Лусинда Райли
Момичето на скалата (50)

42

На Мат наистина му се бяха обадили от авиолинии „Еър Лингус“ в десет часа сутринта. Служителката го беше попитала защо не се е явил на летище „Джей Еф Кей“ да вземе момиче на име Аврора Девъншър, която пътувала без придружител от Дъблин, Ирландия.

Първоначално Мат беше изпаднал в недоумение, питайки се дали някой не си прави шега с него. От авиолинията очевидно се бяха сдобили с името, телефонния номер и адреса му, но Мат нямаше представа кое е детето. След като беше отрекъл всякаква възможност за подобна уговорка, гласът на служителката беше придобил тревожно звучене.

— Твърдите, че не познавате това дете, така ли да разбирам, сър? — беше го попитала тя.

— Аз… — Името му говореше нещо, но не можеше да се сети какво.

— Извинете за момент, сър. — Беше чул приглушен глас от отсрещната страна на линията, а после служителката се беше върнала на телефона. — Според госпожица Девъншър госпожица Грония Райън била разговаряла с вас.

— Така ли? — попитал беше смаяно Мат.

— Така твърди момиченцето, сър. Ако нямате възможност да вземете госпожица Девъншър, възниква сериозно усложнение.

— Не… ще успея. Чакайте ме до четирийсет минути.

Пътувайки към летището, Мат се чудеше какво, по дяволите, се случваше. Но поне името „Грония“ му беше познато, затова трябваше да предположи, че всичко това има някаква връзка с нея, макар и смътна. А и най-малкото беше длъжен да проучи ситуацията.

Като пристигна на „Джей Еф Кей“, Мат се яви на уговореното място, където откри малко, красиво момиченце с огненочервени къдрици и кутия сладолед „Бен енд Джери“ в ръце. От едната й страна стоеше служителка на летището, а от другата — човек от охраната.

— Здравейте, аз съм Мат Конъли — обяви колебливо той.

Момиченцето моментално остави кутията сладолед и се хвърли в ръцете му.

— Чичо Мат! Как можа да забравиш, че ще идвам? Грония ми обеща, че ще ме чакаш тук. Какво да ви кажа — обърна се тя към служителката и охранителя, — чичо Мат е страшно разсеян. Но пък е професор по психология.

Охранителят и служителката се усмихнаха ласкаво, пленени от чара на детето. Аврора отново се обърна към него и той забеляза тайния знак в очите й.

— Ще тръгваме ли към апартамента ти, чичо Мат? Нямам търпение да видя скулптурите на Грония. Но — Аврора се прозя, — съм много уморена.

В очите й отново изникна погледът, който сякаш казваше: „Влез в роля и ме изведи от тук“.

— Добре… Аврора — съгласи се Мат. — Съжалявам, че ви причиних неудобство. Както малката ви спомена, понякога съм голям забраван. Къде е багажът ти, скъпа? — попита я той.

— Нося само това. — Тя посочи към малката си раничка. — Знаеш, че никога не пътувам с много багаж, чичо Мат. Обичам да ме водиш по магазините. — Аврора пъхна малката си ръчичка в неговата и му се усмихна лъчезарно. — Тръгваме ли?

— Разбира се. Довиждане и извинявайте за закъснението. Благодаря, че се погрижихте за нея.

— Чао, Аврора — помаха й охранителят, докато Мат я водеше към изхода. — Всичко хубаво.

— И на вас.

Щом се отдалечиха достатъчно, Аврора каза:

— Извинявай за това, Мат. Ще ти обясня всичко, като стигнем до вас.

Като отидоха до колата, Мат се обърна към Аврора.

— Извинявай, миличка, но никъде няма да ходим, докато не ми обясниш коя си и каква работа имаш тук. Трябва да се уверя, че това не е някакъв сложен заговор с цел да ме обвинят в отвличане на дете. Най-добре започвай да говориш.

— Добре, разбирам, Мат, но историята е дълга.

— Ще се задоволя и с основите. — Мат скръсти ръце и впери поглед в нея. — Слушам.

— Ами, виж сега — подхвана Аврора, — ето как стоят нещата. Срещнах Грония на скалите пред къщата ми в Дънуърли, а после, понеже тате трябваше да отпътува, я помоли да се грижи за мен в отсъствието му. След това научил, че умира, и помолил Грония да се омъжи за него, за да ми стане доведена майка и по-лесно да ме осинови. И така двамата се оженили, а той умрял и сега Грония е новата ми майка, и…

— Задръж за малко, Аврора! — прекъсна я Мат, съвършено объркан от разказа й. — Правилно ли разбрах: Грония Райън те е осиновила?

— Да. Имам и доказателство, ако не ми вярваш. — Аврора свали раницата от раменете си, зарови ръка в нея и извади снимка на двете им с Грония. — Ето. — Подаде я на Мат, който я огледа внимателно.

— Благодаря. Така, втори въпрос: какво правиш в Ню Йорк?

— Ами, Мат, спомняш ли си, че когато се обади в къщата на баба и дядо, за да говориш с Грония, аз вдигнах телефона?

Ето защо името й му звучеше познато.

— Да, спомням си — потвърди Мат.

— Тогава ти казах, че Грония е отишла на меден месец с моя татко. Разбира се, по онова време още не знаех, че татко е толкова болен. И че Грония се е омъжила за него, за да може да ме осинови и да заживея с нея във фермата.

Мат кимна, изумен от зрелия изказ на момиченцето.

— Да, дотук схващам.

— Грония изглеждаше толкова тъжна след смъртта на тате, а и до момента е така. Не искам да е самотна. Затова я попитах дали си има любим. И тя отговори, че това си бил ти. Тогава осъзнах, че ти бях казала за сватбата и медения им месец с татко. И че може да си помислиш, че вече не те обича. Което, разбира се, не е вярно — добави Аврора. — Затова реших да дойда дотук и лично да ти съобщя, че вече не е омъжена и че още те обича.

— Разбирам — въздъхна Мат. — Така, трети въпрос: знае ли Грония, че си тук?

— Ммм… не, не знае. Бях сигурна, че няма да ме пусне, затова си съставих таен план.

— Аврора, знае ли изобщо някой къде се намираш в момента?

— Не! — поклати глава Аврора.

— Божичко! Сигурно са се побъркали от тревога. — Мат извади мобилен телефон от джоба на сакото си. — Още сега ще се обадя на Грония. А после и ти ще говориш с нея, за да се уверя, че ми казваш истината.

— Грония е в Лондон — каза Аврора, леко посмутена. — Защо не звъннеш на Катлийн? Тя винаги си е вкъщи.

— Добре. — Мат й се обади и веднага усети облекчението в гласа й. После й даде Аврора.

— Здравей, бабо… да, нищо ми няма. Какво? О, много лесно стигнах дотук. И преди съм пътувала сама. Тате често ме качваше на самолети без придружител. Бабо, понеже така и така съм тук, може ли да отида с Мат до апартамента му, преди да се прибера у дома? Много съм уморена, да си призная.

Решиха Мат да я отведе в дома си. След като малката се наспеше, щяха да измислят как да я върнат в Ирландия. На път към Ню Йорк Аврора оглеждаше с интерес гигантските сгради.

— Никога не съм идвала в Ню Йорк, но Грония ми е разказвала много за него.

— Чуй сега, скъпа — каза Мат, шофирайки, — ще се върнеш ли, ако обичаш, към началото, когато с Грония сте се запознали на скалите?

Аврора разказа историята си отново, но този път Мат й задаваше въпроси, сякаш не разбираше нещо.

— А Грония е толкова добра и красива и толкова се натъжих, че може да съм ви попречила да се съберете отново — обясняваше Аврора, докато чакаха асансьора, който щеше да ги отведе до апартамента на Мат. — Толкова е мила с мен и не искам да прекара остатъка от живота си сама. Нито пък да остане стара мома заради мен. Разбираш ли ме, Мат?

— Да. — Пъхвайки ключа в ключалката, Мат гледаше с изумление необикновеното дете пред себе си. — Мисля, че схванах положението, скъпа.

— О, Мат — възкликна Аврора, оглеждайки просторната всекидневна, — тук е прекрасно и точно каквото си го представях.

— Благодаря, миличка. И на мен ми харесва. Искаш ли нещо за пиене? Чаша мляко например?

— Да, моля. — Аврора седна, а Мат отиде да й налее мляко. Тя го изпи, после облегна малките се лакти върху коленете си, приведе се напред и го погледна в очите. — А сега трябва да те попитам нещо много важно, Мат. Обичаш ли още Грония? Защото ако не е така — по лицето й внезапно се изписа тревога, — не знам какво ще правя.

— Аврора, винаги съм обичал Грония, още от първия момент, в който я видях. Не забравяй, че тя ме изостави, а не аз нея. — Мат въздъхна. — Понякога животът на възрастните е много объркан.

— Но щом се обичате един друг, не виждам какъв е проблемът — изказа се логично Аврора.

— Нали… нито пък аз — въздъхна Мат. Вече не говореше с Аврора като с дете, а като с възрастен. — Ако успееш да убедиш новата си майчица да ми обясни къде сбърках преди толкова много месеци и защо избяга в Ирландия, може и да постигнем нещо.

— Ще опитам — съгласи се Аврора, после се прозя. — О, Мат, много съм уморена. Пътешествието от Ирландия до Ню Йорк е доста дълго.

— Няма спор, малката. Хайде да те сложим в леглото.

— Добре. — Аврора стана.

— Но още не мога да си обясня как си успяла да пропътуваш толкова километри сама.

— Като стана, ще ти разкажа — отвърна Аврора, докато Мат я водеше към спалнята и я завиваше в леглото.

— Добре, миличка. — Мат дръпна пердетата. — Поспи добре, а после ще си поговорим.

— Добре — отвърна сънено Аврора. — Мат?

— Да?

— Разбирам защо те обича мама. Много си мил.

 

 

— Очевидно Аврора е взела данните на кредитната ти карта и е съумяла да си купи по електронен път самолетен билет до Дъблин и оттам до Ню Йорк — повтори Ханс всичко, което Катлийн му беше разказала по телефона току-що. — Взела е автобуса до Клонакилти, а оттам си е хванала такси до летището в Корк. Представяла се е като дете без придружител, което, по нейни думи, била правила често по заръка на Алекзандър, а в Дъблин се прекачила на самолета за Ню Йорк. Като пристигнала на летището, убедила някак твоя Мат да я вземе.

— Разбирам.

Ханс беше принудил Грония да полегне, за да си отпочине след сутрешните тревоги. Тя не беше успяла да мигне дори, мъчейки се да преглътне мисълта за това къде беше Аврора в момента и с кого.

— Трябва да й го признаеш — продължи Ханс, — определено е находчиво хлапе. Въпросът е защо е решила да пътува дотам? — Той погледна Грония с очакване.

Тя обаче не склоняваше.

— Един бог знае — отвърна вместо отговор.

— Очевидно Аврора е смятала, че има основателна причина. Предполагам Мат е бил мъжът, с когото си живяла в Ню Йорк?

— Да. — В този момент на Грония й идеше да удуши Аврора с голи ръце.

— Защо приключихте връзката си? — настоя Ханс.

— Извинявай, но предпочитам да не ме подлагаш на Великата инквизиция — отвърна отбранително Грония. — Искам просто да измисля най-добрия начин да прибера Аврора вкъщи. И да реша дали да хвана самолета за Ню Йорк, за да я взема.

— Е, мисля, че самата Аврора ще има отношение по въпроса. Струва ми се, че е на безопасно място. Според майка ти на Мат може да се разчита. А щом тя го казва, няма как да не й повярвам — усмихна се Ханс в опит да разведри атмосферата.

— Да, наистина може — потвърди с неохота Грония.

— Сигурен съм, че Аврора ще иска да говори с теб, така че защо не й се обадиш, за да провериш как е?

— Да, но… така ще трябва да говоря с Мат. Ще изчакам тя да ми се обади. Може и да спи.

— Добре, Грония, ще те оставя на мира. — Ханс знаеше кога е време да се предаде. — Но по-непросветен не съм бил никога. Имам малко работа. Свържи се с моята стая, ако искаш да вечеряме заедно.

— Добре.

Ханс потупа Грония по рамото и излезе от апартамента й. Тя моментално скочи на крака и закръстосва из стаята. Сега, когато шокът се беше уталожил, Грония се чувстваше бясна… да, бясна, задето Аврора си бе позволила да се бърка така в живота й. Това не беше вълшебна приказка, нито детска игра, в която всички намираха своя принц и заживяваха щастливо. Това беше реалността. И някои рани никога не зарастваха, колкото и да й се щеше на Аврора. Грония искаше единствено да я измъкне от ръцете на Мат и да я прибере у дома час по-скоро. Мисълта, че сега двамата бяха заедно и я обсъждаха, беше непоносима. Точно сега, когато полагаше толкова големи усилия — нечовешки — да продължи напред, както Ханс я беше посъветвал, отново я въвличаха в миналото. Контактът с Мат беше неизбежен. Мат, който навярно още споделяше апартамента с нея…

Грония простена отчаяно. Знаеше, че трябва да говори с Аврора възможно най-скоро, да се увери, че е добре, за да си отдъхне. Вдигна слушалката и набра номера, но прекъсна връзката, още преди да чуе сигнал свободно. Не. Не беше готова за този разговор. Затова набра номера на майка си.

— Вярвай ми, на всички тук камък ни падна от сърцето! — заяви въодушевено Катлийн. — Представяш ли си как нашата буболечка се е добрала чак до Ню Йорк!?

— Да, много е хитра — отвърна безизразно Грония. — Мамо, ще те помоля да се обадиш на Мат и да се уговорите да я качи на самолета за вкъщи възможно най-скоро. Би ли ми направила тази услуга?

— Щом така желаеш, Грония. Като се чух с Аврора одеве, тя каза, че искала да прекара още няколко дни с Мат. Щом така и така е стигнала до там, нека поне разгледа нюйоркските забележителности. Мат звучи очарован от нея.

— Е, ако имам някаква дума по въпроса, бих искала да се прибере колкото може по-скоро. Изпуска от училищните занятия, мамо.

— И какво от това? — попита Катлийн. — Бих казала, че престоят в такъв легендарен град ще й е много по-полезен от който и да било урок. Пък и си има местен екскурзовод.

— Добре тогава, ти уреждай нещата — отвърна остро Грония. — Ще ти изпратя данните на кредитната ми карта по електронната поща, за да й купиш билет за на връщане.

— Добре — съгласи се Катлийн. — Но ще накарам Шейн да го купи. Не се разбирам с компютрите. Грония?

— Да?

— Добре ли си?

— Да, разбира се, мамо — отвърна троснато тя. — До скоро чуване.

Грония тресна слушалката във вилката и се върна в спалнята. Метна се на леглото и покри лицето си с възглавницата, за да заглуши вика си на безсилие и болка.

 

 

Аврора и Мат прекараха следващите четирийсет и осем часа в разглеждане на всички забележителности из Ню Йорк. Мат се чувстваше запленен от момиченцето. Тя съчетаваше в себе си наивност и интелект, невинност и зрялост… напълно разбираше защо Грония се беше влюбила в нея.

Последната вечер по нейно желание Мат я заведе на вечеря с хамбургер. На следващата сутрин трябваше да я качи на самолета. До момента и двамата умишлено бяха избягвали разговорите за Грония.

— Мат, мислил ли си как ще си върнеш любовта на Грония? — попита Аврора, отхапвайки от хамбургера си.

— Не — сви рамене той. — Вече ми е дала да разбера, че не иска да говори с мен. С майка й се уговаряхме как ще те върнем в Ирландия.

— Грония е много упорита — отбеляза Аврора. — Поне баба така разправя.

— Знам, че е упорита, миличка. — Мат се усмихна при мисълта, че получаваше напътствия от деветгодишно момиченце.

— И горда — добави тя.

— Да, няма спор.

— Но и двамата знаем, че още те обича.

— Така ли? — вдигна вежда Мат. — Знаеш ли какво, Аврора? Вече не съм сигурен в това.

— Е, аз пък съм. — Аврора пресегна ръка през масата и потупа неговата съзаклятнически. — И имам план…

 

 

Грония бе прекарала последните два дни в хотелския си апартамент в „Клериджес“. Тъй като вече знаеше, че Аврора е в безопасност, беше решила да не се прибира вкъщи, понеже нямаше да понесе натиска на майка си да се свърже директно с малката бегълка. И да слуша колко хубаво си прекарвали двамцата с Мат. И Чарли може би…

След като Аврора хванеше самолета на следващия ден, и тя щеше да потегли към дома.

Двамата с Ханс вечеряха заедно последната й вечер в Лондон. Той пък се отправяше към Швейцария на следващия ден.

— Дано при следващото ти идване в Лондон да успея да ти покажа тукашната къща на Аврора — отбеляза той. — Много е красива.

— Следващият път, да — съгласи се разсеяно Грония.

— Грония — погледна я в очите Ханс, — защо си толкова ядосана?

— Ядосана? Не съм ядосана. Е, може би малко на Аврора, задето ни изплаши така. И задето се бърка в живота ми — добави прямо тя.

— Разбирам те — утеши я Ханс, — но и преди сме обсъждали неспособността ти да приемаш помощта на близките си хора. Не съзнаваш ли, че Аврора се опитва да ти помогне по свой си начин?

— Да, но тя не проумява…

— Грония, нямам право да се меся в живота ти — прекъсна я Ханс, — и най-вече в любовните ти отношения. Но гневът ти издава колко силни емоции събужда у теб този мъж. Най-просто казано, или го обичаш, или го мразиш. Само ти можеш да решиш кое от двете е.

Грония въздъхна.

— Обичам го — призна си тъжно тя. — Но всичко се обърка още преди месеци. И вече е с друга.

— Сигурна ли си?

— Да — кимна Грония.

— Но може би не я обича?

— Ханс, много си мил, но не искам да говорим повече за това. Срамувам се, че любовният ми живот предизвика толкова вълнения.

— Е, може би Аврора е целяла да ти върне поне малко от любовта и грижите, с които ти я обсипваш. Моля те, Грония, не я укорявай, като се срещнете.

— Няма. Повярвай ми, Ханс — прошепна искрено Грония, — искам просто да забравя за всичко това.