Лусинда Райли
Момичето на скалата (35)

29

Събуждайки се една сутрин, Грония бе видяла първите пъпки на дивата фуксия, която след време щеше да обагри живия плет покрай алеята в пищно лилаво. Появата им известяваше не само наближаването на пролетта, която водеше след себе си и лятото, но това, че бе прекарала почти четири месеца в Ирландия. Докато се обличаше и слизаше по стълбите за бърза закуска, преди да закара Аврора на училище и да се качи до имението Дънуърли, Грония си мислеше колко обезпокоителна бе лекотата, с която се беше потопила в новата си рутина. Не по-малко обезпокоителен беше и фактът, че чувстваше тукашния си живот също толкова нормален колкото и предишния си, този в Ню Йорк. Отключвайки вратата на ателието си, Грония се чудеше дали това не се дължеше поне отчасти на новия проект, с който се беше заловила. Чувството й беше познато от апартамента в Трибека; от онези мигове, когато някоя скулптура поглъщаше всичките й мисли.

Грония съблече якето си и отиде до работния тезгях, размишлявайки върху наблюдението си, че напоследък извличането на творческа тръпка от работата й беше рядко явление. Извайването на деца и животни от глина по поръчка на заможни клиенти от Източния бряг се беше превърнало в препитание за нея. То слагаше хляб на масата й и й даваше време за размисъл върху „проекта“, най-близък до сърцето й: създаването на дете.

Грония огледа двете скулптури, които заемаха тезгяха й. И усети нотка на вълнение в себе си. И двете все още бяха недовършени и несъвършени, но професионалното й око им отдаваше потенциала да се превърнат в най-добрите й творби досега. А причината, помисли си тя, чисто и просто се криеше в това, че ги беше изработила с вдъхновение, а не по принуда. Чувството, което я обзе, когато седна пред тезгяха и се съсредоточи върху оформянето на глината в изящно извито стъпало, беше същото онова, което я беше подтикнало да се заеме със скулптурата още в самото начало. Пресъздаването на образ, на нещо красиво — улавянето на момента на съзерцание и увековечаването му в материална форма — беше въодушевяващ процес.

Беше получила вдъхновението си един следобед, докато двете с Аврора се разхождаха по скалната пътека с кутрето Лили. Наблюдавайки танцовата стъпка, с която детето вървеше пред нея, вродената й грация, която така радваше окото, Грония бе споходена от внезапния порив да я улови. Затова набързо бе извадила телефона си и бе направила няколко снимки на момиченцето в различни пози на физическо съвършенство. И още на следващата сутрин бе започнала работа по серия скулптури.

От онзи момент нататък я беше обладало чувство на покой — по цял ден работеше в приказното си ателие под звуците на класическа музика от уредбата и с разкошен изглед към плавно преливащите се един в друг сезони.

Този следобед, с разрешението на госпожица Елва, Грония беше запланувала да отиде в балетния салон, за да погледа как танцува Аврора и да я поснима.

Погълната в работа, Грония погледна часовника си чак в три часа. Ако тръгнеше веднага, щеше да успее да вземе Аврора от училище навреме и да я откара до балетната школа в Клонакилти без закъснение.

По пътя към градчето музата й седеше усмихнато на седалката до нея, бърборейки за новата си приятелка от училище, която щяла да им дойде на гости във фермата на следващия ден, за да види кученцето. Докато паркираше колата, Грония си мислеше как най-простичките неща, които повечето деца приемаха за даденост, носеха на Аврора най-голямо удоволствие. Малката водеше нормален живот за пръв път от раждането си.

Грония седна в единия ъгъл на салона, решила да използва скицника си, тъй като това й се струваше най-ненатрапчивият метод за улавяне на движенията й. Само за два месеца Аврора се беше усъвършенствала до неузнаваемост. Лека–полека вродените й умения се преобразуваха в основните позиции на балетния танц. Макар и животът й във фермата да беше що-годе обикновен, мислеше си Грония, дарбата на Аврора беше необикновена.

В края на урока госпожа Елва изпрати Аврора в съблекалнята, за да се преоблече.

— Е, какво ще кажеш? — тя се обърна към Грония.

— Прелестна е.

— Да, така е — потвърди благоговейно госпожица Елва. — До момента тя е най-талантливата ученичка, която съм имала щастието да обучавам. Притеснявах се, че късният й старт ще я ощети, пък и има още много работа по техниката. Но смятам, че е напълно достойна за Кралското балетно училище. Успя ли да говориш с баща й?

— Знае, че Аврора ходи на уроци по балет, но не сме обсъждали записването й в редовно балетно училище. А и не знам дали би било подходящо за нея. За пръв път има някаква стабилност в живота си. Кога трябва да я заведем на прослушване?

— Най-късно до осемнайсет месеца. За целта ще трябва да се упражнява непрекъснато до единайсетгодишна възраст.

— Ясно. Е, нека видим как ще потръгнат нещата. Пък догодина ще говорим отново. — Грония плати урока, благодари на госпожица Елва и отиде да вземе Аврора.

— Е — подхвана небрежно тя, докато с Аврора пътуваха към дома, — мислиш ли, че един ден би отишла в балетно училище, където да станеш професионална балерина?

— Ами, знаеш, че обичам балета, Грония — отвърна Аврора. — Но кой ще се грижи за Лили и ще помага на Шейн с доенето на кравите, ако замина?

— Хм, вярно — съгласи се Грония.

— А и не ми се ще да напускам новите си приятели от училище — продължи Аврора. — Може би по-натам.

— Да, може би.

Същата вечер, когато Грония вече се канеше да тръгва към леглото, мобилният й телефон иззвъня.

— Ало?

— С Грония ли разговарям?

— Да.

— Алекзандър се обажда.

Може и връзката да беше лоша, но гласът му звучеше приглушен и изнемощял.

— Здравей, Алекзандър. Как си?

— Ами… — последва пауза, преди Алекзандър да продължи: — Добре съм. Как е Аврора?

— Много е щастлива и спокойна при нас във фермата. Училището върви доста добре и вече има цял куп нови приятели. Освен това разговарях с учителката й по балет днес и…

— Грония — спря я Алекзандър, — трябва да те видя. Спешно — добави той.

— Добре. Кога се прибираш?

— Това е проблемът. Боя се, че не мога да пътувам до вкъщи точно в този момент. Налага се да те помоля ти да дойдеш при мен.

— А къде се намираш? — Тъй като не се беше чувала с него цял месец, Грония нямаше представа къде е.

— Швейцария. В Швейцария съм.

— Разбирам. Е, ако е спешно, ще…

— Спешно е — натърти Алекзандър. — Прости ми, че искам такава услуга от теб, Грония, но наистина нямам друг избор.

— Добре. Така, днес е сряда… през почивните дни ще стрижем овцете, значи ще успея за следващия вторник. Става ли?

— Грония, трябваш ми утре.

— Утре!

— Да. Вече съм ти купил билет за самолета. Излиташ от летището на Корк в два и четирийсет и пет, кацаш в Лондон в четири, а в шест хващаш самолет на „Бритиш Еъруейс“ до Женева. Шофьорът ми ще те вземе от летището и ще те докара при мен.

— Ясно — пророни несигурно Грония. — Искаш ли да взема Аврора със себе си?

— Не. В никакъв случай… — Гласът на Алекзандър заглъхна. — О, и не забравяй да носиш свидетелството си за раждане. Швейцария е прочута със стриктния си паспортен контрол, затова е най-добре да си подготвена.

— Ясно.

— Ще се видим утре вечерта. Грония?

— Да?

— Благодаря ти.

Грония натисна копчето за приключване на разговора и седна замаяно на кухненската маса. Чудно й стана как ли щеше да реагира Алекзандър, ако му беше отказала. Доколкото виждаше, всичко беше решено още преди да е набрал номера й.

— За какво си се умислила, Грония?

Гласът на майка й я изтръгна от унеса. Катлийн стоеше до вратата, вперила поглед в дъщеря си.

— Ами… току-що проведох много странен разговор с Алекзандър — отвърна бавно Грония. — Иска да хвана самолета за Швейцария още утре. Вече ми е купил билет.

— Ти да видиш. — Катлийн скръсти ръце и вдигна вежда. — И ще отидеш ли?

— Май нямам друг избор.

— Е, можело е просто да кажеш „не“.

— Да, можеше, мамо, но в гласа му имаше нещо… — Грония сви рамене, — нещо странно. Усещам, че нещо не е наред.

— Мен ако питаш, щом негово величество има проблем, той трябва да дойде дотук и да ти обясни. А не да те кара да хвърчиш насам-натам.

— Съгласна съм, но вече няма какво да направя по въпроса, нали така? Помоли ме и да нося свидетелството си за раждане, понеже швейцарските власти можело да го искат за проверка. Ще можеш ли да го изровиш, мамо?

— Да, ама нещо ми намирисва в цялата тая работа.

— На мен също — съгласи се Грония. — Но май е най-разумно да отида при него и да видя какво иска.

— Грония — Катлийн тръгна към нея, — моля те, повярвай ми, че не искам да се меся, но трябва да те питам… има ли нещо между двама ви с Алекзандър?

— Не знам. — Нуждата й да излее пред някой душата си надделя над обичайната й потайност пред майка й. — Просто не знам.

— Да не би да сте… — Катлийн се прокашля. — Докато живееше в оная къща…?

— Целунахме се, мамо — призна си Грония, — и да, откровено казано, имам чувства към него. Но изведнъж — Грония поклати объркано глава, — той заяви… ами, каза, че връзката ни не бивало да се задълбочава.

— А каза ли ти защо?

— Не. Може би още е влюбен в Лили, може би има друга… кой знае? Не и аз, това поне е сигурно — въздъхна Грония.

— Е, аз пък мога да ти кажа само, че го наблюдавах онази нощ, когато на Аврора й беше скимнало да се покрие. Наблюдавах го как те гледа. Дали нежността в очите му се дължеше на всеотдайността ти към дъщеря му, или на нещо повече, няма как да знам. И в двата случая, Грония, не си му безразлична. Въпросът е ти изпитваш ли нещо към него?

— Да, мамо, изпитвам. Но не мога да ти отговоря как и защо, и какво предстои. Освен това…

— Да?

— Не съм забравила Мат — призна си тя.

— Знам, душко. И може би никога няма да се случи. Но вече ми демонстрира повече от ясно, че всичко това е останало в миналото — каза Катлийн. — Просто не се впускай с главата напред в бъдещето, чу ли?

— Да. — Грония стана. — Най-добре да си лягам, щом ще пътувам за Швейцария утре. — Тя отиде до майка си и я прегърна. — Благодаря ти, мамо. Както обичаш да казваш, всичко ще се нареди от само себе си.

— Да се надяваме. Лека нощ.

Катлийн изпрати дъщеря си с поглед, после сложи чайника на печката. Шестото чувство, за което й се подиграваха децата и съпругът й, но на което се доверяваха, когато им изнасяше, сега просветваше в червено.

— Онова семейство — измърмори тя под носа си, загръщайки се по-плътно с жилетката си, и закрачи напред-назад из кухнята, докато чакаше водата да заври. После седна на масата с чаша горещ шоколад, мъчейки се да си обясни защо ли нещо в нея й нашепваше, че е важно Грония да научи и остатъка от историята още сега… сега, преди да е напуснала сигурността на дома им и да се е отправила към далечна Швейцария на сутринта.

— Изкуфяла старица! Защо й е на Грония да разбира повече за миналото? — изломоти на себе си. Изпи набързо напитката си и въздъхна. — Предавам се — каза на небесата и стана от масата. Изкачи мудно стълбището и почука на вратата на дъщеря си. — Аз съм, мама — прошепна. — Може ли да вляза?

— Разбира се, мамо — отвърна Грония, която седеше с кръстосани крака на леглото с полустегнат куфар пред себе си. — И на мен не ми се спи. Умувам какво ли ме чака утре — вдигна вежда тя.

— Е — Катлийн също седна на леглото, — затова дойдох да си поговорим. Онова гласче в главата ми ме юрка да ти доразкажа историята, преди да си заминала. Да ти кажа за Лили. — Катлийн хвана ръката на дъщеря си и я стисна в своята. — Доста има за разказване, така че може и да си легнем късничко тая вечер.

— Не ми пречи, мамо — поощри я Грония. — Тъкмо ще спра да се притеснявам за утре. Цялата съм в слух.

— Хубаво тогава. — Катлийн преглътна тежко. — Тая история никога не е напускала гърлото ми. Така че може и да пороня малко сълзи.

— О, мамо. — Грония стисна силно ръката на майка си. — Не бързай. Имаме цяла нощ.

— Така. — Катлийн свика всичките си сили. — Тази част от историята започва, когато аз самата бях на шестнайсет години, а Лили Лайл — на петнайсет.

— Бяхте ли приятелки, мамо? — попита изумено Грония.

— Да, бяхме — кимна Катлийн. — Не забравяй, че Лили прекарваше толкова много време във фермата, че я имах за своя сестричка. А големият ми брат…

— Брат ли?! — Грония впери учуден поглед в майка си. — Не знаех, че си имала брат, мамо. Не си казала нито дума за него.

— Не съм… — поклати бавно глава Катлийн. — И така, откъде да започна…?