Лусинда Райли
Момичето на скалата (11)

9

Западен Корк, Ирландия, август 1914 г.

— Пристигнаха документите ми за мобилизация. Утре трябва да замина за военна база „Уелингтън“ в Лондон.

Мери, която досега се любуваше на необичайно синьото море под краката й — знойният августовски ден превръщаше мрачните, потискащи цветове на залива Дънуърли в панорамна картичка от Френската ривиера — спря на място и пусна ръката на Шон.

— Какво?! — възкликна тя.

— Мери, слънчице, и двамата знаехме, че този момент ще дойде. Все пак с другите запасняци от Ирландската гвардия трябва да помогнем на Съюзниците в борбата им срещу Германия.

Мери втренчи свиреп поглед в годеника си, чудейки се дали силното слънце не е размътило ума му.

— Но сватбата ни е след месец! Още строим новия си дом! Не може просто да ме изоставиш!

Шон й се усмихна, свеждайки разбиращ, любвеобилен поглед към нея. Но шокът не беше по-малък и за него самия, макар и от доста време да беше в запаса. Мисълта, че един ден може да те призоват на бойното поле беше едно нещо, а това наистина да ти се случи — съвсем друго. Той протегна ръце надолу, за да придърпа Мери към себе си — беше висок метър и деветдесет, а тя нямаше дори метър и шейсет, — но усети съпротива от нейна страна.

— Недей така, Мери, трябва да се бия за страната си.

— Шон Райън! — Мери сложи ръце на хълбоците си. — Няма да се биеш за твоята страна. Ще се биеш за Великобритания, страната, която гнети нашата от триста години насам.

— О, Мери, дори господин Редмънд ни приканва да застанем на страната на британците; наясно си със законопроекта за независимостта на Ирландия, който предстои да бъде приет в Парламента. Направиха ни услуга, а сега трябва да им се отплатим.

— Услуга! Защото позволяват на хората, на които принадлежи тази земя, да участват в управлението й? О, да! — Мери се тръсна на най-близкия камък. — Голяма услуга, няма що! — Тя скръсти ръце и впери ядосан поглед в залива пред себе си.

— И ти скоро ще впишеш името си в листата на Националистическата партия, прав ли съм? — Шон разбираше нуждата й да стовари на някой друг вината за катастрофата, която беше предизвикал в живота й.

— Готова съм на всичко, за да задържа мъжа си до мен, където му е мястото.

Шон клекна до нея и коленете на дългите му крака едва не се допряха до ушите му. Пресегна се за ръката й, но тя го отблъсна.

— Мери, моля те. Просто ще отсрочим плановете си, няма да ги отменим.

Мери продължи да се взира в морето, правейки се, че не го чува. Накрая въздъхна и каза:

— А аз си мислех, че войниклъкът е просто момчешко развлечение, възможност да си поиграеш с пистолети и да се почувстваш истински мъж. Дори не ми е хрумвало, че може да се превърне в нещо истинско. Нещо, заради което ще те загубя — добави тихо тя.

— Скъпа — Шон й подаде ръката си отново и този път тя я прие, — няма значение дали съм запасняк или не. Джон Редмънд^[1] призовава всички ирландци да се запишат в армията доброволно. Поне аз съм получил все някакво обучение, докато други момчета са напълно нови в занаята. Пък и Ирландската гвардия е важна, горда институция. Там ще съм сред свои, Мери; ще дам на швабите урок, който няма да забравят. Не бой се, съвсем скоро ще се върна при теб и Ирландия.

След още едно дълго мълчание Мери съумя да изрази мислите си с глас, задавен от емоции.

— О, Шон, дали наистина ще се върнеш? Няма гаранция, и сам го знаеш.

Шон стана и се изправи в цял ръст.

— Погледни ме, Мери, имам телосложение на истински войник. Бъдещият ти съпруг не е женчо, който би се оставил на шепа германци. Мога да поваля трима наведнъж и никой не може да ми се опълчи.

Тя вдигна насълзени очи към него.

— Да, но куршумът, изстрелян към сърцето ти, не го е грижа колко си голям.

— Не се терзай с такива мисли, съкровище. Знам как да се пазя. Ще се върна при теб преди да си разбрала, че ме няма.

Мери го погледна в очите и прочете пламенното вълнение в тях. Макар тя самата да не можеше да изкорени от главата си мисълта, че има вероятност да не се върне при нея, Шон си представяше само славата, която го чакаше на бойното поле. Стана й ясно, че именно за това се бе готвил толкова време.

— Значи утре заминаваш за Лондон?

— Да. За всички запасняци от провинция Мънстър е уреден транспорт от Корк до Дъблин, откъдето ще хванем кораб за Англия.

Мери откъсна поглед от небето и го сведе към гъстата, груба трева под краката си.

— Кога ще те видя отново?

— Мери, няма как да знам — отвърна тихо Шон. — Пуснат ли ни в отпуск, веднага се прибирам при теб. — Той взе ръката й в своята. — Знам, че моментът хич не е подходящ, но какво да се прави.

— Ами фермата? Как ще я стопанисва баща ти без твоя помощ? — попита жаловито Мери.

— Жените ще постъпят така, както винаги се е случвало в такива времена; ще поемат работата на мъжете. Когато баща ми замина за фронта на Бурската война^[2], майка ми се справи отлично със стопанството.

— Каза ли й новината?

— Не, исках първо ти да узнаеш. Сега е неин ред. О, Мери. Какво друго да ти кажа? — Шон я прегърна през раменете и я притисна към себе си. — Ще се венчаем веднага щом се върна. А сега, скъпа моя, ще дойдеш ли с мен до фермата?

— Не — поклати бавно глава Мери. — Май имам нужда да остана сама за малко. Ти отиди да кажеш на майка си.

Шон кимна мълчаливо, целуна я по главата и изопна гръб.

— По-късно ще дойда да те видя… за да се сбогуваме.

— Да — прошепна на себе си тя, докато Шон се спускаше надолу по склона.

Изчака да се загуби от полезрението й, после зарови лице в дланите си и заплака. Душата й беснееше срещу бога, пред който беше изповядвала греховете си толкова време. А не се сещаше за нито един от тях, който да заслужаваше такова жестоко изкупление.

В предишния й живот — онзи, който беше съществувал допреди двайсет минути, преди Шон да й разкрие новината си, — предстоеше да стане госпожа Шон Райън след по-малко от четири седмици. За пръв път да се сдобие със свой собствен дом, семейство и порядъчност. И най-вече с мъж, който не се интересуваше от смътното й потекло, а я обичаше такава, каквато беше. В сватбения им ден миналото й просто щеше да изчезне. Тя щеше да напусне работното си място в имението „Дънуърли“, където чистеше подове и слугуваше на семейство Лайл. И щеше да си има свои собствени подове, които да чисти.

Не че младият Себастиан Лайл, работодателят й, се бе държал зле с нея — напротив, само добро беше видяла от него по време на службата си в имението. Преди около четири години, когато тя бе на четиринайсет, беше дошъл да попита монахините, отговарящи за сиропиталището, дали им се намира момиче, желаещо да заеме свободното място в домакинския му персонал. Мери им се беше примолила да му предложат нея. Игуменката не беше склонила лесно — Мери беше умно, трудолюбиво момиче, което помагаше на другите сирачета с четенето и писането. Беше ценна за манастира и най-голямото желание на игуменката беше да я направи монахиня и да я задържи там до края на живота й.

Мери обаче нямаше такова желание; измъчваха я твърде много съмнения — пазени в тайна, разбира се — относно бога, който подлагаше паството си на толкова много страдания. Бебета без майки например, оставени на прага на манастира да умрат необикнати само след няколко месеца от дифтерия, или пък от дребна шарка. Бяха я научили, че страданието е част от пътя към рая и самия бог, затова се стараеше да повярва в добротата му. Но животът, прекаран в негова служба, между четирите стени на манастир, докато светът продължаваше да се върти без нея, не беше по неин вкус.

В крайна сметка игуменката беше склонила великодушно, проумявайки, че Мери, благословена с интелект, буден дух и завидна прозорливост, не би се примирила с избор, какъвто тя самата бе направила. Въпреки това не й допадаше идеята Мери да започне новия си живот като слугиня.

— Искаше ми се да те наемат някъде като гувернантка — обяснила й беше тя. — Имаш природна дарба в обучението на деца. Мога да поразпитам… да те уредя някъде след осемнайсетия ти рожден ден.

За четиринайсетгодишната Мери идеята да чака още четири години, за да започне живота си, беше просто немислима.

— Преподобна майко, нямам претенции с какво ще се занимавам. Моля те, позволи ми поне да се срещна с господин Лайл, когато дойде тук — примолила й се беше Мери.

Накрая игуменката беше склонила.

— Ще се срещнеш с него, а какво ще стане после е божия воля.

И божията воля я бе зарадвала. От шестте момичета, които игуменката беше посочила като кандидатки за позицията на помощничка на по-старшите слуги, Себастиан Лайл бе избрал нея.

Мери бе стегнала скромния си багаж и бе напуснала манастира, без да поглежда назад.

Както беше изтъкнала игуменката, позицията не отговаряше на големите способности на Мери, но след дългите години, прекарани в манастира, тежката работа не я плашеше. Таванската стая, която споделяше с една друга прислужничка, беше същински палат в сравнение с манастирския пансион, където бе живяла с още единайсет момичета. Мери даваше всичко от себе си, трудеше се усърдно.

И не мина дълго, преди младият господар да я забележи.

В рамките на няколко месеца Мери беше повишена в пълноправна прислужничка. Докато сервираше на господаря си и гостите му, Мери наблюдаваше, слушаше и се учеше. Семейство Лайл бяха с английски произход. Бяха се пренесли в имението „Дънуърли“ преди двеста години, за да овладеят страстите на ирландците, населяващи земите, които британците смятаха за своя собственост. Мери се научи да разпознава насечения им акцент, привикна към чудноватите им, официални традиции и вроденото им, непоклатимо чувство за превъзходство.

Животът под покрива им не беше особено труден. Господарят, Себастиан Лайл, младеж на осемнайсетгодишна възраст, живееше тук с майка си, Евелин, която беше загубила съпруга си в Бурската война и сега разчиташе на сина си да ръководи домакинството. Освен това Мери научи, че Евелин Лайл имаше и по-голям син на име Лоурънс, който беше последвал баща си в сферата на дипломацията и сега пребиваваше в чужбина. Семейство Лайл имаха дом и в Лондон: внушителна бяла къща, която Мери беше виждала на една картина и която й напомняше на огромна сватбена торта.

Мери бленуваше един ден да напусне Ирландия и да обиколи света. Затова спестяваше скромната сума шилинги, които получаваше всяка седмица, и ги трупаше под дюшека на леглото си.

Две години по-късно беше срещнала Шон Райън.

По онова време лоша кашлица беше сполетяла икономката и жената не бе искала да слиза до фермата в проливния дъжд, за да вземе яйцата и млякото. Затова беше изпратила Мери.

Спускайки се по хълма, Мери беше пристигнала мокра до кости в двора пред фермерската къща и беше почукала на вратата.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — обадил се беше дълбок глас иззад гърба й.

Обръщайки се, Мери беше вдигнала поглед нагоре, и нагоре до благородните зелени очи на млад мъж. Беше изумително висок и широкоплещест — с телосложение, създадено за селскостопанска работа, помислила си беше Мери. Такъв мъж несъмнено можеше да те защити от всяка беда. С тези силни, мускулести ръце около раменете ти, можеше да се чувстваш в безопасност дори в страшни времена.

След тази им първа среща Мери вече не запълваше следобедите си с безцелни разходки по скалите край къщата. Шон я взимаше с раздрънканата си таратайка и отиваха до близкото село Роскарбери или пиеха чай в Клонакилти. В хубави дни се разхождаха заедно по плажа. Разговаряха неуморно за какво ли не, извличайки познания един от друг: Мери беше получила образованието си в манастира, Шон пък познаваше тайните на земята. Обсъждаха Ирландия и Северноирландския конфликт, надеждите и мечтите си за бъдещето, споделеното си желание да напуснат Ирландия и да опитат късмета си в Америка. А понякога изобщо не говореха.

В деня, когато Шон я бе завел в дома си, за да я запознае със семейството си, коленете й се бяха разтреперили на влизане в кухнята. Но Бриджит, майка му, и Майкъл, баща му, я бяха посрещнали най-сърдечно и я бяха затрупали с въпроси за „голямата къща“. А фактът, че можеше да рецитира цели пасажи от Библията и катехизиса на латински бе предизвикал приятно изненадани усмивки по загорелите им от слънцето лица.

— Добро девойче си намерил — беше обявила Бриджит. — Дано скоро се вземете. Време ти е да се задомиш вече.

И така, след година и половина ухажване, Шон й бе предложил брак и бяха определили дата за сватбата — за след още година.

— Чуй сега — беше подхванал Майкъл, бащата на Шон, няколко дни по-късно след малко повечко чашки домашно уиски. — С майка ти се замислихме за бъдещето. Нашата къща е стара и влажна, и малка. Трябва да си построим нова. И ми се струва, че мястото отвъд плевните е чудно. Ние с майка ти сме вече стари да се местим, но трябва да помислим за вас с Мери и дребосъците, дето ще се народят, пък и за децата на техните деца. — Майкъл беше сложил груба скица на масата пред Шон. — Как ти се струва това?

Шон беше огледал скицата — хубава, голяма кухня, всекидневна, трапезария и място от задната страна за вътрешна тоалетна. Четири спални на горния етаж и таванска стая, която можеше да се пригоди за живот с разрастването на семейството.

— Добре, татко, но откъде ще намерим парите да я построим? — беше попитал Шон.

— Не се тревожи за това, синко, заделил съм една сума. Пък и за труд няма да даваме пари. — Майкъл беше тупнал с юмрук по масата. — Ще я построим с нашите си ръце!

— Добре, де — бе въздъхнал Шон, — ама колкото и пари и труд да вложим, къщата няма да е наша. Все пак сме взели на аренда от Лайлови и земята, и всичко върху нея.

Майкъл отпи още една стабилна глътка от домашното уиски и кимна утвърдително.

— Знам, синко, и засега ще е така. Но си мисля, че доста неща ще се променят в Ирландия през идните няколко години. Гласът на националистите се засилва с всеки изминал ден и великобританското правителство започва да слуша. Аз както виждам нещата, един ден семейство Райън ще притежават тая земя. А сме длъжни да мислим за бъдещето, не за миналото. Та, какво ще кажеш за идеята ми?

Когато Шон бе разказал на Мери за плана на баща му, тя беше плеснала щастливо с ръце.

— О, Шон, вътрешна тоалетна! И нов дом за нас и децата ни. Не може ли да започнем строежа по-скоро?

— Да, съкровище — беше кимнал Шон. — Местните ще ми ударят едно рамо.

— Ами плановете ни? — Усмивката на Мери бе посърнала за момент. — Мечтите ни да обиколим света, да отидем в Америка?

— Знам, знам — беше се съгласил той, слагайки ръка върху нейната. — Не бива да се отказваме от тях. Но дори да заминем, Райънови ще се нуждаят от нов покрив над главите си. А няма ли и двамата да се чувстваме по-добре, ако знаем, че ги оставяме на сигурно място, решим ли да тръгнем по света?

— Мислех, че вече сме решили — беше отвърнала Мери.

— Така е, съкровище, така е, но всичко с времето си.

И така, през последната година, след като се бяха сдобили с разрешение от Себастиан Лайл да започнат строежа на нова къща — както беше казал Майкъл, той нищо не губеше, а напротив, земята му ставаше по-ценна, — бяха положили основите й и бяха започнали да издигат стените й. Мери често спираше пред нея и я гледаше изумено.

— Моята къща — шепнеше сама на себе си, не можейки да повярва на очите си.

Всеки свободен час, който имаше, Шон влагаше в бъдещия им дом, и докато той се разрастваше и стаите, които един ден щяха да бъдат нейни, започваха да се оформят, все по-рядко говореха за Америка, и все по-често за мебелите, които Шон щеше да им направи в работилницата си. И за гостите, които щяха да поканят в новата си къща след венчавката им.

Тъй като си нямаше собствено семейство, Мери бе приела това на Шон за свое. Помагаше на по-малката му сестра Колийн с уроците по литература, на майка му — с печенето на хляб, а от баща му се учеше как да дои крави. Те, от своя страна, отвръщаха с подобаваща добрина на човечността и трудолюбието й.

Макар и семейството да не беше заможно, стоте им акра им носеха стабилни приходи. Самата ферма им осигуряваше много от насъщното — мляко, яйца, месо и вълна за гърбовете им. Майкъл и Шон работеха от зори до здрач, борейки се да извлекат максималното от земята си.

По лицата на другите местни семейства, които дохождаха да се запознаят с нея, Мери съдеше, че е намерила изгодна партия за женитба.

А сега, мислеше си Мери, докато бършеше грубо очи с шала си, всичко щеше да й бъде отнето. Да, Шон вярваше, че ще се завърне при нея невредим, но какво, ако се лъжеше?

Мери въздъхна. Трябваше да се досети, че всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Вече беше предупредила семейство Лайл за плановете си и следващия месец щеше да напусне работа, за да започне подготовката за сватбата си. Сега обаче се чудеше дали постъпваше правилно предвид новосъздалите се обстоятелства. Ако решеше да изчака Шон под покрива на родителите му, нямаше да има нито свобода, нито собствени пари. Ако Шон изобщо не се върнеше, вероятно щеше да си умре стара мома в дома на покойния си годеник.

Мери стана и обърна лице към имението „Дънуърли“. Макар и госпожа ОʼФланъри, икономката, да не я харесваше, тя оценяваше трудолюбието й и бе приела известието й за напускане с ужас в очите. Себастиан Лайл и майка му също бяха изразили разочарование от факта, че Мери си тръгва от дома им.

Изкачвайки се по скалата на път към голямата къща, Мери си мислеше, че едва ли ще възразят да я задържат за по-дълго. Поне докато Шон се върнеше от фронта. Затова влезе в кухнята с решително изражение на лице. Макар че молейки да я върнат на работа, щеше да й се наложи да преглътне гордостта си и да види злорадството в очите на икономката, Мери реши, че това е по-малкият дявол.

Беше прекарала по-голямата част от живота си като нечия „собственост“ и най-сетне беше успяла да се изплъзне.

Нямаше намерение да попада от един затвор в друг.