Лусинда Райли
Момичето на скалата (5)

4

На сутринта, след като Катлийн тръгна за Клонакилти за ежеседмичното пазаруване, Грония отиде до хамбара, където държаха старите вестници, и взе една купчина. Прерови разхвърляната работилница на баща си и с победоносна усмивка грабна плесенясала кутия лепило за тапети. Сложи всичко в чанта и тръгна по каменната алея към скалите. Ако Аврора не се появеше — а тъй като не бяха уговорили точен час за срещата, имаше такава вероятност — просто щеше да се върне у дома.

Вървейки, Грония си мислеше колко изтръпнала се чувства отвътре. Сякаш животът й се случваше на някой друг, сякаш се движеше през меласа и не можеше да достигне собствените си емоции. Нито можеше да си поплаче, нито да намери сили да говори с Мат, нито да прецени дали реакцията й е била удачна. Това би наложило да се изправи срещу болката, а най-безопасното и разумно решение беше просто да я отблъсне. Стореното беше сторено и не можеше да се заличи от миналото й.

Грония седна на скалния връх и впери поглед в морето с въздишка. Наблюдавайки как връзките на приятелите им рухват една по една, наистина беше вярвала, че тяхната е различна. Изчерви се от срам, като си спомни за всички самодоволни разговори, които двамата бяха провеждали на тази тема. Коментарите като „на нас не би ни се случило“ или „тежко им на тях, а ние какви сме щастливци“ сега прогаряха дупки в паметта й. Защото и те самите бяха станали жертва на бурния, вечно менящ посоката си водовъртеж — стремежът към хармоничен съвместен живот.

Докато се взираше в студеното, сиво море, Грония изпита внезапно, огромно уважени към родителите си. Те някак бяха съумели да постигнат непостижимото — да правят компромиси, да приемат несъвършенствата си и най-вече да останат щастливи за цели трийсет и четири години.

Може би всичко се дължеше на факта, че напоследък очакванията бяха станали твърде високи. Йерархията на човешките нужди се беше изменила. На двойките вече не им се налагаше да се тревожат как ще изхранят децата си и откъде ще изкарат пари. Или дали невръстните им отрочета ще оцелеят след тежка болест. Настоящото поколение не се притесняваше как ще се топли през дългата зима, а от кой дизайнерски бутик да си купи дрехи. В последно време на малко жени от западното общество им се налагаше да изпращат съпрузите си с целувка на бойното поле, без да знаят дали ще ги видят отново. В общи линии бяха отминали дните на елементарното оцеляване.

— Сега изискваме щастие. Вярваме, че го заслужаваме.

Грония изговори думите на глас, съзнавайки, че стоицизмът на родителите й поражда у нея по-скоро благородна завист, отколкото съжаление. Те бяха живели с малко материални блага и ограничен кръгозор. Усмихвали се бяха на дребни неща, но усмивките им бяха споделени в разбирателство и примирение с общия им жребий. Светът им е бил малък, но поне им е подсигурявал безопасност в границите си и е споявал връзката им. За разлика от тях Грония и Мат живееха в необятен метрополис, където и за двама им нямаше граници, а ограниченията им бяха опасно малко.

— Здравей, Грония.

Гласът на Аврора прозвуча иззад гърба й. Грония се обърна да я види и й хрумна колко много приличаше на малка феичка, изникваща съвсем безшумно от най-неочакваните кътчета на земите, които обитаваше.

— Здравей, Аврора. Как си?

— Много добре, благодаря. Тръгваме ли?

— Да. Донесох всичко необходимо.

— Знам. Видях нещата в чантата ти.

Грония стана покорно и двете се заизкачваха по баира към къщата.

— Може да те запозная с моя татко — предложи Аврора. — Той е в кабинета си. Само че не е изключено да има главоболие. Често го боли глава.

— Така ли?

— Да. Така е, защото не иска да носи очила и напряга очите си, докато чете разните си документи.

— Не е хубаво така.

— Да, но откакто мама умря, няма кой да се грижи за него. Освен мен.

— Сигурна съм, че се справяш много добре — увери я Грония, докато наближаваха вратата към градината.

— Старая се — отвърна Аврора, отваряйки я. — Тук живея: имението „Дънуърли“. Принадлежи на рода Лайл от два века. Идвала ли си преди?

— Не — отговори Грония, а като влезе след Аврора през вратата, усети как вятърът, който беше свистял край тях, докато се изкачваха по хълма, внезапно стихна. Това се дължеше на гъстия жив плет от бодливи храсти и виреещата в изобилие из Западен Корк фуксия, който се издигаше като защитна стена около къщата, бранейки нея и обитателите й.

Грония впери изненадан поглед в старателно поддържаната градина, образуваща разкошна, приятна периферия около неприветливата сива къща, кацнала в центъра й. Ниски живи плетове от лаврови храсти обточваха и двете страни на пътеката, водеща към къщата. А докато следваше Аврора към входа й, Грония забеляза препълнените с розови храсти лехи, които, макар и посърнали сега, в разгара на лятото несъмнено подсигуряваха така нужната ведрост на иначе мрачната обстановка.

— Никога не използваме предната врата — обяви Аврора и зави надясно по пътеката, водеща към задната част на къщата. — Тате казва, че била заключена още от Северноирландския конфликт през шейсетте и някой загубил ключа. Ето този вход използваме.

Грония се озова в голям вътрешен двор, подсигуряващ достъп на автомобили откъм шосето. В него имаше паркиран чисто нов рейндж роувър.

— Хайде — каза Аврора, отваряйки вратата.

Минаха през фоайето и влязоха в голяма кухня. Гигантски боров бюфет, заемащ цяла стена, направо скърцаше под товара си от синьо-бели чинии и още какви ли не кухненски принадлежности. До една от другите стени беше разположена старинна готварска печка, а до третата, между два стари кухненски плота, имаше древен двоен умивалник. В средата на стаята стоеше дълга дъбова маса, затрупана с купища вестници.

Помещението не беше обзаведено с цел уют или комфорт — не приличаше на място, където да се събира цялото семейство, докато майката кръжи край печката и готви нещо вкусно за вечеря. Беше спартанско, функционално и неприветливо.

— Май не трябваше да нося вестници — коментира Грония, сочейки купчините върху масата.

— О, тате подпалва с тях всички камини из къщата. Студът не му влияе добре. А сега какво ще кажеш да поразчистим масата, за да освободим място за проекта ни? — попита Аврора с ентусиазиран поглед.

— Да… но не е ли редно да предупредим някого, че съм дошла у вас?

— О, не — поклати глава момичето. — Тате не обича да го безпокоят, а госпожа Митър знае, че ще идваш. — Вече буташе цели купчини вестници на пода около масата, посочвайки на Грония освободеното място. — Какво друго ни трябва?

— Вода, за да забъркаме кашата.

Грония изсипа чантата си върху масата, притеснена, задето беше влязла в чужд дом без официална покана.

— Ей сега ще донеса. — Аврора извади един буркан от претрупания бюфет и го напълни с вода.

— И голям съд за бъркане на кашата.

Аврора намери подходяща купа и я остави на масата. Докато Грония правеше кашата, Аврора я наблюдаваше с оживен, развълнуван поглед.

— Забавно е, нали? Обичам да се занимавам с такива неща. Последната ми бавачка не ми позволяваше да правя нищо, защото се безпокоеше, че ще се оцапам.

— Аз цял живот се цапам — усмихна й се Грония. — Правя скулптурите си от материали, подобни на този. А сега ела да седнеш до мен и ще ти покажа как да направиш купа.

Аврора се оказа много схватлива и след около час върху котлона на кухненската печка вече стоеше купа от разкиснати вестници.

— След като изсъхне, можем да я оцветим. Имаш ли боички? — попита Грония, миейки ръцете си на чешмата.

— Не. Останаха ми в Лондон.

— Сигурно у нас има.

— Може ли да видя къщата ти? Предполагам е забавно да живееш във ферма?

— Не живея там постоянно, Аврора — обясни Грония. — Живея в Ню Йорк. В момента просто гостувам на родителите си.

— О! — Лицето на малката посърна. — Тоест скоро ще си тръгнеш?

— Да, но не знам кога. — Докато бършеше ръцете си в кърпата до мивката, Грония усещаше втренчения поглед на Аврора върху себе си.

— Защо си тъжна? — попита я момичето.

— Не съм тъжна, Аврора.

— Напротив, виждам го в очите ти. Наранил ли те е някой?

— Не, Аврора, нищо ми няма. — Грония усещаше как започва да се изчервява под нетрепващия поглед на детето.

— Знам, че си тъжна. — Аврора скръсти малки ръчички пред гърдите си. — Знам какво е да си тъжен. А когато се почувствам така, отивам на моето си магическо място.

— И къде е то?

— Не мога да ти кажа, защото така ще спре да е магическо. И лично мое. Просто трябва да си имаш свое.

— Чудесна идея. — Грония погледна часовника си. — Трябва да вървя. Наближава обяд. Сигурно си гладна. Ще дойде ли някой да ти приготви храна?

— О, госпожа Митър сигурно ми е оставила нещо ей там. — Аврора махна небрежно към килера. — Най-вероятно пак е супа. Искаш ли да разгледаш и останалата част от къщата, преди да си тръгнеш?

— Аврора… аз…

— Хайде, де! — Аврора сграбчи ръката на Грония и я задърпа към вратата. — Искам да я разгледаш. Много е красива.

След като я изтегли през кухненската врата, Грония се озова в просторен вестибюл с под от черни и бели плочки и изящно дъбово стълбище в единия ъгъл, водещо към горния етаж. Малката я извлачи през помещението и я въведе в голяма гостна, чиито високи балконски врати предлагаха изглед към градината. Стаята беше непоносимо топла, благодарение на големия огън, разпръскващ горещина откъм елегантната мраморна камина.

Грония вдигна поглед и образът от картината над камината хвана скулпторското й око. Беше портрет на млада жена, чието сърцевидно лице беше обгърнато от буйни червено-златисти къдри. Чертите й бяха изключително нежни и — както моментално забеляза Грония — симетрични, което беше белегът на истинската красота. Поразително сините й очи, инкрустирани като диаманти в млечнобялата й кожа, излъчваха невинност, но и мъдрост. Професионалният й опит веднага наведе Грония на мисълта, че портретът е дело на талантлив художник. Тя се обърна към Аврора и моментално видя приликата.

— Това е майка ми. Всички казват, че съм била нейно копие.

— Така е — отвърна тихо Грония. — Как се е казвала?

Аврора вдиша дълбоко.

— Лили. Казваше се Лили.

— Много съжалявам, че е починала, Аврора — каза състрадателно Грония, докато детето впиваше поглед в картината.

Аврора не отговори, а просто продължи да се взира в майка си.

— Коя е гостенката ти, Аврора?

Мъжкият глас, долетял иззад тях, накара Грония да подскочи. Тя се обърна, питайки се колко ли от разговора им беше дочул натрапникът, и дъхът пресекна в гърлото й.

До вратата стоеше — Грония се смъмри наум, задето прибягваше до такова клише, но фактът си беше факт — най-красивият мъж, когото някога беше виждала. Висок — поне метър и осемдесет — с гъста абаносова коса, старателно пригладена назад, но мъничко по-дълга от нужното, в резултат на което се извиваше на тила му. Устните му бяха плътни, но не толкова, че да изглеждат женски, а очите му — дълбоки и тъмносини, украсени с гъсти, тъмни мигли.

Скулпторът в нея се възхити на изящната костна структура на лицето му; ъглестите скули, здравата челюст, съвършеният нос.

Този образ Грония искаше да запомни до най-малката подробност, за да го извае от глина един ден.

Цялата тази живописност стоеше върху стройна фигура с идеални пропорции. Очите й бяха привлечени към фините, чувствени пръсти, които се свиваха и отпускаха, явно от напрежение. Цялостният му вид излъчваше невероятно изящество — качество, което обикновено не би свързала със силния пол. Но едно беше сигурно: този мъж притегляше всички погледи — и мъжки, и женски, — появеше ли се някъде.

Грония въздъхна неволно — професионалната й реакция към физика, граничеща по нейно мнение със съвършенството, комбинирана с естествената й женска такава, я накараха да онемее за миг.

— Коя сте вие? — попита той отново.

— Това е приятелката ми Грония, тате — притече й се несъзнателно на помощ Аврора. — Казах ти, че я срещнах на скалите вчера, помниш ли? Тази сутрин добре се позабавлявахме в кухнята: направихме си купа от лепило и вестник. Като я оцветя, ще ти я подаря. — Аврора отиде до баща си и го прегърна.

— Радвам се, че сте си прекарали добре, скъпа. — Той погали нежно косата на дъщеричката си и се усмихна някак половинчато, леко подозрително на Грония. — Е, Грония, гостуваш ли в Дънуърли?

Тъмносините му очи се взираха преценяващо в нея. Грония положи големи усилия да се окопити, а накрая каза със суха, подпухнала уста:

— Коренна жителка съм на селото, родена съм тук, но живея в чужбина през последните десет години. В момента гостувам на семейството си.

— Разбирам. — Той отмести очи към високите балконски врати и великолепната гледка към морето отвъд градината. — Това място има рядка, магическа красота. И на теб много ти харесва тук, нали, Аврора?

— И още как, тате. Това е истинският ни дом.

— Да, така е. — Той върна вниманието си към Грония. — Прощавай, не ти се представих. — Доближи я, без да откъсва Аврора от себе си, и протегна ръка към нея. — Алекзандър Девъншър. — Дългите му, фини пръсти стиснаха нейните.

Грония опита да се изтръгне от чувството за нереалност, което я обземаше.

— Девъншър? Мислех, че сте от рода Лайл?

Чифт тъмни вежди се вдигнаха почти недоловимо.

— Права си, що се отнася до къщата, но аз се сродих със семейство Лайл чрез брак. Съпругата ми — очите на Алекзандър отскочиха към портрета — беше наследничка на имението „Дънуърли“, което един ден ще премине в ръцете на дъщеря ни.

— Съжалявам… не знаех.

— Не се притеснявай, Грония, свикнал съм да ме наричат „господин Лайл“ по тези места. — Алекзандър притисна Аврора към себе си, потънал в мисли.

— Трябва да се прибирам — обяви неловко Грония.

— О, тате, наистина ли трябва? Не може ли да остане за обяд? — Аврора вдигна умолителен поглед към баща си.

— Благодаря ти за поканата, Аврора, но наистина трябва да вървя.

— Разбира се — каза Алекзандър. — Много мило от твоя страна, че отдели от времето си за дъщеря ми.

— Тя е много по-забавна от старата ми бавачка, тате. Защо тя да не се грижи за мен?

— Скъпа, сигурен съм, че Грония си има много други задължения. — Алекзандър й се усмихна извинително над главата на дъщеря си. — И не бива да отнемаме повече от времето й.

— Не се притеснявай, наистина. Беше ми приятно.

— Ще донесеш ли боичките утре? Дотогава купата трябва да е изсъхнала — примоли й се Аврора.

Грония погледна към Алекзандър за разрешение и го получи.

— Разбира се, ще ги потърся.

Грония се запъти към вратата, а Алекзандър пристъпи настрани и отново й протегна ръката си.

— Благодаря ти, Грония. Много благородно от твоя страна да правиш компания на дъщеря ми. Знай, че си добре дошла по всяко време. Когато аз отсъствам, госпожа Митър живее тук, за да я гледа. — Двамата с Аврора, хванати за ръка, изпроводиха Грония от гостната, преведоха я през вестибюла и влязоха в кухнята. — Аврора, ще намериш ли госпожа Митър, за да й кажеш, че сме готови за обяд?

— Да, тате — отвърна покорно детето. — Довиждане, Грония. До утре. — Аврора се обърна и изчезна нагоре по стълбището.

Алекзандър я поведе през кухнята към задната врата. Отвори я и се обърна към Грония.

— Моля те, имай предвид, че Аврора може да е много убедителна. Не й позволявай да те задържа повече, отколкото можеш да си позволиш.

— Както вече казах, за мен беше удоволствие.

Близостта на Алекзандър, застанал едва на няколко сантиметра от нея, докато й държеше вратата, превръщаше мозъка на Грония в пюре.

— Е, просто те предупреждавам. Знам си я.

— Разбирам.

— Чудесно. Сигурен съм, че ще се видим отново. Довиждане, Грония.

— Довиждане.

Докато прекосяваше вътрешния двор и вървеше по пътеката, водеща към дворната порта и скалите, Грония умираше от желание да погледне назад, за да види дали Алекзандър още стои на вратата. Като излезе през портата, закрачи бързо по скалната пътека, докато не достигна любимия си камък. Стовари се отгоре му, задъхана и дезориентирана.

Отпусна глава в ръцете си, мъчейки се да дойде на себе си. Образът на Алекзандър изскочи в съзнанието й. Фактът, че мъж, с когото беше общувала не повече от пет минути, можеше да има такъв ефект върху нея, я озадачаваше и дори плашеше.

Вдигна глава и отправи поглед към морето. Днес беше спокойно, кротко — спящо чудовище, което можеше да се развилнее с опустошителна мощ всеки един момент.

Отправяйки се към вкъщи, Грония се замисли дали тази аналогия не беше подходяща и за мъжа, когото беше срещнала току-що.

 

 

— Здрасти, аз съм. Ще ме пуснеш ли?

— Разбира се. — Мат натисна копчето за отваряне на вратата и с печална крачка се върна пред телевизора, където вървеше бейзболен мач.

Чарли се появи на входа и затвори вратата след себе си.

— Взех храна от китайския ресторант. Любимото ти ястие, миличък, хрупкава патица — добави тя, отправяйки се към кухнята. — Гладен ли си?

— Ъ-ъ — отвърна лаконично Мат, докато Чарли вадеше чинии и отваряше бутилката вино, която беше донесла.

— Трябва да се храниш, слънце, иначе ще останеш без сили. — Тя го погледна, оставяйки храната на масичката за кафе пред него. — Ето. — Зави няколко парчета патешко със сос хойсин в палачинка и му подаде чинията.

Мат се попремести напред с въздишка, отхапа от палачинката и задъвка като по принуда.

Чарли му направи още една палачинка и отпи глътка вино.

— Говори ли ти се?

— Какво има за казване? — сви рамене Мат. — Приятелката ми ме изостави по непонятна за мен причина и отказва дори да ми обясни. — Той поклати отчаяно глава. — Поне ако знаех къде смята, че съм се провинил, можех да направя нещо по въпроса. — Той пъхна и втората палачинка в устата си. — И между другото стратегията ти на въздържание не сработи. Грония не ми се е обадила нито веднъж. Май търпеливостта ми не даде резултат — добави мрачно той.

— Съжалявам, Мати. Наистина вярвах, че ако й дадеш малко време, може да склони. Мислех, че те обича.

— Аз също — каза с горчива гримаса Мат. — Може би съм грешал. И може би всичко това се дължи на чувствата й към мен. Може би — Мат прокара отнесено ръка през косата си, — чисто и просто вече не иска да бъде с мен. Защото как ли не блъсках мозъка си, но не можах да се сетя с какво съм я наранил.

Чарли опря утешително длан върху коляното на Мат.

— Може би всичко е започнало от загубата на бебето, може би тогава чувствата й са се променили… — Чарли вдигна рамене. — Съжалявам, баналните ми реплики са на изчерпване.

— Е, просто вече няма какво да се каже, нали? Нея я няма и с всеки изминал ден все повече и повече губя вяра, че ще се върне. — Той погледна Чарли. — Смяташ ли, че трябва да се върна към първоначалния си план и да хвана самолета за Ирландия?

— Не знам, Мати. Не искам да прозвуча негативно, но май демонстрира от ясно по-ясно, че не иска да има нищо общо с теб в момента.

— Когато си права, права си. — Мат пресуши чашата си и си наля още вино. — Просто се заблуждавам, опитвам да си внуша, че още има надежда, а за нея всичко е приключило.

— Защо не изчакаш до края на седмицата? Ако ти се обади дотогава, може да й подметнеш за решението си да отскочиш до Ирландия.

— Може, но започва да ми омръзва да се чувствам виновният в тази ситуация. Освен това имам цял куп работа, а и през следващите две седмици ще изнасям лекции в други университети.

— Клетичкият ми Мати — каза жалостиво Чарли. — Май доста ти се насъбра в последно време. Нещата ще се наредят рано или късно, обещавам. Нали знаеш, че всички минаваме през такива моменти… когато имаме чувството, че светът ще свърши.

— Да, признавам си, напоследък живея в сапунена опера — съгласи се Мат. — Извинявай. Май е най-добре просто да ме избягваш за момента. Не съм особено приятна компания.

— Нали за това са приятелите, Мати, да са до теб, когато изпаднеш в нужда. Лека смяна на темата: дойдох да те помоля за една услуга — каза Чарли.

— Каква? — попита незаинтересовано Мат, загубен в собствената си мъка.

— Декораторите ще дойдат до няколко дни. И тъй като ще останат в апартамента ми около месец, се питах дали мога да използвам стаята ти за гости през това време. Естествено нямам нищо против да ти плащам наем — добави Чарли. — Пък и нали ме познаваш, не съм си вкъщи повечето вечери и уикенди.

— Ей, няма нужда да ми плащаш. Както ти казах, затрупан съм с работа и почти не се задържам тук, така че заповядай, когато решиш.

Мат стана, прерови чекмеджето на бюрото си и й подаде резервния ключ от апартамента.

— Благодаря, скъпи.

— Няма защо. Пък и ако трябва да съм откровен, независимо от казаното преди малко, компанията ти вероятно ще ми се отрази добре. Общо взето ще ми направиш услуга.

— Е, щом си сигурен, прекрасно. Оценявам го.

Мат я плесна по крака.

— А аз оценявам помощта ти.

— Няма проблем, Мати — усмихна му се Чарли. — Никакъв проблем.