Лусинда Райли
Момичето на скалата (10)

Аврора

Така започва историята ми. И някои от персонажите вече са на сцената. Включително аз самата, разбира се. Както обикновено, съм в центъра на събитията. Миналото минава пред очите ми като на кинолента и си мисля колко мило дете съм била. Но и „меланхолично“, заради което възрастните са склонни да простят какво ли не.

Няма да развалям разказа си, издавайки твърде много за среднощните ми приключения. Но все пак ви загатнах за тях с цел „художествен ефект“, насочен главно към моя милост. Пък и във второто действие на „Спящата красавица“ ефирната завеса между реалността и страната на сънищата бива повдигната от самата принцеса Аврора с помощта на Люляковата фея.

Кой има право да определя кое е реално, и кое — въображаемо?

От самото начало ви подготвих, че вярвам в магията.

Днес научих нещо интересно: нося името не само на принцеса от вълшебна приказка, но и на мистична светлина, озаряваща нощното небе. Много бих искала да съм звезда и вечно да грея от небето, но пък е добре, че второто ми име не е „Бореалис“.

Сега обаче трябва да се върна назад във времето и да вложа още по-голямо старание в писателските си напъни. Героите, появили се в историята ми дотук, са хора, които познавах и в реалния живот:

Грония, която скърбеше така дълбоко за загубеното си бебе и живееше в заблуда относно възлюбения си. Чак сега осъзнавам колко уязвима е била. Лесна плячка за дете, нуждаещо се от майка, и красив, опечален баща.

Катлийн, чиято просветеност относно миналото я измъчва жестоко, но не й помага да защити детето си.

И Мат, горкият Мат, така объркан и безпомощен, и оставен на произвола на онова така странно същество, което, струва ми се, хем скъсява живота на мъжа, хем му придава смисъл…

Жената.

Из следващите стотина страници ще се запознаете с много дами. С добри мъже и лоши мъже — както се полага на всяка вълшебна приказка. Ще посетим време, по-мрачно от настоящото, време, в което човешкият живот не е струвал много и в което главният стремеж е бил да оцелееш.

Ще ми се да можех да кажа, че сме си взели урок от него.

Но ние, хората, рядко поглеждаме назад, докато не допуснем същата грешка като предшествениците ни. На който етап мнението им вече се счита за непотребно, понеже, видиш ли, старостта не разбира младостта. И именно затова човеците винаги ще носим несъвършенствата и магията си.

А сега нека се върнем към същата онази скала край залива Дънуърли, където започна историята ми…