Лусинда Райли
Момичето на скалата (2)

1

Залив Дънуърли, Западен Корк, Ирландия

Дребната фигура стоеше опасно близо до ръба на скалата. Силният вятър грабваше буйната й, дълга червена коса и я разпиляваше зад гърба й. Фината й бяла памучна рокля достигаше до глезените й, разкривайки малките й боси ходилца. Стоеше с опънати до тялото си ръце, с длани, обърнати към пенещата се сивота на морето под нея, и вдигнато нагоре бледо лице, сякаш се принасяше в жертва върху олтара на природните стихии.

Грония Райън я наблюдаваше отдалече, хипнотизирана от призрачното видение пред себе си. Сетивата й бяха твърде зашеметени, за да й кажат дали всичко е истинско, или плод на въображението й. Тя затвори очи за част от секундата, после отново ги отвори, но тъничката фигура не беше изчезнала. След като мозъкът й получи необходимите послания, тя направи няколко плахи стъпки напред.

Приближавайки, Грония осъзна, че привидението всъщност е най-обикновено дете; че бялата памучна материя върху тялото й е нощница. Грония виждаше черните буреносни облаци, надвиснали над морето, и първите солени капки на натежалия в тях дъжд зажилиха бузите й. Крехкостта на малкото човешко същество, застанало на фона на необузданата природа, я накара да ускори крачките си.

Вятърът вече вилнееше покрай ушите й и бе започнал да изразява яростта си на глас. Грония спря на десетина метра от момичето, което още не беше помръднало от мястото си. Мъничките посинели пръстчета на краката й се вкопчваха стоически в скалата, докато усилващият се вихър брулеше и люлееше птичето й телце като върбова фиданка. Грония направи още няколко крачки и спря зад нея, чудейки се как да постъпи. Инстинктът й подсказваше да се спусне напред и да я сграбчи, но ако момичето се стреснеше и стъпеше накриво, завъртайки се към нея, можеше да стане немислимото и то да полети към сигурна смърт върху покритите с морска пяна скали на трийсетина метра под краката им.

Грония стоеше скована от паника, дълбаейки в съзнанието си за най-удачния начин да спаси детето от надвисналата опасност. Ала преди да измисли такъв, то се обърна бавно и впери в нея незрящ поглед.

Водена от вътрешен инстинкт, Грония протегна ръце напред.

— Не ти мисля злото, кълна се. Тръгни към мен и ще те хвана.

Момичето продължаваше да се взира в нея, без да помръдне от ръба на скалата.

— Мога да те отведа у вас, ако ми кажеш къде живееш. Тук е много опасно. Моля те, нека ти помогна — продължи Грония.

Направи още една стъпка напред, а в следващия миг по лицето на момичето пробяга страх, сякаш току-що се беше пробудило от дълбок сън. Изведнъж се обърна надясно и хукна по ръба на скалата, изчезвайки от очите на Грония.

 

 

— Вече се канех да изпратя спасителния отряд след теб. Виж каква буря се развихря.

— Мамо, на трийсет и една години съм, последните десет от които прекарах в Манхатън — отвърна сухо Грония, влизайки в кухнята и закачайки палтото си над старовремската готварска печка. — Не ме мисли. Вече съм голямо момиче, забрави ли? — Отиде с усмивка на лице до майка си, която сервираше на масата за вечеря, и я целуна по бузата. — Сериозно говоря.

— Може и така да е, но знам за мъже, къде-къде по-силни от теб, отнесени от скалата в ей такава хала. — Катлийн Райън махна към кухненския прозорец, отвъд който виелицата се вихреше с такъв размах, че караше голата глициния да шиба стъклото с кафявата си клонеста мъртвота. — Току–що сварих чай. — Катлийн избърса ръце в престилката си и се запъти към печката. — Искаш ли чашка?

— Чудна идея, мамо. Защо не поседнеш да отмориш краката си за няколко минутки, а аз ще сипя чай? — Грония отклони майка си към един от кухненските столове, издърпа го изпод масата и я настани внимателно на него.

— Ама само за пет минутки, че като си дойдат в шест момчетата, и те ще искат чай.

Сипвайки от силната отвара в две чаши, Грония вдигна вежда в безмълвен коментар относно домакинската всеотдайност на майка й към съпруга и сина й. Не че нещо се беше променило в десетте години, откакто Грония живееше другаде — Катлийн открай време слугуваше на мъжете си, поставяйки техните нужди и желания пред своите. И все пак контрастът между живота на майка й и нейния собствен, където еманципацията и равенството между двата пола бяха даденост, караше Грония да се чувства неловко.

При все това… колкото и освободена да беше от онова, което много съвременни жени биха нарекли мъжката тирания от миналото, точно в този момент кой беше по-доволен от живота си — майката или дъщерята? Грония въздъхна тъжно, сипвайки мляко в чая на майка си. Отлично знаеше отговора.

— Заповядай, мамо. Искаш ли и бисквита?

Грония сложи тенекиената кутия пред Катлийн и я отвори. Както обикновено, беше пълна догоре с двойни бисквити, слепени с яйчен крем, шоколадови бисквити с маслен крем и дребни ронливи сладки. Поредната реликва от детството, на която суетните й съвременнички от Ню Йорк със същия ужас биха погледнали като на ядрена бомба за фигурата.

Катлийн си взе две и каза:

— Хайде, почерпи се и ти, за да ми правиш компания. Като те гледам, ядеш по-малко от коте.

Грония загриза послушно една бисквита, мислейки си, че откакто бе пристигнала в някогашния си дом преди десет дни, постоянно беше на ръба да се пръсне от щедрите порции храна на майка си. И все пак, смееше да се определи като една от жените с най-здрав апетит сред приятелките си от Ню Йорк. И дори използваше готварската си печка по предназначение, не като удобно място за съхранение на чинии.

— Избистри ти се главата от разходката, нали? — осмели се да попита Катлийн, довършвайки третата си бисквита. — Винаги когато ме мъчи нещо, излизам да се поразходя и се връщам с отговор в главата.

— Всъщност… — Грония отпи глътка чай. — Видях нещо доста странно, мамо. Едно малко момиченце, на около осем или девет, стоеше по нощница на самия ръб на скалата. Имаше разкошна дълга, вълниста червена коса… останах с впечатлението, че е ходила насън, защото като я доближих и тя се обърна, очите й бяха някак… — тя потърси подходящата дума — … празни. Сякаш не ме виждаше. А в следващия момент като че ли се събуди и изтърча като подплашен заек нагоре по пътеката. Имаш ли представа коя е?

Кръвта се изцеди от лицето на Катлийн пред очите на дъщеря й.

— Добре ли си, мамо?

Катлийн видимо опита да се съвземе. После втренчи поглед в Грония.

— Казваш, че си я видяла преди няколко минути, докато се разхождаше?

— Да.

— Света Дева Марийо — прекръсти се Катлийн. — Върнали са се.

— Кой се е върнал, мамо? — попита Грония, притеснена да види майка си толкова разтърсена.

— Защо са се върнали? — Катлийн отправи поглед към нощния пейзаж отвъд прозореца. — Каква работа имат тук? Мислех, че… Реших, че всичко най-сетне е приключило, че са си отишли завинаги. — Катлийн сграбчи ръката на Грония. — Сигурна ли си, че си видяла малко момиченце, а не възрастна жена?

— Напълно, мамо. Както казах, беше на около осем или девет. Притесних се за нея; краката й бяха боси и изглеждаше премръзнала. Да ти призная, зачудих се дали не виждам призрак.

— Как пък се натъкна точно на нея, Грония? — измърмори под носа си Катлийн. — Явно са се върнали тези дни. Миналия петък превалях хълма и минах покрай къщата. Вече беше десет часа вечерта и прозорците не светеха. Беше мъртвило.

— И коя е тази къща?

— Старото имение Дънуърли.

— Онази изоставена грамада, построена точно на върха на скалата? — попита Грония. — Поправи ме, ако греша, но тя пустее от години.

— Необитаема беше по време на детството ти, да, но — Катлийн въздъхна, — стопаните й се върнаха, след като ти се пресели в Ню Йорк. А когато се случи… нещастието, си тръгнаха. Никой не вярваше, че ще ги видим по тия места отново. И така щеше да е най-добре — натърти тя. — Между тях и нашето семейство има дългогодишна вражда. Виж какво — плесна майка й с ръка по масата и се надигна от стола си, — това е в миналото, но те съветвам да стоиш настрана от тях. Донесли са само неприятности на семейството ни, от мен да знаеш.

Грония погледна как майка й, свъсила вежди в каменно изражение, отива до кухненската печка и изважда от една от фурните тежката желязна тава с вечерята.

— Но не смяташ ли, че ако онова момиченце си има майка, тя трябва да научи на каква опасност се излагаше дъщеря й днес? — не се отказа от темата Грония.

— Няма си майка. — Дървената лъжица на Катлийн бъркаше яхнията ритмично.

— Мъртва ли е?

— Да.

— Разбирам… тогава кой се грижи за горкото дете?

— Не ме разпитвай за чужди семейни грижи — сви рамене Катлийн. — Не ме интересува и не искам да знам.

Грония сбърчи чело. Реакцията на майка й беше в абсолютен контраст с обичайното й поведение. Голямото майчино сърце на Катлийн биеше като лудо за всяка изстрадала душа. Тя се отзоваваше първа, ако някой роднина или приятел изпаднеше в затруднение и се нуждаеше от помощ. Особено ставаше ли дума за деца.

— Как е починала майка й?

Дървената лъжица спря да обикаля из тавата и в кухнята се спусна тишина. Накрая Катлийн въздъхна тежко и се обърна към дъщеря си.

— Е, предполагам, че ако аз не ти го кажа, от някой друг ще го чуеш. Сама си отне живота.

— Самоубила се е?

— И аз това казах, Грония.

— Преди колко време?

— Хвърли се от скалата преди четири години. След два дни я намериха на плажа на остров Инчидони.

Сега беше ред на Грония да се умълчи. Накрая се престраши да попита:

— Откъде точно е скочила?

— Ако съдя по думите ти, вероятно там, дето си видяла дъщеря й днес. Сигурно Аврора е търсила майка си.

— Знаеш името й?

— Естествено. Не е тайна. Семейство Лайл притежаваха цял Дънуърли, включително тази къща. Някога, много отдавна, те бяха господари тук. През шейсетте продадоха земите си, но запазиха къщата на скалата.

— Виждала съм това име някъде… Лайл…

— Дворът на църквата е пълен с техни надгробни плочи. Включително нейната.

— Значи си виждала малкото момиченце, Аврора, да се качва на скалите и друг път?

— Затова я отведе оттук баща й. След като тя почина, онова мъниче все бродеше по скалите и я викаше. Почти си беше загубила ума от скръб, мен ако питаш.

Грония забеляза, че изражението на майка й бе поомекнало.

— Горкичката — прошепна тя.

— Да, тъжна гледка беше и не го заслужаваше, ама в това семейство тече зла кръв. Слушай какво ти казвам, Грония, и недей да се забъркваш с тях.

— Защо ли са се върнали? — прошепна Грония, почти на себе си.

— Лайлови са странни птици. Не знам и не ме е грижа. А сега, ако обичаш, ще ми помогнеш ли да приготвя масата за следобедния чай?

 

 

Грония се качи в стаята си малко след десет часа, както правеше всяка нощ, откакто беше пристигнала вкъщи. На долния етаж майка й подготвяше кухненската маса за закуска, баща й дремеше в креслото пред телевизора, а брат й, Шейн, беше в селската кръчма. Двамата мъже стопанисваха заедно петстотинакровата ферма, чиято земя служеше главно за отглеждането на млекодайни крави и овце. „Момчето“, както до ден-днешен се обръщаха на галено към Шейн, беше на двайсет и девет години и като че ли нямаше никакво намерение да се изнася в своя собствена къща. Жените идваха и си отиваха, но рядко прекосяваха прага на семейния дом. Катлийн гледаше неодобрително на безбрачния статус на сина си, но Грония знаеше, че майка й щеше да е загубена без него.

Пъхна се между чаршафите, заслушана в плющящия по стъклата на прозорците дъжд, и се замисли за горкичката Аврора Лайл: дано и тя да е скътана на топло, безопасно място. Попрелиства страниците на една книга, но бързо започна да се прозява и усети, че не може да се съсредоточи в сюжета. Може би свежият тукашен въздух я правеше такава поспалана; в Ню Йорк рядко си лягаше преди полунощ.

Като се замислеше, в детството й майка й почти не беше напускала къщата вечер. А ако милосърдието й наложеше да пренощува в дома на болен роднина, подготовката около това семейството да не гладува и да не ходи с непрани дрехи граничеше с военна операция. Що се отнасяше до баща й, Грония се съмняваше изобщо да е спал в друго легло през последните трийсет и четири години брачен живот. Ставаше в пет и половина всяка божа сутрин и се отправяше към доилнята, а вкъщи се прибираше чак когато се спуснеше здрач. Съпруг и съпруга знаеха къде се намира другият във всеки един момент. Животите им бяха едно цяло, неразделно свързани.

И лепилото бяха децата им.

Когато двамата с Мат бяха заживели заедно преди осем години, знаеха, че един ден ще имат деца. И като всяка друга съвременна двойка, чакаща удачния момент за това, се бяха вкопчили в младостта и кариерите си, живеейки на бързи обороти, докато имаха възможност.

И тогава, една сутрин като всяка друга Грония, облечена в долнище на анцуг и суичър, беше седнала в „Уинтър Гардънс“ в парка „Батъри“ за кафе с мляко и геврече след обичайното тичане за здраве по Хъдсън. Именно там й се беше случило — пийвайки кафето си, беше надникнала в детската количка до съседната маса. Вътре спеше съвсем мъничко новородено бебче. А Грония беше изпитала внезапен, непреодолим порив да го вземе в ръце и да долепи майчински нежната му, покрита с фина косица глава до гърдите си. Когато майката беше станала с престорена усмивка, отдалечавайки количката от нежеланото й внимание, Грония се беше върнала вкъщи на бегом, задъхана от емоциите, зародили се в нея.

За да се разсее, беше прекарала деня в ателието си, вглъбена в извайването на гъвкавата кафява глина за последната си поръчка, но чувството не беше отшумяло.

Беше си тръгнала от ателието в шест, а после се беше изкъпала и преоблякла в тоалет, подходящ за откриването на художествена галерия. Беше си наляла чаша вино и беше отишла до прозореца с изглед към блещукащите светлинки на Ню Джърси от другата страна на реката Хъдсън.

— Искам бебе.

Грония беше отпила щедра глътка вино, кискайки се на абсурдните думи, изскочили от устата й. А после ги беше повторила, за да види как ще й се сторят този път.

Продължаваха да звучат съвсем правдоподобно. Не само правдоподобно, но е напълно естествено, сякаш мисълта и нуждата я бяха съпровождали цял живот, а съображенията „против“ просто се бяха изпарили и сега й се струваха нелепи.

Грония беше отишла на откриването, където беше водила обичайните салонни разговори с обичайния кръг от художници, колекционери и критици, присъстващи на подобни събития. В ума й обаче се бяха прехвърляли всички практически въпроси около съдбовното решение, което беше взела по-рано. Ще трябва ли да се преместят? Не, вероятно нямаше да е необходимо поне в началото — апартаментът им в Трибека беше просторен, а кабинетът на Мат лесно можеше да се преустрои в детска стая. И бездруго рядко го използваше, тъй като предпочиташе да работи с лаптопа си във всекидневната. Намираха се на четвъртия етаж, но товарният асансьор беше достатъчно голям, за да побере детска количка. Паркът „Батъри“ с добре оборудваната му игрална площадка и свежия приток на въздух откъм реката беше на няколко крачки от жилището им. Грония работеше в ателието си вкъщи, така че дори да се наложеше да наемат бавачка, щеше да е само през една–две стени от бебето.

По-късно вечерта се беше пъхнала в голямото, празно легло, въздишайки ядно при мисълта, че няма с кого да сподели плановете и вълнението си. Мат го нямаше вече една седмица и щеше да се върне чак след няколко дни. А подобна новина не се съобщаваше по телефона. Беше заспала чак в малките часове на нощта, представяйки си гордото изражение на Мат, когато един ден му подадеше новороденото им детенце.

Пристигайки вкъщи, Мат се беше развълнувал от идеята й не по-малко от самата нея. Бяха поставили незабавен и доста приятен старт на плановете си, и двамата щастливи от факта, че споделяха таен съвместен проект, който щеше да скрепи връзката им, както се беше случило с родителите й. Това беше липсващото парче от пъзела, което щеше да ги обедини веднъж завинаги в едно хомогенно, взаимозависимо цяло. Или иначе казано — в семейство.

 

 

Грония лежеше в тясното легло от детинството си, слушайки как вятърът бучи гневно около масивните каменни стени на къщата. Пресегна се за кърпичка и издуха шумно носа си.

Това се беше случило преди година. И жестоката истина беше, че „съвместният им проект“ не ги беше обединил. Напротив — беше ги унищожил.