Лусинда Райли
Момичето на скалата (17)

15

През есента на 1927-а, когато Ана вече беше на девет години, Лоурънс Лайл отпътува за новата си, постоянна служба като великобритански консул в Банкок. Елизабет Лайл щеше да го последва след три месеца.

— Е, трябва да гледаме оптимистично на нещата. Поне ще я търпим само още няколко седмици — каза госпожа Карадърс. — Ако имаме късмет, няма да се върнат години наред.

— А колко ще е хубаво, ако заболее от някоя тропическа болест и изобщо не се върне — измърмори под носа си Нанси.

Лоурънс Лайл си взе бързо, студено сбогом с Ана, докато жена му стоеше наблизо, следейки всяко негово действие. После дойде и неин ред да се сбогува със съпруга си.

Лоурънс я прегърна с думите:

— Е, скъпа, ще се видим в Банкок.

— Да — кимна тя. — И не мисли за къщата. Ще се погрижа всичко да върви гладко в твое отсъствие.

 

 

Два дни по-късно Мери беше привикана в гостната.

— Мери — подхвана Елизабет Лайл с неуспешен опит за усмивка, — извиках те, за да те уведомя, че услугите ти вече не са необходими. Тъй като предстои да замина за Банкок при съпруга ми, взех решение да запиша Ана в учебен интернат. Двамата с господин Лайл ще прекараме в Банкок поне следващите пет години, през което време къщата ще бъде затворена. Загуба на средства е да държим персонала, докато сме в чужбина. Разбирам, че си прекарала цели девет години с Ана и ще е трудно и за двете ви. Затова ще бъдеш обезщетена с едномесечна заплата. В края на седмицата лично ще заведа Ана в новото й училище, а ти ще напуснеш къщата в същия ден. Утре ще й съобщя за плановете си. И смятам, че е най-добре засега да си мълчиш по въпроса. Иначе рискуваме да изпадне в истерия.

Ушите на Мери забучаха.

— Но… но, мадам, моля ви, нека поне се сбогувам с нея. Не мога… не мога да й позволя да си помисли, че я изоставям. Моля ви, госпожо Лайл… тоест мадам — призова я Мери.

— Няма да й стане нищо. Все пак не си й истинска майка. Предстои да заживее с момичета на нейната възраст и от нейната класа — натърти Елизабет Лайл. — Сигурна съм, че ще се справи.

— Но какво ще прави в почивните дни?

— И тя като много други сирачета и дори деца, чиито родители живеят в чужбина, просто ще остава в пансиона.

— Искате да кажете, че пансионът ще е новият й дом? — попита ужасено Мери.

— Може и така да се каже.

— Позволявате ли поне да й пиша?

— Предвид обстоятелствата го забранявам. Смятам, че писмата ти биха я разстройвали.

— Тогава… — Мери знаеше, че не бива да плаче — … ще ми кажете ли къде ще я заведете?

— Мисля, че е по-добре да не знаеш. Така няма да се изкушиш да се свържеш с нея. Уредила съм всичко необходимо за новото училище. От теб не се изисква нищо друго, освен да бродираш името й върху дрехите й, след което да стегнеш нейния и своя багаж. — Елизабет Лайл стана. — Трябва да разбереш, Мери, че дете, поверено на господин Лайл и мен самата, не може да бъде възпитавано от прислугата. Трябва да се научи на обноски и добро поведение, за да стане истинска дама.

— Да, мадам — отвърна сподавено Мери.

— Свободна си, Мери.

Мери тръгна към вратата, но после спря и се обърна.

— Ами уроците й по балет? Имат ли такива в новото й училище? Толкова е талантлива… всички го забелязват… а и господин Лайл беше така ентусиазиран…

— Като негова съпруга и действаща попечителка на детето по време на престоя му в чужбина — прекъсна я Елизабет, — аз решавам какво е най-доброто за Ана.

Мери знаеше, че е безсмислено да упорства. Затова се обърна и излезе от стаята.

 

 

Следващите няколко дни минаха в задушаващо мъчение. Тъй като й беше забранено да казва и да прави каквото и да било, за да предупреди Ана за собственото си заминаване, Мери правеше всичко по силите си да утеши детето, докато пришиваше етикети с името й върху училищните й униформи и подреждаше куфара, който щеше да вземе със себе си в новото си училище.

— Не и-искам да х-ходя там, Мери. Не и-искам да се разделям с теб и с другите прислужници и да спирам у-уроците по балет.

— Знам, миличка, но чичо и леля смятат, че така е най-добре за теб. Пък и съм сигурна, че ще ти е приятно да общуваш с момичета на твоята възраст.

— Защо са ми те, к-когато си имам теб и всичките ми други приятели от кухнята? Мери, страх ме е. Моля те, кажи на леля да ме о-остави тук. Обещавам, че ще слушам — примоли й се Ана. — М-моля те, накарай я да не ме отпраща! — Мери я прегърна и й позволи да си поплаче на рамото й. — Ще кажеш на принцесата, че ще се в-връщам за почивните дни, н-нали? Кажи й, че ще продължавам да се упражнявам в пансиона и н-няма да я разочаровам.

— Разбира се, миличка.

— И в-времето ще мине много бързо, нали? До ваканцията не остава много и т-тогава ще се в-видим с теб, нали?

Мери сдържа собствените си сълзи, виждайки, че детето се опитва да намери нещо хубаво в неизбежното.

— Така е, гълъбчето ми, не остава много време.

— И ти ще ме ч-чакаш тук, нали, Мери? К-какво ще правиш, докато ме няма? — вдигна въпросително вежда Ана. — Сигурно ще ти е много с-скучно.

— Е, може пък да отида на почивка.

— Добре, но гледай да си т-тук, когато се върна от училище.

— Разбира се, миличка, обещавам.

 

 

В девет часа на сутринта, когато Ана трябваше да замине за пансиона, на вратата на Мери се почука.

— Влез.

Ана се появи в новата си училищна униформа, купена с един размер по-голяма, за да не й омалее бързо. Слабото й телце направо се губеше в излишния плат, а сърцевидното й лице беше тревожно и бледо като восък.

— Леля ме п-прати да се сбогувам с теб. Каза, че не искала да п-правим сцени пред вратата.

Мери кимна, отиде при нея и я прегърна.

— Да се представиш добре, миличка.

— Ще о-опитам, Мери, но много ме е с-страх. — През последната седмица заекването на Ана се беше влошило осезаемо.

— Няма от какво, миличка, сигурна съм, че до няколко дни ще свикнеш и даже ще ти хареса.

— Не, няма да ми хареса, ще е у-ужасно — отвърна приглушено детето, заровило лице в рамото й. — Ще ми п-пишеш всеки ден, нали? О-обещаваш ли?

— Разбира се. А сега — Мери я отлепи нежно от себе си и я погледна с усмивка — най-добре тръгвай.

Ана кимна.

— Да. Д-довиждане, Мери.

— Довиждане, миличка.

Ана тръгна бавно към вратата. Като я достигна, спря и се обърна.

— К-когато другите м–момичета ме разпитват за майка ми, ще и-им казвам за теб. М-може ли?

— О, Ана. — Този път Мери не успя да сдържи емоциите си. — Може, разбира се, щом така искаш.

Ана кимна мълчаливо с преливащи от болка очи.

— И не забравяй — добави Мери, — един ден ще станеш велика балерина. Не се отказвай от мечтата си, чу ли?

— Няма — усмихна й се вяло Ана. — Обещавам, че н-няма.

Мери погледа от прозореца си как Ана влиза в колата след Елизабет Лайл и седи неподвижно на седалката, докато шофьорът я отвежда далече от стария й дом. Два часа по-късно и тя самата беше готова да си тръгне. Елизабет Лайл вече й беше дала последната заплата, а госпожа Карадърс й беше помогнала да си резервира стая в едно общежитие в Барънс Корт на няколко километра от къщата, където да прочисти съзнанието си и да реши какво да прави с живота си.

Тъй като нямаше сили за повече сбогувания, Мери остави на кухненската маса прощални писма до госпожа Карадърс и Нанси. Взе куфара си, отвори задната врата и тръгна към празното си бъдеще.