Лусинда Райли
Момичето на скалата (12)

10

След като изпрати Шон на бойното поле, стиснала зъби, за да не даде воля на емоциите си, Мери се смъмри едно хубаво на път към имението „Дънуърли“ и се върна на работа.

Месеците летяха, а новините за събитията на фронта достигаха до ушите й веднъж седмично чрез Себастиан Лайл, който беше абониран за английския вестник „Таймс“. От време на време получаваше писма от Шон, който вече беше във Франция и бе участвал в сражение на място, наречено Моне. От писмата му си личеше, че е в добро настроение и се наслаждава на братството с другите гвардейци. Но в батальона им вече имаше смъртни случаи; беше й писал за загинали и ранени войници.

Понякога Мери навестяваше семейство Райън, но при вида на недовършената къща — непипната, откакто Шон и другите младежи от селото бяха заминали — сърцето й се свиваше.

Чувстваше се като кораб, пуснал котва на пристанище в очакване съдбата да реши курса му.

 

 

След девет месеца писмата от Шон бяха започнали да идват все по-рядко. Мери му пишеше всяка седмица, питайки го кога очакваше да вземе отпуска, който й беше обещал. В последното си писмо беше споменал, че са го прехвърлили в лондонската военна база на Ирландската гвардия за четири дни — период, далеч недостатъчен за пътешествие чак до Западен Корк. В „Таймс“ Мери беше прочела, че хиляди съюзнически войници бяха загубили живота си на място, наречено Ипър.

Себастиан Лайл беше напуснал Ирландия преди пет месеца — не за да участва в сраженията, тъй като страдаше от астма, но за да помогне в Министерството на външните работи.

Над имението „Дънуърли“ се спусна меланхолия. Персоналът бездействаше, понеже имаше да се грижи само за Евелин Лайл, а гости вече не идваха. Помощник–прислужничката беше освободена, поради което на Мери й се наложи да поеме и нейната работа. И тя като всеки европеец бе затаила дъх в очакване.

След осемнайсет месеца Себастиан Лайл се върна вкъщи. Беше приятно поне да има на кого да сервираш. Евелин се изтръгна от налегналата я апатия и започна да слиза в трапезарията, за да се храни със сина си. Два дни по-късно Мери беше привикана в кабинета на Себастиан.

— Искали сте да ме видите, сър? — каза Мери на вратата.

— Да. — Воднистосините очи на Себастиан сякаш бяха потънали още по-надълбоко в орбитите си; лицето му беше изнурено, състарено. Червената му коса започваше да олисява и при вида му Мери се убеди, че извисеното потекло не гарантираше красота. — В лондонския ни дом се отвори свободна позиция за прислужница. Предложих теб, Мери. Как ти звучи?

Мери втренчи изумен поглед в него.

— Мен? За къщата в Лондон?

— Да. Сега, когато вече съм тук, ще се справим само с помощта на госпожа ОʼФланъри и някоя приходяща прислужничка от селото. В Лондон обаче, тъй като много момичета постъпват в цеховете за бойни припаси и поемат работата на мъжете, карат автобуси например, става все по-трудно да попълваме липсите в персонала. Брат ми ме попита дали мога да му намеря някое момиче от Ирландия, а аз естествено се сетих първо за теб.

— Лондон… — прошепна Мери. Там беше военната база на Шон. Може би при следващия му отпуск щеше да успее да го види. Пък и не можеше да пропусне такова приключение, такава възможност. — Звучи ми прекрасно, сър. Подобни задължения ли ще изпълнявам?

— Общо взето, да. Къщата е много по-голяма от тази и някога я обслужваше персонал от двайсет човека. В момента са останали едва десетима и всички си поделят работата. Ще получиш спретната униформа, стая, където ще съжителстваш с още една прислужничка, и месечна заплата от трийсет шилинга. Устройва ли те?

— Така ми се струва, сър, да.

— Великолепно, Мери. Моля те, уведоми ме, когато си готова, и ще уредя пътуването ти до Англия.

— Да, сър. Ще ви уведомя.

 

 

Няколко дни по-късно Мери слезе до фермата, за да види родителите на Шон и да ги извести за решението си. Както и беше очаквала, идеята годеницата на сина им да напусне Ирландия, докато той беше в чужбина, не им се понрави особено.

— Но Бриджит — подхвана утешително Мери, докато пиеше чай в кухнята с нея, — искам да отида, за да имам възможността да видя Шон при следващия му отпуск.

— Това е много хубаво, но дъщерята на братовчедка ми също замина за Лондон миналата година. Разправя, че там не харесвали ирландските прислужнички. Ще се отнасят презрително с теб, знаеш как се държат англичаните с нас, ирландците — изсумтя Бриджит.

— Да не мислиш, че ще им се дам? Набързо ще ги сложа по местата им, не се тревожи — усмихна се ведро Мери, неспособна да скрие вълнението в очите си.

— Само ми обещай, Мери, че като свърши войната, ще се върнеш при мъжа си — примоли й се Бриджит.

— Знаеш, че не искам нищо друго, освен да съм с Шон. Но защо пък да не свърша някоя полезна работа и да не заделя малко шилинги за бъдещето ни през това време?

— Е, хубаво, ама да се пазиш в оня варварски град — потрепери от отвращение Бриджит.

— Не се бой, ще се пазя.

 

 

Мери не изпитваше и капка страх, потегляйки на дългото си пътешествие. Първо стигна до Дъблин, откъдето хвана кораба за Ливърпул, а оттам — на юг с претъпкания влак, който я стовари на голяма гара. Тя свали пътната си чанта на перона и се огледа наоколо. Трябваше да я чака човек, носещ табелка с името й. Плъзна поглед през морето от войнишки каски, тъжни сбогувания и щастливи срещи и накрая забеляза мъж в спретната униформа, вдигнал парче картон с нейното име отгоре.

— Привет — доближи го с усмивка тя. — Аз съм Мери Бенедикт.

Мъжът кимна сериозно.

— Последвайте ме, моля.

Като излязоха от гарата, я подкани с жест към задната седалка на лъскава черна кола. Мери седна, възхищавайки се на мекия кожен интериор. Чувстваше се като принцеса — никога досега не се беше качвала в кола.

Отправи поглед през прозорците към газените лампи над нея — прилични на резенчета лимон за шербет, забодени на дълги пръчки, — към тълпите от хора, стичащи се по тротоарите, към високите сгради, които ги обточваха. Трамваи кретаха небрежно нагоре-надолу по улиците. А жените, за нейна изненада, носеха поли над глезените. Колата им се движеше покрай широка река, но вече се смрачаваше и не се виждаше добре. Шофьорът зави надясно, отдалечавайки ги от реката, и навлезе в голям площад, обграден от всички страни с грамадни бели къщи. Накрая свърна по тясна, старовремска уличка, където паркира колата и покани Мери да слезе.

— Оттук, моля — каза той, повеждайки я нагоре по уличката. — Това е слугинският вход към дома „Кадоган“. Само него ще използвате. — Той я прекара надолу по едно стълбище, отваряйки вратата към малко антре.

Друга врата водеше към ниска, но топла кухня, в средата на която имаше маса, заобиколена от хора в изискани униформи.

— Водя ви новата прислужничка, госпожо Карадърс. — Шофьорът кимна на едрата жена, заела челното място на масата.

— Ела тук да те видя — махна й с ръка жената, оглеждайки я, докато Мери вървеше към нея.

— Добър вечер, госпожо — поздрави я Мери с реверанс. — Аз съм Мери Бенедикт.

— А аз съм госпожа Карадърс, икономката. — Жената завърши огледа си и кимна с глава. — Е, поне изглеждаш здрава, което не важеше за последната ни прислужничка от Ирландия. Тя умря от бронхит само за седмица. Нали така, господин Смит? — Госпожа Карадърс се обърна към оплешивяващия мъж до нея и прихна в сърдечен смях, разтърсвайки пищната си гръд.

— Бих казала, че съм в добро здраве, госпожо — отвърна Мери. — Всъщност не си спомням някога да съм боледувала.

— Е, това е май добро начало — съгласи се госпожа Карадърс.

Акцентът й беше доста странен. Мери едвам разбираше какво говори.

— Предполагам си гладна. Досега не съм видяла сит ирландец. — Тя посочи едно свободно място на масата. — Свали си шапката и палтото и седни. Тереза, донеси на Мери чиния с яхния.

— Да, госпожо Карадърс.

Млада жена със слугинска шапчица и кафява рокля скочи незабавно от масата. Мери свали шапката, ръкавиците, палтото и шала си и отиде да ги закачи в антрето. После седна до едно момиче в униформа.

— Е, Мери, предполагам не можеш да четеш и пишеш? Такива като теб рядко са грамотни. Само ми усложнявате живота — въздъхна госпожа Карадърс.

— Напротив, госпожо, мога — кимна Мери, докато й поднасяха порция яхния. — Преподавах на дечицата в манастирското училище.

— Училище, значи? — присмя й се госпожа Карадърс. — Е, може пък мен да ме научиш как се подрежда маса!

Околните се изкискаха покорно. Мери умишлено пренебрегна подигравката й и продължи да гълта мълчаливо от яхнията си, изгладняла след дългото пътуване.

— Подочух, че си работила за брата на господин Лайл в ирландското му имение — продължи госпожа Карадърс.

— Да.

— Е, не знам как стоят нещата там, но сигурно тук, в Лондон, ще ти се види различно. Господин Себастиан Лайл ми каза, че си знаела как се сервира на маса, вярно ли е?

— Да, смея да твърдя — съгласи се Мери. — Но вероятно сте права. Тук ще е различно.

— Ще живееш с Нанси, прислужничката, отговорна за горния етаж. — Госпожа Карадърс посочи момичето, седнало до Мери.

— Закуската е точно в пет и половина. Ако закъснееш дори с пет минути, оставаш гладна, ясно?

Мери кимна.

— Оставили сме униформа върху леглото ти. И гледай престилката ти винаги да е чиста. Господин Лайл много държи на безупречния вид на прислугата.

— Разбирам — отвърна Мери.

— Утре сутрин след закуска ще ти обясня какви са задълженията ти. Когато господин Лайл е вкъщи, сме много натоварени. Той е изключително важен човек и обича всичко да е изрядно. За твое щастие в момента отсъства, но не бива да се разпускаме, нали така?

Всички около масата кимнаха утвърдително и започнаха да стават от местата си.

— Нанси, отведи Мери до стаята й.

— Да, госпожо Карадърс — отвърна послушно момичето до нея. — Ела с мен — обърна се към Мери тя.

След няколко минути Мери вече влачеше пътната си чанта нагоре по стълбището, водещо до широк коридор. Над главата й висеше огромен полилей с безброй електрически крушки. Двете момичета изкачиха още три реда стълби, докато се доберат до таванския етаж.

— Пресвета Дева Марийо! Каква къща! Та тя е цял палат! — възкликна Мери.

— Онова е твоето — каза Нанси, въвеждайки я в стая с две легла и почти нищо друго. Сочеше това до прозореца. — Идваш последна, така че течението е за теб.

— Благодаря. — Мери се усмихна шеговито и хвърли пътната си чанта на леглото.

— Ще се редуваме да носим топла вода за умивалника, а под леглото ти има гърне за другите нужди — посочи Нанси, седна на своето легло и заоглежда Мери. — Хубавичка си. Как така нямаш червена коса като всички ирландци?

— Не знам — отвърна Мери, разопаковайки малкото си дрехи и прибирайки ги в скрина до леглото си. — Но пък и не всички ирландци са с червена коса.

— Аз само такива съм виждала. Ти обаче имаш разкошни сини очи и светла коса. Да не би да използваш разни продукти?

— Питаш дали я боядисвам? — Мери се изкиска и поклати глава. — Там, откъдето идвам, няма такива неща. В нашия край още чакаме да ни пуснат електричество.

— Майчице — засмя се Нанси, — вече не мога да си представя да живея без електричество, макар че в детството ми нямахме. Сигурно затова имам толкова много братя и сестри! — изкикоти се тя. — Имаш ли си някой младеж?

— Да, но замина да се бие с швабите и не съм го виждала от осемнайсет месеца.

— Не е последният, да знаеш — ухили се Нанси. — Особено тук, в Лондон.

— Е, да, но другите не ме интересуват. За мен има само един — отвърна предано Мери.

— Поживей тук няколко месеца, пък после пак ще си говорим. В града е пълно със самотни войничета в отпуск, дето си търсят някое хубавичко момиче, по което да пропилеят заплатите си, мен слушай. — Нанси се съблече по долни дрехи, които едва прикриваха великолепните й гърди и рубенсов ханш. Като пусна дългите си златисти коси, заприлича на истинско херувимче. — Ако почивните ни дни съвпадат, ще те изведа да ти покажа забележителностите. Тук, в големия град, има с какво да си запълваш времето, слушай ми думата.

— А какви хора са господарят и господарката? — попит Мери, влизайки под завивките.

— О, все още си нямаме господарка. Господин Лайл живее сам, поне докато е тук. Още никоя дама не му е грабнала сърцето. Не че той се е впуснал да покорява сърца! — изкиска се Нанси.

— Е, какво да ти кажа, същото важи и за брат му Себастиан — отбеляза Мери, загръщайки се по-плътно с тънкото одеяло. Сега вече разбираше защо леглото й не беше предпочитано.

— Госпожа Карадърс казва, че господарят може да е шпионин — заяви Нанси. — Ама с каквото и да се занимава, със сигурност е важно. Много известни хора му гостуват за вечеря. Веднъж обслужвахме дори Лойд Джордж! Представяш ли си, великобританският премиер в нашата трапезария?

— Света Божия майко! Тоест има шанс и аз да му сервирам? — Очите на Мери се изцъклиха от ужас.

— Чуй какво, винаги когато ни гостуват разни знаменитости, аз си ги представям в клозета. Представям си как седят върху тоалетната чиния и спирам да се тюхкам.

Мери се изхихика, усещайки, че с Нанси щяха да станат приятелки.

— Така правя още откакто мама ме изпрати да чистя нужници. Колко гадории съм изхвърлила, ако знаеш. — Нанси потрепери от отвращение. — Няма значение дали си дама или слугиня, акото ти все си смърди.

Очите на Мери започваха да се затварят, натежали от умора заради всичкото вълнение около пристигането й в Лондон. Докато тя се унасяше в сън, Нанси продължаваше да бръщолеви, но вече никой не я слушаше.