Лусинда Райли
Момичето на скалата (15)

13

Войната се проточи и през следващите няколко месеца, а Мери получи само още едно писмо от Шон. В него той изразяваше увереността си, че съюзниците най-сетне започвали да надделяват над врага. Мери му пишеше най-предано всяка седмица и се молеше за него всяка нощ.

Но в мислите й вече не живееше само Шон, а и малкото, прелестно същество, за което се грижеше. Беше с нея по цяло денонощие. Сутрин, след като я нахранеше, я извеждаше в градината, а през това време переше пеленките й и малките дрешки, които й беше ушила собственоръчно. След обяд слагаше Ана в голямата количка и я разхождаше до градините на двореца „Кенсингтън“. Сядаше до статуята на Питър Пан и подслушваше сладките приказки на другите бавачки, които се събираха там с поверените им деца.

Те не говореха с нея — гледаха я отвисоко, понеже Мери още носеше слугинската си униформа, докато те самите се обличаха в обикновени сиви рокли.

След разходката, ако господарят не си беше вкъщи, Мери хранеше бебето в кухнята, където целият персонал се събираше да му гука. Ана обичаше да е център на вниманието; седеше изправена в дървеното си детско столче и блъскаше с лъжица по масата, пеейки в ритъма на трясъците. С всеки изминал ден научаваше по нещо ново, на което публиката й се възхищаваше от сърце. Останалите членове на персонала не проявяваха враждебност към Мери заради новата й позиция. Все пак отговаряше за малкото слънчице, което озаряваше кухнята им. Ана беше любимката на всички.

Нощем, седейки до кошницата с бебето, Мери шиеше роклички с красиво бродирани яки, плетеше жилетчици на една кука и терлички. Ана се разхубавяваше с всеки изминал ден; бледите й бузи се изпълваха, а свежият въздух им придаваше приятна руменина.

Лоурънс Лайл се отбиваше до детската стая от време на време да види бебето и да се поинтересува как е, но винаги бързаше да си тръгне. За нещастие желанието на Мери да му покаже своята гордост обикновено оставаше пренебрегнато.

Една октомврийска вечер, когато новината за сигурната победа вече кънтеше из лондонските улици, Мери седеше до креватчето на Ана и я гледаше как спи. В къщата витаеше приповдигната атмосфера и всички чакаха със затаен дъх дълго обещаваното примирие.

Подобно на още хиляди други жени, чиито мъже бяха на фронта, Мери често си беше представяла как ще се почувства, когато обявяха края на войната. А сега, помисли си тя с въздишка, я мъчеше несигурност.

Ана се размърда и измърмори нещо насън. Мери незабавно отиде до креватчето, надникна вътре и помилва меката й бузка.

— Какво ще правиш, ако мен ме няма да се грижа за теб.

От очите й рукнаха неканени сълзи.

 

 

Примирието бе обявено три седмици по-късно. Госпожа Карадърс се съгласи да гледа Ана за няколко часа, за да могат Мери, Нанси и Сам, лакеят, да се присъединят към хилядите лондончани, честващи победата. Мери бе повлечена по алеята към Бъкингамския дворец от ликуваща тълпа, размахваща знамена и изпълваща града с тържествени песни и радушни възгласи. Грохотна врява огласи въздуха, когато две дребни фигури се появиха на балкона — Мери беше твърде далеч да ги види добре, но знаеше, че това са крал Джордж и съпругата му, нейна съименница.

Обърна се и видя Нанси да целува страстно Сам, а после попадна в нечия здрава хватка.

— Прекрасна новина, нали, госпожице? — каза войникът, завъртя я в кръг и пак я остави на земята. — Днес се ражда един съвършено нов свят.

Нанси и Сам бяха попаднали сред онази част от тълпата, която се стичаше надолу по алеята към площада „Трафалгар“, където щеше да продължи празненството. Мери се върна сама през препълнените улици, наслаждавайки се на заразното щастие около себе си, но и неспособна да му се отдаде напълно.

Краят на войната бележеше краят на времето й с Ана.

 

 

Един месец по-късно Мери получи писмо от Бриджит, майката на Шон. Писането никога не й се беше удавало, затова писмото й беше сбито и неуклончиво. Всички оцелели войници от Дънуърли се били върнали в селото. Шон не бил сред тях. Някое от момчетата си спомняло, че го видяло жив при последната им битка при река Сома, но преди седмица Бриджит била получила писмо от Военновременния кабинет, според което синът й официално се водел изчезнал по време на акция.

Тъй като писмото беше доста неграмотно написано, на Мери й бяха нужни няколко минути да възприеме смисъла му. Шон беше обявен за изчезнал по време на акция. Считан за мъртъв? Мери не знаеше. Беше чула, че във Франция царял пълен хаос, тъй като всички войници се отправяли към домовете си. Огромен брой от тях още били в неизвестност. Тоест, мислеше си отчаяно тя, още има надежда, нали така?

Докато останалата част от света лека–полека започваше да обръща поглед към бъдещето за пръв път от пет години, Мери имаше чувството, че е попаднала в преддверието на ада. И не виждаше смисъл да се връща в Ирландия, докато не получеше новини за Шон. Поне тук, в Лондон, си имаше работа и шилингите под дюшека й се умножаваха с всеки изминал месец.

— Май е най-разумно поне за момента да остана при теб, нали така? — говореше гальовно на Ана, докато я къпеше. — В Ирландия не ме чака нищо, ако Шон не е с мен, миличка, нищо.

 

 

С наближаването на Коледа в дома „Кадоган“ отново започнаха да се появяват гости. Една сутрин в средата на декември Лоурънс Лайл извика Мери в гостната.

Със заседнало в гърлото й сърце тя го поздрави с реверанс и зачака секирата да се стовари върху врата й.

— Мери, заповядай, седни.

Тя вдигна вежда изненадано. Беше крайно необичайно прислужница да седне пред господаря си. Затова изпълни заръката му плахо.

— Исках да те попитам как вървят нещата с Ана.

— О, прелестно същество е миличката. Вече пълзи и едвам успявам да я настигна, толкова е бърза! Съвсем скоро ще проходи и тогава вече не знам какво ще правим. — Мери се усмихна с искрена любов в очите.

— Хубаво, хубаво. Е, Мери, навярно си забелязала, че домът започва да си възвръща някогашния живот. В този смисъл ни е необходима още една прислужничка за трапезарията.

Лицето на Мери посърна, а сърцето забумтя в гърдите й.

— Да, сър.

— Това беше предишната ти позиция и е редно да се върнеш на нея.

— Да, сър.

Мери беше свела поглед и трябваше да стисне зъби, за да възпре сълзите си.

— Госпожа Карадърс обаче смята, че се справяш блестящо с Ана. Изтъкна, че връзката, която двете сте изградили помежду си, е силна и безкрайно ползотворна за развитието на детето. Съгласен съм с нея. Затова, Мери, бих искал да те попитам какви са плановете ти за бъдещето. Съжалявам, че годеникът ти още е в неизвестност, но ето какво: готов съм да ти предложа постоянна работа като бавачка на Ана. Стига да не възнамеряваш да побегнеш към Ирландия веднага щом се върне мъжът ти.

Двамата си размениха погледи, които ясно казваха, че вероятността това се случи намалява с всеки изминал ден.

— Е, сър, няма как да знам дали ще се върне при мен, но докато… го няма, с удоволствие… с огромно удоволствие бих продължила да се грижа за Ана. Но завърне ли се… годеникът ми — запъна се Мери, — най-вероятно ще искам да отпътувам за Ирландия с него. И смятам, че е редно да го знаете, сър.

Лоурънс Лайл се замисли за момент, претегляйки наум двата варианта.

— Е, май е най-добре да мислим по въпроса, като му дойде времето.

— Да, сър.

— Всички избягваме да си правим планове за бъдещето, но госпожа Карадърс ме уверява, че грижите ти за Ана са безукорни. Затова, ако приемеш позицията, ще получиш повишение на заплатата с десет шилинга месечно и ще помоля госпожа Карадърс да ти уреди по-подходяща униформа. Не искам приятелите ми да си мислят, че не се грижа подобаващо за детето.

— Благодаря ви, сър. И ви обещавам, че ще продължа да давам всичко от себе си за Ана. Тя е толкова красиво дете. Ако искате, елате да я видите. Или пък аз да ви я донеса? — предложи ентусиазирано тя.

— Когато ми остане време, може да я доведеш. Благодаря ти, Мери, и продължавай в същия дух. Би ли помолила госпожа Карадърс да дойде при мен, за да обсъдим наемането на нова прислужничка?

— Разбира се, сър. — Мери стана и тръгна към вратата. После спря и се обърна. — Сър, смятате ли, че майката на Ана някога ще дойде за нея?

Лоурънс Лайл въздъхна, после поклати глава.

— Не, Мери, не ми се вярва. Едва ли някога ще дойде.

Мери тръгна надолу по стълбището към кухнята с ведра крачка и гузна съвест. Може и да беше загубила възлюбения си Шон за момента, но изпитваше силно облекчение от факта, че не беше загубила и Ана.

 

 

Месеците се нижеха, а вести за Шон нямаше. Мери отиде до Военновременния кабинет и се нареди на опашка заедно с другите клетници, чиито близки още не се бяха завърнали при тях. Мъжът зад бюрото, осезаемо напрегнат заради опашката от отчаяни жени пред себе си, потърси името на Шон в списъците си с хора в неизвестност.

— Съжалявам, госпожо, но не мога да ви кажа нищо ново. Сержант Райън още не е идентифициран, нито жив, нито мъртъв.

— Възможно ли е тогава да е жив, но просто — Мери сви рамене отчаяно — да е загубил паметта си например?

— Разбира се, госпожо, амнезията поразява множество войници. Но ако е жив, досега би трябвало някой да го е разпознал. Униформата на Ирландската гвардия се набива на око.

— Да, но можем ли… можем ли със семейството му да храним надежда, че ще се върне?

Ако съдеше по изражението му, явно по много пъти на ден му задаваха същия въпрос.

— Докато не бъде открито, ъм… тяло, не бива да губите надежда. Но не е моя работа да съветвам вас и семейството ви колко дълго да поддържате надеждата си жива. Ако сержант Райън не бъде открит през следващите няколко седмици, Военновременният кабинет ще се свърже с вас и статусът му ще бъде променен на „изчезнал по време на акция, считан за мъртъв“.

— Разбирам. Благодаря ви.

Без да каже друго, Мери стана и напусна сградата.

 

 

Шест месеца по-късно Мери получи следното писмо от Военновременния кабинет:

Скъпа госпожице Бенедикт,

В отговор на Вашето запитване за местонахождението на сержант Шон Майкъл Райън трябва с прискърбие да ви информирам, че яке, белязано с неговия армейски номер и съдържащо идентификационните му документи, е било открито във вражески окоп в департамент Сом, Франция. Макар и до момента да не е било открито тяло, за жалост при гореспоменатите обстоятелства трябва да приемем, че сержант Райън, е намерил смъртта си на бойното поле, изпълнявайки гражданския си дълг.

Изпращаме най-сърдечните си съболезнования както на Вас, така и на семейството му, до което ще изпратим отделно уведомление. Тук бих искал да изкажа едно лично наблюдение: фактът, че якето му е било открито във вражески окоп несъмнено ще фигурира в досието му. И мога да Ви осведомя, че вече е споменат в официалните комюникета.

В момента сержант Райън е предложен за посмъртен орден за храброст.

Съзнаваме, че това е недостатъчно обезщетение за загубата на близък човек, но именно благодарение на хора като сержант Райън войната имаше задоволителен край и мирът бе възстановен.

Искрено Ваш,

Едуард Ранкин

Мери заведе Ана в кухнята и помоли госпожа Карадърс да я гледа за час, докато тя се поразходи.

Воднистите очи на госпожа Карадърс се изпълниха със състрадание, като видя пребледнялото лице на Мери.

— Лоши новини?

Мери кимна.

— Трябва ми малко свеж въздух — прошепна тя.

— Не бързай да се прибираш. Двете с Ана ще се справим и сами, нали така? — попита тя бебето с гальовен тон. — Много съжалявам, скъпа. — Тя протегна колебливо ръка и я сложи върху рамото на Мери. — Беше прекрасно момче и знам с какво нетърпение го чакаше да се върне през всичките тези години.

Мери кимна вцепенено и излезе във фоайето да облече палтото си и да обуе ботушите си. Учудващото състрадание на госпожа Карадърс бе изпълнило очите й със сълзи, а не искаше Ана да я вижда в такова състояние.

Мери седна в градината пред къщата, гледайки как децата играят и как двойка влюбени се разхождат хванати за ръце. Този нов свят — светът, в който вече цареше мир и в който всеки имаше правото да преследва щастието си и да се радва на дребните удоволствия в живота, — беше свят, който бе просъществувал благодарение на хора като Шон. А той самият не беше доживял да го види.

Мери остана на пейката, дори когато се смрачи и другите посетители на градината започнаха да си тръгват. През това време премина през цялата гама от емоции: тъга, страх, гняв… и пророни повече сълзи, отколкото през целия си живот досега.

Препрочете писмото двайсетина пъти, подклаждайки мислите си със съдържанието му.

Шон… онзи внушителен, жизнен великан. Толкова силен… толкова млад…

Мъртъв.

Вече не дишаше. Вече не беше част от земята. Отишъл си беше. Вече нямаше да се усмихва топло, да хули, да се смее…

Да обича.

Нощта се спусна, но Мери не помръдваше от мястото си.

След като се успокои и преодоля първоначалния шок, започна да размишлява върху последиците от смъртта му за самата нея. Не се бяха оженили, така че не й се полагаше вдовишка пенсия. Животът, който си беше представяла преди толкова много години — с мъж, който да я обича и да се грижи за нея, да я брани и да подсигури покрив за нея и собственото й семейство, — се беше изпарил.

Отново беше сама. За втори път в живота си оставаше сираче.

Не се и съмняваше, че ако се върнеше в Ирландия, родителите на Шон щяха да я приветстват с отворени обятия. Но що за живот щеше да води? Въпреки че нямаше намерение да търси мъж, който да заеме мястото на сина им, Мери знаеше, че всяко развлечение, което си позволеше, щеше да е като трън в очите на скърбящите му родители. А и присъствието й щеше да им напомня за огромната им загуба.

Мери потри бавно лицето си с длани. Мартенският въздух започваше да захлажда и тя усети, че трепери, но дали от шок, или от студ, не знаеше. Стана и се огледа тъжно наоколо, спомняйки си как двамата с Шон бяха седели тук заедно.

— Сбогом, мили. Бог да те благослови и сладки сънища — прошепна тя и се запъти към изхода на градината и единствения живот, който й беше останал.