Лусинда Райли
Момичето на скалата (34)

28

Грония не разбираше. Докато караше рейндж роувъра — в чийто багажник бяха скътани най-ценните притежания на Аврора — надолу по хълма към къщата на родителите си, не можеше да проумее какво се случва в главата на Алекзандър.

— Пристигнахме! — провикна се Аврора, изскочи от колата и се втурна да отвори кухненската врата, хвърляйки се в прегръдките на Катлийн. — Много ти благодаря, че ми позволи да постоя у вас! А Лили може ли да спи в леглото ми? Обещавам да я върна при майка й сутринта, когато ще иска още мляко.

— Чуй сега, у нас не отделяме кученцата от майките им, докато не дойде време, нито пък ги водим на горния етаж. Освен в много специални случаи, какъвто може би е първата ти нощ тук.

Катлийн докосна бузата на Аврора и отпрати благосклонен поглед към дъщеря си над разкошните златисточервеникави къдрици на детето.

Преди следобедния чай Шейн отведе Аврора до моравата, където овцете започваха да се агнят.

— Да се чуди и мае човек — подхвана Катлийн. — Нали ти казах, че е предопределено под покрива ни да живее дете от рода Лайл.

— О, мамо, стига с тези бабини деветини! А като стана дума за миналото — добави Грония, — не знам какво си въобразяваше, но е от ясно по-ясно, че си влюбена в това дете.

— Да — имаше доблестта да си признае Катлийн. — Успя някак да ми легне на сърцето, колкото и да се опитвах да го предотвратя. Баща ти пък е направо загубена кауза. Май изживява наново миналото, когато ти беше малко момиченце. Боядиса стаята ни за гости в розово и дори отиде до Клон, за да й купи кукли. По-окаяни грозотии не си виждала, Грония — изкиска се Катлийн. — Но се старае човекът. Брат ти също много я обича — добави тя.

— Нали знаеш, че е само временно, мамо, докато се върне Алекзандър?

— Нищо не е временно, когато става дума за Лайлови деца в дома на Райънови, от мен да знаеш — разклати пръст насреща й Катлийн. — Но признавам, че малката Аврора донесе нов живот на всички ни. — Тя сложи чайника на печката. — И най-вероятно с нокти и зъби бих се борила за нея. Ето, изплюх камъчето, и аз съм не по-малко мекушава от другите жени в рода ни, стане ли дума за децата на Лайл. Но как да й устоя, като толкова ме радва? — Тя се обърна с лице към дъщеря си и скръсти ръце. — По-важният въпрос, Грония, е какво ще правиш ти от тук нататък? Докато Аврора е на сигурно у нас, поне си свободна да вземеш някои решения.

— Да, мамо. За което съм ви благодарна. Ще ми се да можех да кажа, че вече имам план за бъдещето, но би било лъжа. Може би са ми нужни няколко дни спокойствие след цялата тая драма.

— Да — въздъхна Катлийн. — А и оня Алекзандър… дори аз виждам, че е хубавичък момък. С тия негови очи…

— Мамо! Дръж се прилично — смъмри я шеговито Грония.

— Все така се държа и загубата си е моя — ухили се майка й. — Не може ли поне да си помечтае една жена? Така, тая вечер ще имаме празнична вечеря. Ще ми се да сготвя нещо специално за малката ни принцеса.

 

 

Присъствието на Аврора в трапезата вдъхна съвършено нов живот на вечерната атмосфера. След като се нахраниха, Джон, ужасен от факта, че малката не знаеше никоя от старите народни песни на родната си земя, извади банджото и им посвири. Шейн наруши дългогодишния си навик и не се отправи към кръчмата след вечеря. Петимата танцуваха ирландски жиги, докато Аврора не започна да се прозява. Грония веднага забеляза умората в очите й.

— Време е за лягане, миличка.

— Да — каза детето с почти благодарен тон.

Грония я поведе нагоре по тясното стълбище към ремонтираната стая за гости, облече й нощницата и я настани под завивките.

— Обичам семейството ти, Грония. Иска ми се никога да не си тръгвам оттук. — Аврора се прозя с притворени от доволство очи.

Преди Грония да излезе от стаята, детето вече спеше.

 

 

Мат се прибра у дома и хвърли чантата си с дрехи за пране в мокрото помещение. После отиде в кухнята да си приготви нещо за хапване. Не се беше връщал тук от сутринта след пиянската вечеринка с Чарли и старите му приятели. Влезе във всекидневната, облекчен да завари апартамента празен, и се хвърли на дивана. Разбира се, Чарли може и да се беше изнесла вече. След толкова време собственият й апартамент трябваше да е ремонтиран поне сто пъти.

Обля го топла вълна при мисълта за последната му сутрин тук и мига, в който беше зърнал Чарли в леглото си, осъзнавайки с ужас, че тя лежи гола до него. След бърз душ, беше нахвърлял в една пътническа чанта всичко необходимо за няколко седмици, а после се беше измъкнал от собствения си дом като нежелан любовник. Най-лошото беше, че нямаше никакъв спомен за действията си от предишната нощ.

Чарли не го беше потърсила — беше му спестила неловкия или пък прям разговор, какъвто се очакваше да проведат след нетипична за приятели интимна нощ. Той също не й се беше обадил: какво, по дяволите, можеше да й каже? Искаше тя да предприеме първия ход, а той просто да откликне подобаващо.

Мат чу завъртането на ключ в ключалката. Чарли влезе и впери изненадан поглед в него.

— Здрасти. Не очаквах да те намеря у дома.

— Така ли? — коментира с неспокоен глас Мат. — Странно, все пак живея тук.

— Да, вярно си е — отвърна тя и отиде да си налее чаша вода от кухнята. После мина през всекидневната на път към стаята си.

— Добре ли си? — провикна се Мат. Струваше му се нетипично мълчалива.

— Да, добре съм. Просто съм уморена.

Повече не я видя тази вечер, нито пък през цялата следваща седмица. Когато се засичаха в апартамента му, Чарли даваше едносрични отговори на въпросите му, а после се скриваше в стаята си и излизаше чак на сутринта. Мат знаеше, че го избягва и разбираше защо, но нямаше представа как да реши проблема.

Накрая Мат стигна до заключението, че единственият правилен подход беше да се изправи лице в лице с Чарли. Същата вечер тя се прибра вкъщи, отиде до хладилника и си наля чаша мляко.

— Чарли, скъпа, наистина смятам, че трябва да поговорим.

Чарли, която отново прекосяваше всекидневната на път към стаята си, спря на място.

— За какво?

— Мисля, че знаеш за какво.

Чарли огледа лицето му за момент.

— Какво има за казване? Случи се, беше грешка, очевидно съжаляваш…

— Ей, чакай малко! — Мат вдигна инстинктивно длани пред себе си. — Задръж. Предлагам да отидем да хапнем някъде и да обсъдим въпроса.

— Добре — сви рамене Чарли, — щом така искаш. Ще отида да си взема един душ.

Един час по-късно двамата седяха един срещу друг на маса в италиански ресторант на няколко пресечки от жилището на Мат. Той си поръча бира, но Чарли не пожела алкохол и поиска само вода.

— Добре ли се чувстваш? Физически? Не е в стила ти да отказваш чаша вино, Чарли — усмихна се Мат в опит да разсее напрежението помежду им.

— Точно в момента не ми е особено добре.

— Трябва да отидеш на доктор за всеки случай — посъветва я Мат.

— Аха.

Чарли бе забила очи в масата, човъркаше салфетката си и отказваше да вдигне поглед към него.

— Ей, Чарли, аз съм Мат, забрави ли? Ужасно е, че съм успял да те разстроя така.

Чарли остана безмълвна. Мат се осмели да продължи.

— Проблемът е там, скъпа, че не бях на себе си онази нощ. Явно одъртявам, щом не мога да нося на алкохол като едно време.

Бледият опит за шега не извлече реакция от нейна страна.

— Виж какво — подхвана отново той, — ще съм откровен с теб и ще ти кажа, че нямам особено ясни спомени за случилото се, след като се прибрахме от ресторанта. Ние двамата…? Да не би аз…?

Мат замлъкна. Не биваше да казва друго, докато Чарли не му отговореше. Тя вдигна бавно очи към него. Мат не можа да прецени дали бяха пълни с тъга, или с гняв.

— Тоест… не помниш нищо?

— Не — изчерви се Мат. — Не помня. Много съжалявам, но предпочитам да съм прям с теб.

— Божичко — въздъхна Чарли. — Е, това вече е върхът.

— Какво да ти кажа? Срам ме е и съм потресен от себе си. Но все пак… не е като да не сме… така де… да не сме го правили и преди.

— О — очите на Чарли се насълзиха, — значи това решава проблема, така ли? Нахвърли ми се, но няма страшно, понеже сме го правили и преди. Това ли ми казваш, Мат?

— Не, аз… мамка му, Чарли! — Мат прокара умислено ръка през косата си, после я погледна в очите. — Сериозно ли говориш?! Наистина ли съм ти се „нахвърлил“ онази нощ?

— Да, Мат, наистина. Или ме обвиняваш в лъжа?

— Разбира се, че не. По дяволите! Не мога да повярвам, че съм се държал така. Съжалявам, Чарли. Много съжалявам — натърти той.

— Е — сви рамене Чарли, — едва ли съжаляваш повече от мен. Не се бой, бързо схванах как стоят нещата. Независимо дали си спомняш нещо, или не, фактът, че се загуби за цели две седмици след това ми даде да разбера. Но в случай че си забравил, нека ти припомня, че практиката е мъжът да се обажда на дамата — додаде тя. — Ти ме използва, Мат. А не мисля, че го заслужавах.

— Така е, не го заслужаваш — съгласи се Мат, гърчейки се под тежестта на студения й поглед. — Чувствам се като абсолютен гадняр и ако бях на твое място, сигурно щях да прекъсна всякакви връзки с мен.

— Мина ми през ума — отбеляза Чарли, докато им сервираха пиците. — Мислех, че сме приятели, ако не друго. А дори към най-големия си враг не бива да се отнасяш, както се отнесе с мен.

— Вярно е. — Мат се мъчеше да се примири със сценарий, който не можеше да повярва, че е създал със собствените си действия. Поведението, което Чарли описваше, беше напълно нетипично за него, затова не знаеше как да подходи. — Чарли, нямам думи. Боже мой! Дори не проумявам що за човек съм в момента. Открай време се гордея с амплоато си на свестен тип, но май в крайна сметка трябва да се примиря с факта, че не съм.

— Да. — Чарли пъхна малко парче пица в устата си и задъвка, очевидно решена да му демонстрира, че няма да му се размине толкова лесно. — Май излиза, че не си. А аз слушам ли, слушам търпеливо как ми се жалваш ден след ден, нощ след нощ за Грония. Опитвам се да ти помогна в тежък момент. И как ми се отблагодаряваш?

— Ох, Чарли, разбирам, че си ми ядосана — пророни Мат, зашеметен от словесната й атака, — но определено знаеш как да завреш някого в миша дупка.

— Съжалявам, Мат — съгласи се тя. — Но в нощта, когато ми налетя, беше много убедителен.

— Така ли?

— Да. Даже ми каза, че ме обичаш.

Мат имаше чувството, че се дави в море от обвинения. Но нямаше как да са неоправдани. Защо й бе на Чарли да го лъже? Не беше такова момиче. Двамата бяха израснали заедно — Мат я познаваше по-добре от всяка друга жена, с изключение на Грония. А сега думите му се изчерпваха. Затова просто се умълча, вперил поглед в нея.

— Виж какво, Мат — въздъхна тежко Чарли, — наистина разбирам, че в момента не ти е леко. Онази нощ беше пиян и осъзнавам, че си казал и направил някои неща без да искаш. А аз се вживях в думите ти, въпреки че не трябваше. Затова бих казала, че вината е и моя.

— Проклятие, Чарли, вината определено не е твоя. Изцяло моя е и няма да позволя да се нагърбиш дори със зрънце от нея. Ако можех да натисна бутона за превъртане, щях. Да, права си, че в момента не ми е леко. Но това не е твой проблем и никога няма да си простя, задето те нараних така. Изненадан съм, че не си се изнесла от апартамента ми и не си решила да не ме поглеждаш вече.

— Щях да се изнеса, стига да можех, но ремонтът отнема повече време, отколкото бях очаквала. Не се безпокой, Мат — сви горчиво рамене тя, — махам се веднага щом стане обитаем.

— Това ли е краят на приятелството ни? — попита той бавно.

— Не знам, Мат — въздъхна тя. — След този ни разговор ще ми трябва малко време да попремисля нещата.

— Разбира се.

— Ще те помоля, Мати, да си напълно откровен с мен. Когато каза… онова нещо преди да си легнем заедно, не говореше сериозно, нали?

— Тоест че те обичам? — попита Мат.

— Да.

— Обичам те, Чарли — изрече с мъка той, — знаеш, че е така. Не съм те излъгал. Както съм ти казвал и преди, ти си сестричката, която никога не съм имал. Но… — Мат въздъхна, не знаейки как да изрази с думи мисълта си.

— Не изпитваш от онази любов — помогна му Чарли.

Мат се замисли, преди да отговори.

— Да.

— Защото все още си влюбен в Грония?

— Да. Май така излиза.

Мат погледа как Чарли отрязва още едно миниатюрно парче пица, набожда го с вилицата си и го задъвква умислено. Веднага щом го преглътна се изправи.

— Извинявай, Мат, трябва да използвам тоалетната.

Чарли прекоси ресторанта дотолкова бързо, доколкото й позволяваше възпитанието, и изчезна надолу по стълбището. Той избута пицата си настрана, отпусна лакти върху масата и затърка грубо бузите си с длани. Намираше се в същински кошмар… Как бе могъл да направи подобно нещо? Точно той, психологът, отлично запознат със слабостите на човешката природа, да стане тяхна жертва?

Питаше се какво ли му се случва; цялостната му самопреценка през трийсет и шестте години на живота му се бе градила на знанието, че е „добър човек“. Бе вярвал, че се отнася към жените единствено и само с уважение, че никога не би ги оскърбил и не би се възползвал от тях. Бе ценял силните им страни и качества и се бе придържал към нормите на възпитанието и образованието си. Но най-вече се беше стремял към почтеност, а мисълта, че беше пренебрегнал тази си ценност през онази нощ с Чарли — една от най-близките му приятелки, за бога — го изпълваше със себеомраза.

Мат погледна към стълбището, но от Чарли нямаше и следа. Поне бе имал смелостта да бъде откровен с нея и да я увери, че помежду им не можеше да има нищо. Колкото и да я беше наранил с това и макар постъпката му от онази нощ да бе сложила край на приятелството им, Мат знаеше, че е постъпил правилно.

Защото…

Независимо от това дали му харесваше или не, болезнената истина беше, че още обичаше Грония.

Чарли се върна пребледняла от тоалетната и седна срещу Мат.

— Добре ли си? — свъси вежди той. — Изглеждаш доста зле.

— Не — поклати глава Чарли. — Не съм добре. Изобщо не съм добре.

— Аз ли съм виновен? Аз ли ти го причиних?

— Аха, може да се каже. — Чарли вдигна насълзени очи към него, чийто кристален блясък изпъкваше на фона на восъчната й кожа. — Защото въпросът е там, Мат, че съм бременна.