Лусинда Райли
Момичето на скалата (14)

12

На следващата вечер Шон се върна в дома „Кадоган“, за да вземе Мери отново. Този път тя го заведе до площад „Пикадили Съркъс“ с трамвая, купиха си риба и пържени картофки и седнаха да ги изядат под статуята на Ерос.

— Ще ми се да имахме повече време, Мери, и да можех да те заведа на някое по-специално място.

— На мен и тук ми харесва, Шон. — Мери го целуна по бузата. — По-добре е, отколкото да отидем в някой претъпкан ресторант и да спазваме поведение, не смяташ ли?

— Щом на теб ти харесва, и на мен ми харесва — съгласи се Шон, тъпчейки се гладно с картофи. — Мери, исках да ти се извиня за снощи. Не заслужаваш да слушаш подобни неща. Но днес съм по-добре.

— Няма нищо, Шон — сви рамене Мери. — Имаше нужда да си излееш душата пред някого, и това трябваше да съм аз.

— Е, както и да е, не искам да говорим повече за фронта. Съвсем скоро ще се върна там. Разкажи ми за себе си, Мери, за живота ти в Лондон.

Докато Мери говореше, двамата вървяха хванати за ръка към парка „Сейнт Джеймс“. Накрая Шон спря и обхвана лицето й с длани.

— Мери, още малко изтърпи, и се връщаме заедно у дома. — Внезапно по лицето му се изписа тревога. — Ще се върнеш с мен в „Дънуърли“, нали? Така де — Шон разтвори широко ръце, посочвайки пейзажа край тях, — там не е като в Лондон.

— Не, не е, Шон — съгласи се Мери. — А и двамата сме се променили, откакто се срещнахме преди години. Светът също се променя. Но ще изградим живота си заедно, където и да решим.

— Ех, Мери. — Шон я прегърна и я целуна страстно. После рязко се отдръпна от нея. — Ще се увлека, ако не внимавам. — Пое си няколко дълбоки глътки въздух и пак я прегърна. — Най-добре да се връщаме. Не искам да ти навлека разправии с госпожа Карадърс.

Двамата тръгнаха по улицата, кипяща от живот дори в единайсет вечерта.

— Чувствам се като в село Клон в дъждовна неделна вечер — пошегува се Шон. — Е, как ти се струва Лоурънс Лайл? И той ли е сополанко като брат си Себастиан, независимо от всичките си имоти и палата, в който живее?

— Не мога да ти кажа, Шон — отвърна Мери. — Нито съм го чувала, нито съм го виждала, откакто пристигнах.

— А къде е?

— Никой не знае със сигурност, но е в чужбина по правителствена работа. В Русия, ако може да се вярва на слуховете.

— Е, предполагам си подочула какво се случва там. Бих казал, че ако твоят господин Лайл е в Русия, ще се върне съвсем скоро. Болшевиките набират сила с всеки изминал ден. Ох — въздъхна Шон, — в добра каша се е забъркал целият свят. Чудя се какъв ли ще е резултатът!

Вече бяха навлезли в тясната задна уличка и сега стояха мълчаливо в горния край на стълбището — никой от двама им не знаеше как да се сбогува с другия.

— Ела тук, мила моя Мери, прегърни ме и ми дай силата да се откъсна от топлотата ти и да се върна в онзи ад — пророни Шон, докато тя го обгръщаше с ръце.

— Обичам те, Шон — прошепна тя. — Обещай ми, че ще се върнеш при мен невредим.

— Стигнал съм дотук, нали? — успокои я той. — Ще ти пиша при всяка отдала ми се възможност, но не се тревожи, ако не получиш писмо от мен известно време. Имам чувството, че ни чакат тежки дни. Предстои голям сблъсък, който ще реши нещата веднъж завинаги.

— Няма да се тревожа. Бъди благословен, любими мой, и нека бог те върне жив и здрав при мен. До скоро, Шон. — Мери изтри сълзите си в палтото на Шон и се надигна на пръсти да го целуне.

— До скоро, мила. Само мисълта за теб ще ми даде сили да оцелея.

Шон й обърна гръб с видима мъка и плувнали в сълзи очи. И тръгна бавно по уличката с превити рамене.

 

 

— Не знам какво те гложди в момента — коментира Нанси от леглото си няколко дни по-късно. — Сигурно е това, че видя момчето си и трябваше пак да го изпратиш, права ли съм?

— Да — въздъхна в мрака Мери. — А нещата, които ми разказа за фронта… не мога да прогоня зловещата картина от главата си.

— Може би е преувеличавал, за да спечели съчувствието ти, пък и някоя целувка отгоре!

— Едва ли, Нанси — въздъхна Мери. — Ще ми се да беше така, но Шон не е лъжец.

— Е, ако съдим по вестниците, май му се види краят и приятелчето ти съвсем скоро ще те отвлече към онова тресавище, което двамата наричате дом — пошегува се Нанси. — Искаш ли в четвъртък да излезем из града, да позяпаме по витрините и да пийнем чайче в „Лайънс“? Трябва да те разведря някак.

— Нека видим как ще се чувствам дотогава.

— Както искаш — изпуфтя Нанси.

Мери се завъртя в леглото си, затвори очи и опита да заспи. Откакто преди три дни се беше сбогувала с Шон, не успяваше да се отърве от представата за страхотиите, които й беше описал. От онзи момент бяха започнали да й правят впечатление множеството мъже из Лондон, загубили око, ръка или крак. А този следобед беше видяла един мъж да стои в центъра на площад „Слоун“, викайки по минувачите като обезумял. Шон й беше казал, че шумът от постоянните бомбардировки повлиявал мозъците на войниците. Мери беше извърнала просълзени очи от клетия човечец, загубил разсъдъка си.

Вестниците бяха пълни с новини за Болшевишката революция в Русия и масовия арест на руското императорско семейство. В кухнята се говореше, че господарят трябва да се прибере вкъщи всеки момент. Госпожа Карадърс беше получила телеграма с нареждане да подготви къщата за предстоящото му завръщане, което моментално я бе накарало да се развилнее. Мери и Нанси трябваше да лъскат сребърните прибори три пъти, докато Смит, икономът, не дадеше одобрението си.

— Все едно господарят ще забележи, ако лъжичките му за чай имат една–две точки по тях! — ядосваше се Нанси. — След толкова време в оная руска лудница сигурно просто ще се радва да спи удобно в собственото си легло.

Въпреки че къщата беше в пълна готовност за посрещането му, от Лоурънс Лайл нямаше и следа. Тогава, четири дни по-късно, госпожа Карадърс беше излязла с кървясали очи пред персонала и им беше съобщила, че господарят е пристигнал у дома в три часа сутринта.

— И поради причини, които ще разберете своевременно, не съм спала оттогава — оплака се тя. — Божичко — вдигна изумено вежди към Смит, — никога не съм очаквала такова нещо от него. — Двамата се спогледаха недоумяващо, преди госпожа Карадърс да продължи. — Мери, двамата с господаря искаме да говорим с теб в гостната точно в единайсет часът.

— В беда ли съм?

— Не, Мери, не ти си в беда… Както и да е, няма да говорим повече по въпроса, докато не се срещнеш с господаря. Гледай да се появиш с чиста униформа и от шапката ти да не виси нито косъм.

— Да, госпожо Карадърс.

— Какво ли се е случило? — обади се Нанси, когато госпожа Карадърс излезе от кухнята. — Май нещо й е взело акъла. Защо ли искат да говорят с теб?

— Е, след няколко часа ще разбера — отвърна лаконично Мери.

 

 

Мери застана пред гостната точно в единайсет часа и почука на вратата. Отвори я госпожа Карадърс.

— Ела да се запознаеш с господин Лайл, Мери.

Мери влезе в стаята. До камината стоеше висок мъж, който много приличаше на по-малкия си брат, Себастиан. Но Лоурънс Лайл като че ли беше взел най-доброто от общия им генетичен запас.

— Добро утро. Аз съм Лоурънс Лайл. Ъ… Мери, ако не греша?

— Точно така, сър — потвърди тя с реверанс.

— Мери, в домакинството ни възникна една… деликатна ситуация. А госпожа Карадърс е на мнение, че ти си единственият човек, който може да ни окаже помощ.

— Ще се постарая, сър. Стига да знам с какво мога да помогна — отвърна смутено Мери.

— Госпожа Карадърс ме осведоми, че си израснала в манастирско сиропиталище.

— Така е, сър.

— И по време на престоя си там си помагала в грижите за другите деца, особено по-малките?

— Да, сър, когато майките в безизходица оставяха бебетата си на прага ни, с монахините се грижехме за тях.

— Значи харесваш бебета?

— О, да, сър, обожавам ги.

— Чудесно, чудесно — закима Лоурънс Лайл. — Е, Мери, ситуацията е следната: връщам се от странството си с невръстно детенце, чиято майка, също като онези бедни жени, оставяли отрочетата си на прага на манастира, бе… неспособна да се грижи за него. Помоли ме да го взема от ръцете й за известно време.

— Разбирам, сър.

— С госпожа Карадърс обсъдихме възможността да наемем бавачка, но тя ме посъветва да възложим на теб тази задача, поне временно. В момента съдействието ти като прислужничка не е особено необходимо и това едва ли ще се промени през идните месеци. Затова с госпожа Карадърс искаме незабавно да поемеш грижите за бебето.

— Разбирам, сър. И колко е голямо бебето, сър?

— Би трябвало да е на… ами — Лоурънс се замисли за момент, — бих казал, че малката е на не повече от четири-пет месеца.

— Ясно, сър, а къде е?

— Ето там.

Той посочи към плетено бебешко кошче, сложено върху шезлонга в другия край на гостната.

— Отиди да я видиш, ако желаеш.

— Благодаря, сър.

Когато Мери се доближи до кошчето и надникна колебливо вътре, Лоурънс добави:

— Мисля, че е доста симпатична за бебе, въпреки че нямам много опит в тази сфера. Освен това е доста послушна. Във влака от Франция до Ламанша дори не гъкна.

Мери се беше загледала в буйната тъмна косица и бледото, но съвършено личице на детето. Палецът му беше пъхнат в устата и то спеше спокойно.

— Нахраних я преди час — коментира госпожа Карадърс. — Става много гласовита, като й престърже стомахът. Предполагам знаеш как да храниш бебе с шише и да сменяш пелени?

— Разбира се, госпожо Карадърс. — Мери гледаше бебето с усмивка. — Как се казва?

Лоурънс се поколеба, преди да отговори.

— Ана, името й е Ана.

— Спор няма — прошепна Мери, — много е красива. И да, сър, с радост бих се грижила за нея.

— Хубаво, уредихме въпроса, значи. — Лоурънс изглеждаше облекчен. — Бебето ще спи на втория етаж; в момента подготвят стаята й. Още днес ще се пренесеш при нея, за да можеш да я храниш през нощта. За момента си освободена от всичките си домакински задължения. Двете с госпожа Карадърс трябва да купите всичко необходимо за детето: детска количка, дрехи и така нататък.

— Никакви дрехи ли си няма, сър?

— Майката я изпрати само с малка чанта за из път. Друго си няма. Така че — той посочи вратата — предлагам да я качиш на горния етаж и да се настаниш в новата си стая.

— Мога ли да попитам от коя държава е бебето? — позволи си Мери.

Лоурънс Лайл свъси вежди и се замисли за момент.

— От сега нататък е англичанка. Ако някой се поинтересува, включително членовете на персонала ми, тя е дъщерята на мой близък приятел, чиято съпруга се е поболяла при раждането й. Баща й е загинал на бойното поле след месец. Затова съм я приел като своя повереничка, докато майка й се възстанови достатъчно, че да си я вземе. Разбрахме ли се, Мери?

— Да, сър. Обещавам да се грижа възможно най-добре за Ана.

Мери направи малък реверанс, излезе от стаята и се запъти към втория етаж, носейки внимателно кошничката с бебето. Като се качи до стълбищната площадка, изчака госпожа Карадърс да я настигне.

— Ела да ти покажа къде ще живееш. — Госпожа Карадърс я поведе надолу по коридора към стая с изглед към квадратната градина. — Настаних те в тази стая, защото е възможно най-далеч от господаря. Каквото и да казва, тая госпожица вдига врява до бога, като огладнее, а не бива да го безпокоим.

Мери плъзна удивен поглед из красивата стая пред себе си. Беше обзаведена с тоалетна масичка и удобно легло от ковано желязо, застлано с покривка.

— И да не се възгордееш, госпожичке — предупреди я икономката. — Тук си единствено защото трябва да гледаш бебето нощем.

— Наясно съм — побърза да се съгласи Мери, съзнавайки, че неочакваното й повишение може да застрашава позицията на госпожа Карадърс.

— Имай предвид, че е само временно. Сигурна съм, че при първа възможност господарят ще наеме професионална бавачка. Но както сама знаеш, покрай тая война ще е като да търси игла в копа сено. Дано си благодарна, че предложих именно теб, момичето ми. И да не ме разочароваш, ясно ли е?

— Ще се постарая, госпожо Карадърс, обещавам — увери я Мери. — И между другото няма смисъл да харчим пари за бебешки дрехи. Сръчна съм с иглата и конеца, а и много обичам да шия.

— Хубаво. Изнеси вещите си от другата стая, когато можеш. Тук си имаш клозет и баня. Край с гърнетата за теб, момичето ми. Голяма си щастливка, а?

— Да. Благодаря ви за тази възможност, госпожо Карадърс.

— Добро момиче си ти, Мери, нищо, че си ирландка. — Госпожа Карадърс тръгна към вратата, после се спря. — Знам ли и аз — проточи тя, — нещо ми намирисва в цялата тая работа. След като ти си тръгна с бебето, господарят ме накара да предам на Смит да стегне малка пътническа чанта и да я сложи в таванската стая. Каза, че трябвало да я държим там, докато майката на бебето не дойде да си го вземе. Малката обаче хич не ми прилича на англичанка — добави тя, надничайки в кошницата. — А на теб?

— Определено е нетипична за нашите ширини — съгласи се предпазливо Мери. — Такава тъмна коса и такава бяла кожа.

— Мен ако питаш, сигурно е рускинче — предположи госпожа Карадърс. — Ама едва ли някога ще узнаем.

— Важното е, че е в безопасност при нас — каза Мери.

— Да, права си — съгласи се по-възрастната жена. — Хайде, ще се видим долу.

И така, Мери най-сетне остана насаме с повереничката си. Седна на леглото, слагайки кошницата до себе си, и загледа мъничкото личице на бебето. След малко, сякаш беше усетила, че я наблюдават, Ана се размърда и отвори сънени очички.

— Здравей, гълъбче — изчурулика Мери, взирайки се в дълбоките й кафяви очи. Пред погледа й изражението по малкото личице се промени и й стана ясно, че вече и бебето я наблюдава както тя него.

Хвана малката му ръчичка с пръсти.

— Здравей, Ана, тук съм да се грижа за теб.

Беше любов от пръв поглед.