем Ана в училището.

— Ох, просто не знам какво да правим — въздъхна госпожа Карадърс. — Клетото дете, да го изостави точно човекът, който трябваше да го закриля. Направо ми се къса сърцето.

— Знам. Затова в никакъв случай не мога да я изоставя и аз. — Мери отпи глътка чай и издиша бавно. — Разказа ми ужасни истории за това как другите момичета я тормозели и как учителите се правели на слепи. Казва, че всички я подигравали, задето е сираче, а отгоре на това и задето заеква. Как да й помогна? — посъветва се окаяно Мери.

— Тази вечер нищо не мога да ти кажа, скъпа. Но и аз много обичам Ана и в никакъв случай не искам да я виждам, че страда. Чуй сега какво, дай да се наспим тая нощ, пък сутринта на свежа глава ще решим как да постъпим.

— Знаеш, че съм готова на всичко, за да я защитя, нали? — попита Мери.

— Да, Мери — отвърна госпожа Карадърс, — знам.

 

 

Мери не мигна цяла нощ. Кръстосваше тревожно из стаята си, мъчейки се да измисли как да предпази Ана. Искаше й се просто да я отвлече нанякъде, но каквото и да й говореха собствените й инстинкти и емоции, детето не беше нейно.

А може би беше…?

Мери слезе в кухнята още в шест на следващата сутрин. Госпожа Карадърс се присъедини към нея с прозявка. Направиха си чай и седнаха на масата.

— Размислих се…

— Така и предположих, Мери. Аз също, но не мога да кажа, че ми хрумна нещо.

— Е, на мен пък май ми хрумна, но трябва да те питам за някои неща…

Четирийсет минути по-късно вече пиеха третата си чаша чай.

Госпожа Карадърс въздъхна със запотени от напрежение длани.

— Разбирам идеята ти, Мери, но нали съзнаваш колко ще е трудно, а, момичето ми? Пък и главата си залагам, че е престъпление. Една грешна стъпка, и те хвърлят в затвора.

— Знам, госпожо Карадърс, но само така мога да защитя Ана. И ще трябва да се закълнеш, че няма да продумаш на никого.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, скъпа. И аз обичам детето не по-малко от теб.

— Един последен въпрос: когато господарят доведе Ана в къщата, каза ли нещо за свидетелството й за раждане?

— Не. Нищо не спомена — отвърна госпожа Карадърс.

— Носеше ли каквото и да било заедно с бебето, нещо, което да удостовери самоличността и произхода й?

— Хм, помниш ли, че тогава ти казах за малкото куфарче, което господин Лайл носеше със себе си? Каза, че било от майката на бебето и трябвало да го пази, докато тя дойде да си вземе детето.

— Къде е в момента?

— Сигурно още е в таванската стая. Майката така и не се появи — сви рамене госпожа Карадърс.

— Смяташ ли, че ще е прекалено, ако отида да надникна дали още е там? — попита Мери.

— Е, ако ще ни помогне да научим откъде идва Ана, не виждам нищо нередно. Да помоля ли Сам да се качи до тавана и да го потърси?

— Много ще съм ти благодарна. А междувременно, както вече се разбрахме, ще ми трябва нещо с почерка и подписа на Елизабет Лайл. И един от нейните листове, върху който да напиша писмото.

— Май наистина си решена, а, Мери? Много трябва да ти стиска — въздъхна госпожа Карадърс. — Ще отида да взема една от безценните счетоводни книги на госпожа Лайл. От онези, които реши сама да попълва, понеже аз съм водила счетоводството небрежно.

По-късно на същия ден Мери отведе Ана в квартирата си. Когато малката заспа, Мери седна на бюрото си и направи няколко чернови на писмото, което предстоеше да напише. Благодареше на бога, че бе прекарала толкова часове от детството си в преписване на пасажи от Библията с цел усъвършенстване на почерка и правописа си. Като отвори счетоводната книга, откри, че преди да замине за Банкок, госпожа Лайл бе платила таксата за следващия срок в училището на Ана.

Накрая, когато се почувства достатъчно уверена, Мери взе химикалката, която госпожа Карадърс й беше взела от бюрото на Елизабет Лайл, и започна да пише.

 

 

Три дни по-късно, след завръщането си от дома на сестра й в Джърси, Дорийн Грикс, директорката на училището, седна в кабинета си и запреглежда пощата си.

Дом Кадоган,

улица „Кадоган Плейс“,

Лондон, SW1

26 декември 1928 г.

Скъпа госпожо Грикс,

За жалост отпътуването ми за Банкок бе отложено за след Коледа заради смъртен случай в семейството. А най-неочаквано на прага ни се появи повереничката ми, Ана. Тъй като детето очевидно е разстроено заради раздялата си с мен и съпруга ми, взехме решение Ана да дойде с мен в Банкок и да получи образованието си там. Наясно съм, че срокът едва започва, но тъй като сумата е предплатена, считам финансовия въпрос за уреден. Моля адресирайте писмата си до лондонския ми адрес и госпожа Дж. Карадърс, икономката ми, която ще има грижата да ми ги препраща до Банкок.

Искрено ваша,

Елизабет Лайл

Дорийн Грикс не се почувства ощетена от загубата на момичето. Ана Лайл беше странно същество, което не допринасяше за престижа на училището. А и трябваше да се полагат грижи за нея по време на почивните дни.

Директорката пъхна писмото в чекмеджето си и отметна въпроса като приключен.

 

 

Няколко дни по-късно, след като всички слуги, с изключение на госпожа Карадърс, се бяха изнесли от къщата и се бяха отправили към новите си работни места, Мери остави Ана у Шийла и се върна в Кадоган. Беше обяснила на детето, че ще се отбие до Кент, за да уведоми директорката, че я отписва от училището.

Мери откри госпожа Карадърс на горния етаж, където прибираше чаршафите по скриновете.

— Дойдох да се сбогуваме — каза Мери.

Госпожа Карадърс избърса потта от челото си и се изправи на крака.

— Значи наистина ще изпълниш плана си?

Мери кимна.

— Да. Не мисля, че имам друг избор.

— Не… Но дано си наясно на какъв риск се подлагаш. Знае ли Ана, че повече никога няма да се върне в дом Кадоган?

— Не, не знае — въздъхна тревожно Мери. — Смяташ ли, че допускам грешка?

— Мери, понякога трябва да се вслушваме в сърцата си. И… мога да кажа само, че ми се ще да се бях вслушала в своето, когато бях млада. — Госпожа Карадърс отправи поглед през прозореца с изкривено от болезнени спомени лице. — Някога си имах любим, сигурно не знаеш… имах си и детенце. Любимият ми изчезна, трябваше да се хвана на работа и затова дадох рожбата си за осиновяване. Всеки божи ден съжалявам за това си решение.

— О, госпожо Карадърс, много съжалявам. Нямах представа…

— Знам. Все пак не съм ти казвала — отвърна рязко тя. — Но виждам, че обичаш Ана като своя дъщеря. И не се съмнявам, че правиш най-доброто за нея. Не и за себе си обаче. Ако те спипат…

Мери кимна стоически.

— Знам.

— Знаеш, че за нищо на света не бих те издала, нали, скъпа?

— Да.

— Но трябва да разбереш, че изпълниш ли плана си, повече никога не бива да се виждаме. Инак може да ме обвинят в съучастничество в отвличането на дете, а не ми се иска да прекарам последните си години в затвора „Холоуей“.

— Да — отвърна Мери, — разбирам. Благодаря ти. — И тя прегърна инстинктивно по-възрастната жена.

— Не ми благодари. Ще се разплача, да знаеш. Тръгвай най-добре.

— Да.

— Успех — провикна се госпожа Карадърс, докато Мери се пресягаше към вратата.

Мери кимна и напусна къщата, питайки се защо ли животът й бе осеян с болезнени, окончателни сбогувания.

Госпожа Карадърс се запъти към кухнята да си приготви чай и чак тогава забеляза малкото кожено куфарче в антрето до задната врата. Изхвърча навън, но тясната уличка беше празна и Мери вече я нямаше.

— Е, късно е вече — каза сама на себе си и взе куфара, за да го върне в таванската стая.

 

 

Два часа по-късно Мери беше на гарата в Тънбридж Уелс. Слезе от влака и попита къде се намира най-близката пощенска станция. Извървя краткото разстояние до нея, влезе вътре и се нареди на опашката, мъчейки се да укроти сърцето си. Като дойде нейният ред, доближи гишето и проговори на младото момиче зад него с най-добрия си британски акцент.

— Бих искала да изпратя телеграма до Банкок. Това е адресът, ето го и посланието.

— Разбира се, госпожице — отвърна момичето, поглеждайки таблицата с цените. — До Банкок: шест шилинга и шест пенса.

— Благодаря ви. — Мери изброи парите и й ги подаде през тезгяха. — Мога ли да попитам кога се очаква да пристигне?

— Тази вечер най-късно. Изпращаме всички телеграми в края на работния ден.

— А кога мога да очаквам отговор?

Момичето я изгледа странно.

— Когато получателят реши да ви изпрати такъв. Елате утре следобед. Дотогава може да сме получили обратна телеграма.

Мери кимна.

— Благодаря.

Прекара нощта в малка странноприемница в центъра на града. Не излезе от стаята си за вечеря, отчасти защото нямаше апетит, но и защото беше важно да я видят колкото може по-малко хора. Прекара дългите часове в размисли около действията си и в чудене дали бе постъпила трезво.

На хартия реално убиваше детето, което обичаше. Или поне шансовете му за бъдеще под крилото на заможно семейство.

Но инстинктът й подсказваше, че Ана не хранеше големи надежди да прекара живота си под покрива на попечителя, който й беше обещал да я закриля, и съпругата му, която я ненавиждаше. Пък и те щяха да се върнат в Англия чак след пет години. Пет години, които, ако Мери не се намесеше, Ана щеше да преживее в самота на омразно й място. Така че каквото и да й струваше, каквито и жертви да бяха нужни, рискът си струваше. Всъщност, мислеше си Мери, наближавайки пощенската станция на следващата сутрин с препускащо в гърдите си сърце, планът й се градеше изцяло на вярата, че внезапната раздяла на Ана с рода Лайл ще е облекчение за нея, а не проклятие.

 

 

Елизабет Лайл влезе в кабинета на съпруга си с телеграмата в ръце. Преди да отвори вратата, беше нагласила лицето си в подобаващо изражение на шок и скръб.

— Скъпи, аз… — подхвана, приближавайки го, — … боя се, че ти нося много тъжна новина.

Лоурънс Лайл, изтощен от поредната нощ на безпощадна банкокска жега, взе телеграмата, която Елизабет му подаде. Прочете я мълчаливо, после зарови лице в дланите си.

— Знам, скъпи, знам. — Елизабет го потупа утешително по рамото. — Ужасна трагедия.

— Моята Ана… клетото ми момиченце… — Очите му се напълниха със сълзи на скръб и чувство за вина. — Налага се незабавно да замина за Англия. Трябва да уредя погребението й…

Елизабет прегърна безмълвно ридаещия си съпруг.

— Провалих се, Елизабет. Обещах на майка й да се грижа за нея. Не биваше да я оставям в Англия… трябваше да я вземем с нас.

— Скъпи, винаги съм знаела, че Ана е крехко създание. Беше толкова бледа и слаба, а и имаше такъв ужасен говорен дефект. Наистина е жалко, че в училището е избухнала грипна епидемия и тялото й не е успяло да се пребори с вируса. Но като се има предвид колко болнава беше, най-вероятно щеше да хване някоя от многото тропически болести, ако беше дошла тук.

— Но поне щеше да е с хора, които я обичат. А не сам-самичка в някакъв забравен от бога интернат — проплака Лоурънс.

— Лоурънс, уверявам те, не бих записала повереничката ти в заведение, където не би получавала възможно най-добрите грижи — укори го Елизабет. — Както пише в телеграмата, директорката е била изключително привързана към Ана.

— Скъпа, извинявай — побърза да каже Лоурънс. — Изобщо не намеквах, че вината е твоя. Не — поклати глава той, — аз съм виновният. А сега Ана е мъртва… не мога да понеса мисълта. Трябва да замина за Англия час по-скоро. Най-малкото съм длъжен да организирам погребението и да присъствам на него. Да бъда до нея в смъртта й, щом не можах да съм до нея в живота й.

— Недей така, мили, не се самонаказвай. Направил си добрина, каквато много други не биха. Отвел си я от опасността, дал си й дом и любов и си се грижил за нея като за своя дъщеря цели десет години. — Елизабет коленичи до стола му и взе ръцете му в своите. — Лоурънс, разбери, че е невъзможно да отидеш на погребението й. За да стигнеш до Англия са ти нужни шест седмици, а не могат да го отлагат толкова. Ана заслужава навременно християнско погребение и душата й да почива в мир. Директорката предлага да поеме организацията вместо нас. И ние сме длъжни да приемем помощта й в името на Ана.

В крайна сметка Лоурънс кимна с глава.

— Права си, разбира се — съгласи се горестно той.

— Ще отговоря на телеграмата вместо теб — каза грижовно Елизабет. — Ако решиш къде би желал да погребат Ана, ще информирам директорката. В съобщението си споменава за една местна църква, която смята за подходяща. Стига ти да нямаш други предложения.

Лоурънс отправи поглед през прозореца на консулството и въздъхна.

— Та аз дори не знам каква вяра е изповядвала майката на Ана. Не ми хрумна да я попитам по онова време. Толкова много неща не я попитах… Затова съм склонен да се съглася с директорката — отвърна вцепенено той.

— В такъв случай ще й отговоря незабавно, ще й благодаря за милосърдието и ще я помоля да уреди въпроса.

— Благодаря ти, скъпа.

— Лоурънс, трябва да ти кажа още нещо. — Елизабет се умълча за миг, явно вземайки някакво решение. — Възнамерявах да изчакам още малко, но може би предвид обстоятелствата сега е подходящият момент. — Тя се изправи. — Скъпи мой, след седем месеца ще си имаме свое дете.

Лоурънс впери поглед в жена си, мъчейки се да превключи от скръб към радост. От много време бе копнял да чуе такава новина.

— Но това е най-прекрасното нещо! Сигурна ли си?

— Напълно.

Той стана и я прегърна.

— Прости ми, не съм на себе си. Всичко това ми дойде много.

— Разбирам. Но реших, скъпи мой, че хубавата новина може да посмекчи удара от лошата.

— Да, да… — пророни Лоурънс, милвайки косата й. — А ако е момиченце, може да я кръстим Ана, на детето, което току-що загубихме.

— Разбира се, скъпи — усмихна му се сдържано Елизабет. — Щом така искаш.

 

 

Мери взе телеграмата от момичето зад гишето. Излезе навън с разтреперани ръце и седна на най-близката пейка да я прочете. Всичко зависеше от този отговор.

СКЪПА Г–ЖО ГРИКС (ТОЧКА) С ОГРОМНА ТЪГА НАУЧИХМЕ ЗА ПРЕЖДЕВРЕМЕННАТА СМЪРТ НА АНА (ТОЧКА) ТЪЙ КАТО И ЗА ДВАМА НИ Е НЕВЪЗМОЖНО ДА СЕ ВЪРНЕМ В АНГЛИЯ ЩЕ СМЕ ВИ БЕЗКРАЙНО БЛАГОДАРНИ АКО ОРГАНИЗИРАТЕ ПОГРЕБЕНИЕТО (ТОЧКА)

СЪГЛАСНИ СМЕ С ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ВИ И МОЛЯ УВЕДОМЕТЕ НИ ЗА РАЗХОДИТЕ (ТОЧКА) БЛАГОДАРИМ ВИ ЗА ЛЮБЕЗНОСТТА И ПРОЯВЕНОТО УВАЖЕНИЕ КЪМ АНА (ТОЧКА) ЕЛИЗАБЕТ ЛАЙЛ (ТОЧКА)

От гърлото на Мери се изтръгна тих звук на облекчение. Макар и да беше малко вероятно Лоурънс и Елизабет Лайл незабавно да се качат на кораба за Англия, знаеше, че все пак има такава вероятност. Тя извади молив и написа черновата на отговора си върху гърба на телеграмата. Оставаше да уреди още няколко ключови въпроса. Както знаеше от любимите си книги за Шерлок Холмс, в подобни ситуации беше най-важно да обърнеш внимание на подробностите. Десет минути по-късно се върна в пощата и предаде на момичето зад гишето отговора си.

— След няколко дни ще намина да проверя за обратна телеграма — каза Мери, подавайки й парите.

— Предполагам знаете, че може да ви ги доставяме у дома, ако така ви е по-удобно — отбеляза момичето.

— Ами… в момента се местя и още не знам новия си адрес — отвърна бързо Мери. — Няма значение, не ми пречи да дойда лично.

— Както желаете. — Момичето сви рамене и насочи вниманието си към следващия клиент.

Мери излезе от пощенската станция, готова да започне нов живот с обичната си Ана.

 

 

Елизабет Лайл занесе отговора на телеграмата си в кабинета на Лоурънс.

— Госпожа Грикс ще организира всичко за погребението на Ана. Каза, че нямало да ни струва нищо, тъй като сме предплатили таксата за учебния срок. Остатъкът ще ни изпрати тук. Церемонията ще се състои след седмица, а тя ще ни предостави информация за точното място на гроба, за да можем да го посещаваме, когато се върнем в Англия. Смъртния акт ще изпрати в Кадоган.

— Смъртен акт… горкото дете, боже…

Лоурънс видя, че жена му се олюлява на краката си и веднага се спусна към нея.

— Скъпа, разбирам колко ти е напрегнато, особено при това стечение на обстоятелствата. — Той я сложи да седне в един стол и хвана ръцете й в своите. — Миналото е минало и както ти правилно посочи, направих каквото можах за Ана. Трябва да продължа напред и да не те разстройвам допълнително. И — той посочи корема на жена си — да мисля за живота, а не за смъртта.