Лусинда Райли
Момичето на скалата (31)

26

Следващите две седмици не помогнаха на Грония да продължи напред с мисли за бъдещето. Една сутрин, три дни след разговора им, когато Грония се върна у дома, след като беше оставила Аврора в местното училище, Алекзандър я чакаше в кухнята с комплект ключове.

— За ателието в плевнята са — каза той, подавайки й ги. — Огледай го и кажи дали ти се струва подходящо.

— Благодаря.

— Не мисля, че Лили изобщо е докосвала нещо вътре, така че просто махни каквото не ти трябва и го използвай като свое собствено. — Алекзандър й кимна и напусна кухнята.

Грония прекоси вътрешния двор и отвори вратата на ателието. И направо ахна, като видя гледката през високия от пода до тавана прозорец, който пропускаше огромно количество от естествената светлина, необходима на всеки художник, и обрамчваше отрязък от великолепния изглед към залива Дънуърли. Грония огледа перфектния, недокоснат статив, тубичките маслени бои и комплекта скъпи художнически четки от козина на норка, все още облечени в защитния им целофан.

Шкафовете бяха заредени с платна и неотваряни топове бяла рисувателна хартия, а никъде не се виждаше нито петънце боя. Грония отиде до прозореца и впери поглед към скалите, питайки се защо Лили никога не се беше възползвала от това прекрасно помещение. Всеки човек на изкуството би дал няколко от най-добрите си картини — или скулптури — за подобно ателие. Имаше си дори малко преддверие, съдържащо тоалетна и голям умивалник за почистване на четките.

Точно за такова ателие си беше мечтала Грония.

Същия следобед пренесе наполовина готовата скулптура на Аврора в него и я постави на работния тезгях пред прозореца. Единственият недостатък на това място, помисли си Грония, като седна и отправи замечтан поглед през стъклото, беше, че имаше опасност да прекарва дните си тук, захласната по гледката, вместо съсредоточена в работата си.

Когато взе Аврора от училището, малката преливаше от истории за новите си приятели и с гордост заяви, че се справяла най-добре с четенето от целия си клас. По-късно, на вечеря, Алекзандър и Грония слушаха като горди родители как Аврора разказва на баща си за последните си постижения.

— Ето, виждаш ли, тате, досегашното ми образование не е било толкова лошо, колкото ти си мислеше. Всъщност съм доста умна.

Алекзандър разроши косата й.

— Знам, че си умна, скъпа.

— На кого съм се метнала според теб? На теб или на мама.

— О, определено на мама. Аз винаги съм бил глупчо в училище.

— А мама беше ли умна? — попита Аврора.

— Много.

— О! — Аврора продължи да се храни, а след малко добави: — Като че ли прекарваше страшно много време в леглото или по света като теб.

— Да, така е, но мама много лесно се уморяваше.

— Време е за ваната ви, мадам. — Грония бе забелязала как изражението на Алекзандър се напряга. — Утре пак трябва да станем рано, за да стигнеш до училище навреме.

Когато Грония се върна на долния етаж, Алекзандър миеше съдовете в кухнята.

— Остави ги на мен — каза засрамено тя. — Моя работа са.

— Не е вярно — отвърна Алекзандър. — Не си тук да ми слугуваш, а да се грижиш за Аврора.

— Не ми пречи — увери го Грония, взе една кърпа и застана до него, за да бърше мокрите чинии. — Вродено ми е, понеже съм единствената дъщеря в мъжко домакинство.

— Добър модел за подражание си за моята Аврора. Родена си за майка, Грония. Замисляла ли си се да си имаш свои деца?

— Ами…

Алекзандър долови емоцията в гласа й.

— Извинявай, неделикатен въпрос ли ти зададох?

— Не. — Грония усети как непролетите сълзи заплашват да рукнат всеки момент. — Загубих бебето си преди няколко седмици.

— Разбирам. — Алекзандър продължи да мие съдовете с ритмични движения. — Ужасно съжалявам. Сигурно ти е било… сигурно ти е много трудно.

— Да, ъ… — Грония въздъхна. — Беше.

— Затова ли напусна Ню Йорк?

— Да. — Грония усещаше как тъмносините очи на Алекзандър се впиват в нея. — И заради други неща. Както и да е…

— Ще имаш и друг шанс, убеден съм.

— Да. Ще отида да прибера сухите чинии в бюфета.

Алекзандър я погледа мълчаливо как се отдалечава от него, осъзнавайки, че нежеланието й да обсъжда въпроса беше породено от дълбока болка. Затова смени темата.

— Е, както споменах преди няколко минути, имаш благотворно влияние върху Аврора. Майка й не беше особено добра домакиня.

— Да, но сигурно е имала други таланти.

— Но същото важи и за теб.

— Благодаря. — Грония се изчерви пред погледа му.

— Дано не възразяваш, но като излезе да прибираш Аврора от училище, си позволих да вляза в ателието. Скулптурата е истински шедьовър.

— Имам още много работа по нея. В момента се боря с носа й — добави Грония.

— Носът й е типичен за Лайлови; всички жени от рода го наследяват. Предполагам е труден за пресъздаване с глина.

— Покойната ти съпруга е била много красива.

— Да, беше, но — Алекзандър въздъхна — имаше много проблеми.

— Така ли?

— Психически проблеми — поясни той.

— О! — Грония не знаеше как да отговори. — Съжалявам.

— Изумяващо е как красотата може да прикрива толкова много от дефектите на човек. Не твърдя, че Лили беше виновна, разбира се, но когато се запознахме, дори за миг не ми мина през ума, че толкова привлекателна жена може да е… такава. Както и да е… — Алекзандър отправи поглед в далечината.

Над кухнята се спусна тишина. Грония подсуши останалите чинии безмълвно и ги прибра в бюфета. Като се обърна, видя, че Алекзандър е вперил поглед в нея.

— Както и да е — повтори той, — и за двама ни с Аврора е истинско удоволствие да живеем с нормална жена. Досега Аврора си нямаше истински модел за подражание. Макар че Лили доста се стараеше в тази насока, разбира се — побърза да добави той.

— Доста хора не биха ме определили като нормална — усмихна се широко Грония. — Питай родителите ми или някои от приятелите ми в Ню Йорк. Сигурна съм, че ще те уверят в обратното.

— Грония, в моите очи ти съчетаваш всичко, което трябва да има една жена. И майка. Наистина съжалявам за загубата ти.

Алекзандър продължаваше да се взира в нея.

— Благодаря ти — смигна тя.

— Успях да те засрамя. Извинявай. Аз… не съм себе си напоследък.

— Е, ще отида да си взема вана. И още веднъж, много ти благодаря за прекрасното ателие. Направо е сбъдната мечта. — Грония му се усмихна вяло и напусна кухнята.

По-късно, като си легна, започна да се хули, задето бе позволила на пукнатините в психиката си да се отворят така. Но нещо в отявлената уязвимост на Алекзандър, макар и забулена под стоическата му фасада, отразяваше нейната собствена. Въздействаше й така, защото разпознаваше себе си в него.

И тогава Грония за пръв път позволи на сълзите си да потекат истински. Да се излеят за мъничкия, крехък животец, който бе загубила. А когато след няколко часа опита да заспи, като че ли се чувстваше по-спокойна, сякаш нещо счупено в нея бе възстановено.

 

 

В течение на дните Алекзандър започна да се появява все по-често на долния етаж. Понякога дори влизаше в ателието й и я гледаше как работи. Започна да обядва с нея, а когато Грония спомена, че обича да слуша музика, докато твори, в ателието й се появи луксозна музикална система „Боуз“. Освен това с времето Алекзандър разкриваше все повече и повече за Лили.

— Първоначално ми харесваше как умът й прескачаше като живак от една тема на друга. Беше запленяваща — въздъхна Алекзандър. — Вечно изглеждаше щастлива, сякаш животът беше просто вълнуващо приключение и нищо не можеше да я разочарова. Поискаше ли нещо, винаги намираше начин да го получи, защото умееше да омагьосва всички край себе си. Аз самият също попаднах в плен на магията й. От време на време я обземаше мрачно настроение и светът като че ли се преобръщаше за нея; ридаеше неутешимо за някое умряло зайче, което бе намерила в градината, или пък заради това, че луната се нащърбява и ще мине цял месец до следващото пълнолуние, но аз приемах тези й странности като елемент на чувствителната й природа. Чак когато тези мрачни настроения започнаха да се проточват, а моментите на щастие — да се разреждат, осъзнах, че нещо не е наред. Няколко години след сватбата ни на Лили й стана навик да прекарва цели дни в леглото, обяснявайки, че е твърде изтощена и потисната, за да стане. А после най-ненадейно се появяваше с някоя от най-красивите си рокли и току–що измита коса и настояваше да правим нещо вълнуващо. Беше почти обсебена от нуждата си да преследва щастието. Изпаднеше ли в някоя от тези фази, атмосферата край нея беше френетична, но прекрасна. Изживяхме доста приключения заедно, повярвай ми. Лили не знаеше граници и ентусиазмът й беше заразен.

— Не се и съмнявам — отвърна тихо Грония.

— И естествено, във всеки такъв момент се надявах и молех тъмната й страна да не се завърне. Но тя винаги се завръщаше. В хода на следващите няколко години Лили се клатушкаше като махало, а аз вечно й търчах по петите, мъчейки се да съм в крак с рязко менящите й се настроения. Докато един ден — Алекзандър въздъхна и поклати горчиво глава — не пропадна в черна дупка, от която не излезе с месеци. Най-категорично отказа да я водя на доктор. Изпадаше в абсолютна истерия намекнех ли дори. В крайна сметка обаче, след като бе отказвала да се храни и да пие вода почти цяла седмица, реших да извикам доктор. Упоиха я и вкараха в болница. Диагнозата беше маниакална депресия и шизофрения.

— Алекзандър, много съжалявам. Сигурно ти е било страшно трудно.

— Е, Лили нямаше вина, че е болна — изтъкна Алекзандър, — но детинският й характер усложни нещата. Като че ли не разбираше какво й се случва. И разбира се, когато се наложи да я настаня в специализирана клиника, сърцето ми щеше да се пръсне от мъка. Лили пищеше и драскаше с нокти, и се вкопчи в мен, умолявайки ме да не я хвърлям в лудница, както тя се изрази. Но по онова време жена ми вече представляваше опасност за самата себе си и неколкократно беше посягала на живота си. Освен това ми беше налитала с кухненски прибори. Можеше да ме рани сериозно, ако не се бях защитил.

— О, боже, Алекзандър. Колко ужасно. Учудена съм, че Аврора се е появила на бял свят — отбеляза Грония, истински смаяна от разказа му.

— Аврора беше изненада и за двама ни. Лили беше почти на четирийсет, когато откри, че е бременна. Но докторите сметнаха, че е възможно грижите за детето да й помогнат, стига да беше под постоянно наблюдение. А и не забравяй, Грония — припомни й Алекзандър, — че когато си пиеше лекарствата, можеше дълго време да остане стабилна. Макар че постоянно живеех със страха, че е възможно състоянието й да се влоши. И никога не можех да й имам вяра, че ще си пие лекарствата сама. Мразеше зомбиращите хапчета, както тя ги наричаше. Защото вярваше, че освен меланхолията, потискаха и радостта от живота. Което си беше така, разбира се. Хапчетата я успокояваха, уравновесяваха бурния й характер, но тя твърдеше, че било като да живееш зад димна завеса. Под влиянието им нищо не й носеше истинска радост или истинска болка.

— Горката — каза Грония. — А подобри ли се състоянието й, когато се роди Аврора?

— Да, подобри се. През първите три години от живота на Аврора Лили беше идеалната майка. Но не в домашен аспект като теб, Грония — усмихна й се Алекзандър. — Лили вечно се разпореждаше над взвод от прислужници и вниманието й беше изцяло отдадено на момиченцето ни, което пък ми даваше надежда за бъдещето. Но не за дълго. — Алекзандър прокара ръка през косата си. — И за нещастие Аврора пое удара. Един ден, като се прибрах вкъщи, намерих Лили да спи в леглото си, а от Аврора нямаше и следа. Събудих я, за да я попитам къде е дъщеря ни, а Лили ме погледна и заяви, че не можела да си спомни. Намерих Аврора да се скита сама по скалите, премръзнала и много уплашена. Двете излезли заедно на разходка, а Лили просто забравила за дъщеря си.

— О, Алекзандър, това е ужасно!

Очите на Грония плувнаха в неканени сълзи при мисълта за Аврора, изоставена съвсем сама на скалите.

— След това осъзнах, че вече не мога да поверявам Аврора на Лили дори за няколко минути. Но не ми се наложи да търся решение на проблема, тъй като Лили се влоши и отново я вкарахме в клиниката. Оттогава нататък Аврора виждаше майка си само от дъжд на вятър. Върнахме се в Лондон, за да мога да работя, а и да сме близо до Лили. Както вече знаеш, Аврора бе поверена на поредица от гувернантки, никоя от които не се оказа добра в работата си. После Лили отново навлезе в стабилен период и настоя да се върнем в къщата ни в Дънуърли. Не биваше да се съгласявам, но тя обожаваше това място. Твърдеше, че красотата на пейзажа й помагала.

— Научих от майка ми, че отнела собствения си живот — каза тихо Грония.

— Да. Така стана. — Алекзандър отпусна глава в ръцете си и въздъхна. — И съм убеден, че Аврора я е видяла. Чух писъци от стаята на Лили и намерих Аврора да стои на балкона по нощница, сочейки към скалите под къщата. Два дни по-късно морето изхвърли тялото на майка й на плажа Инчидони. Не знам как е повлияло това на Аврора. Както и животът с майка, която, макар и не по собствена вина, включваше и изключваше любовта към дъщеря си като с копче.

Грония се помъчи да не дава външен израз на собствените си емоции. Мисълта, че Аврора бе видяла как майка й полита към смъртта, си беше потресаваща. Тя сложи утешителна ръка върху тази на Алекзандър.

— Е, мога да кажа единствено, че като се има предвид какво е преживяла, Аврора е изключително уравновесено дете.

— Наистина ли смяташ така? — Алекзандър я погледна с отчаяние в очите. — Лошото е, че реакцията на Аврора към смъртта на майка й разтревожи докторите. Някои ме увериха, че дъщеря ми е наследила психическата лабилност на майка си. Халюцинациите й, кошмарите й… някои ги виждат като семената, от които и тя ще развие болестта на Лили.

— Или пък, както ти самият каза първоначално, може би всичко идва оттам, че Аврора е травмирано малко момиченце, борещо се с ужасното нещо, на което навярно е станало свидетел, и загубата на майка си.

— Да се надяваме, че си права — усмихна се тъжно Алекзандър. — Определено е постигнала голям напредък, откакто е с теб. Толкова съм ти благодарен, Грония. Нямам думи да ти обясня колко ми е скъпа.

— Случайно да знаеш дали Лили не е преживяла някаква травма по-рано в живота си? — попита Грония. — Понякога това отключва цял куп проблеми.

— Уж си скулптор, а и имаш доста познания по темата — вдигна вежда Алекзандър.

— Моят… бившият ми приятел е професор по психология. Особено интересни са му травмите от детинство. Най-вероятно съм прихванала малкото си познания чрез осмоза — призна си Грония.

— Разбирам — кимна Алекзандър. — Е, за да отговоря на въпроса ти, не знам много за ранните години на Лили. Когато се запознахме, живееше в Лондон. Винаги е избягвала да говори за миналото си, но знам, че е родена в тази къща и е прекарала голяма част от детството си тук.

— Мисля, че майка ми знае нещо за живота й в Дънуърли — пророни бавно Грония.

— Така ли? Дали би ми споделила?

— Едва ли — сви рамене Грония, — говори много уклончиво по темата. Но съм сигурна, че се е случило нещо, защото името на Лили винаги извлича негативна реакция от нейна страна.

— О, боже — вдигна вежди Алекзандър, — не ми звучи добре. Но всяка информация, която би ми помогнала да сглобя пъзела, е добре дошла.

— Ще видя какво мога да изкопча — съгласи се Грония, — но не храни големи надежди. Майка ми има магарешки инат. Може доста да почакаш.

— А времето не е от ресурсите, с които разполагам в изобилие — каза под носа си Алекзандър. — След десет дни трябва да замина отново. Ти успя ли да помислиш за следващата си стъпка?

— Не — отвърна рязко Грония, съзнавайки, че плува срещу все по-силно течение.

— Добре. Не искам да те притискам, но все пак трябва да намеря гледачка на Аврора, ако ти не искаш да останеш.

— Знаеш ли колко време ще отсъстваш този път?

— Вероятно около месец, може би два.

— Добре — кимна Грония. — До утре ще ти дам отговор. — Тя стана и се зае да раздига съдовете от обяда им.

— Грония. — Алекзандър изникна до нея, взе чиниите от ръцете й и ги върна на масата. После сложи ръцете й върху своите. — Държа да ти кажа, че независимо от това дали ще останеш или не, за мен беше удоволствие да те опозная. Мисля, че си невероятна жена.

Той я целуна нежно по устните, после се обърна и излезе в градината.

 

 

В типично женски стил Грония прекара следващите няколко часа в болезнени размишления около мотива за неочакваната целувка на Алекзандър. Всичко бе приключило толкова бързо, че направо не можеше да повярва, че изобщо се бе случило. От което навярно следваше, че не значеше нищо. Като че ли Алекзандър не бе очаквал продължение. От друга страна обаче, не беше ли неуместно да целуваш бавачката на дъщеря си по устните?

Несъмнено самият Алекзандър, поведението и чувствата му бяха същинска енигма. Въпреки това усещаше как стените около емоциите й бавно се рушаха, докато необяснимата съпричастност между двама човека, преживели болката от загубата, ги привличаше един към друг.

Грония знаеше единствено, че потъва бавно в плаващите пясъци на увлечението. И трябваше незабавно да сложи край на това.

— Взех решение, Алекзандър — обяви тя, влизайки в кухнята, след като беше отвела Аврора на училище следващата сутрин.

— И какъв е отговорът ти?

— Не мога да остана. Съжалявам. В Ню Йорк ме чакат… проблеми, които наистина е време да разреша. Знаеш колко обичам Аврора, но…

— Не е нужно да ми обясняваш. — Алекзандър вдигна длани към нея, почти в жест на самозащита. — Благодаря ти, че ме уведоми. Сега ще се мобилизирам и ще ти намеря заместничка. — Той се обърна на пета и излезе от кухнята.

Грония се изниза през вратата и прекоси гузно вътрешния двор до ателието, чувствайки се като шарлатанка заради отказа си да остане. Скулптурата на Аврора беше почти готова и оставаше само да й се направи отливка и да се потопи в бронз. Тя въздъхна. За свое добро трябваше час по-скоро да напусне тази къща.

Прекара сутринта в изчистване на всяка следа от присъствието си в ателието. И в мисли, че може би майка й се оказваше права; че ефектът на Лайлови върху Райънови беше вреден и неизбежен — определено беше успял да размъти и нейния мозък. Дори в името на Аврора не можеше да се обвърже емоционално с мъж, когото почти не познаваше. Който навярно я чувстваше близка, понеже се беше грижила за детето му… който навярно бе опитал да я подкупи с целувка, а и кой знае какво още беше намислил…

Всеки неин инстинкт я подтикваше да си тръгне.

Когато следобед отиде да вземе Аврора от училище, сърцето й вече се късаше. Детето имаше толкова много планове за бъдещето, всички от които включваха и нея. Мисълта, че само след няколко дни щеше да я повери на друга жена, беше непоносима.

 

 

— Как така си тръгваш?

— О, Аврора, миличка, още от самото начало знаеше, че ще съм тук само временно. Че не мога да остана в къщата ви завинаги.

Беше дошла следващата сутрин, а Грония не бе виждала Алекзандър от мига, в който й беше обърнал гръб, излизайки от кухнята. Но знаеше, че трябва да каже на Аврора новината и да й даде време да се подготви за онова, което несъмнено щеше да възприеме като поредния път, в който я изоставяше любим човек.

— Но, Грония, не можеш просто да си тръгнеш! — Големите очи на Аврора се изпълниха със сълзи. — Обичам те и мислех, че ти също ме обичаш! Приятелки сме, забавляваме се заедно, тате те обича и…

Аврора избухна в тежки вопли.

— Скъпа, моля те, не плачи. Моля те, недей. Разбира се, че те обичам, но сама знаеш, че живея в Ню Йорк. Там ме чакат животът ми и кариерата ми, които са много важни за мен.

— Връщаш се в Америка и ме изоставяш!

— Няма да тръгна веднага, миличка, първо ще поживея още малко с моите майка и татко във фермата. Ще бъда на една разходка от теб.

— Наистина ли? — Малката погледна Грония с отчаяние в очите. — А не може ли да живея във фермата с теб? Роднините ти ме харесват, нали? Обещавам да помагам с доенето на кравите и да се грижа за овцете, и…

— Аврора, можеш да ни идваш на гости когато си поискаш. — Сдържаността на Грония започваше да се пропуква.

— Моля те, позволи ми да дойда с теб! Не ме оставяй тук! Кошмарите ще се върнат, мама ще се върне. — Аврора се хвърли към нея и я прегърна толкова силно и отчаяно, че Грония едвам дишаше.

Плаващите пясъци обгръщаха лека–полека главата й и тя трябваше да се измъкне.

— Скъпа, ще ти кажа нещо като жена на жена. — Грония повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Това, че някой не е до теб в момента, не означава, че не те обича. Повярвай ми, мечтая си да беше моя дъщеря и да можех да те взема със себе си. — Грония преглътна сълзите си, за да продължи. — Но не можеш да дойдеш с мен, Аврора. Защото не можеш да оставиш баща си съвсем сам в тази къща. Той има нужда от теб, миличка. Знаеш, че е така. А понякога в живота ни се налага да правим много трудни неща.

— Да. — Аврора я гледаше разбиращо. — Права си — въздъхна тя. — Знам, че трябва да остана с тате. И че ти не можеш да останеш при мен. Имаш си свой собствен живот, а това е много важно. — В следващия момент Аврора изтръгна ръцете си от тези на Грония и й обърна гръб. — Животът на всички други хора е по-важен от моя. Така разсъждават възрастните.

— Един ден ще пораснеш, Аврора, и ще ме разбереш.

— О, разбирам те и сега. — Аврора се обърна към Грония. — Разбирам какво е да си възрастен. — След кратка пауза момичето вдиша дълбоко и се върна при Грония. — Разбирам, че трябва да си отидеш, Грония, но се надявам да те видя отново.

— Обещавам ти, миличка, ще ме видиш отново. Почувстваш ли нужда от мен, трябва само да ми се обадиш. Кълна се, че винаги ще можеш да разчиташ на мен.

— Да. Е — кимна Аврора, — май е време за училище, нали?

Аврора беше мълчалива по пътя, но Грония я разбираше. Разбираше я и когато Аврора слезе от колата и отиде при новите си приятели на игралната площадка, без да погледне назад — болката и тъгата от предстоящата раздяла се бяха вкоренили надълбоко в нея.

Грония стисна челюсти, замисляйки се за Мери, която се бе отказала от всичко, за да защити детето, което дори не беше нейно. И което в крайна сметка й бе обърнало гръб заради егоизма си. Каквито и чувства да изпитваше към Аврора, не биваше да поема отговорността за нея. И да позволява на историята да се повтори.

 

 

— Не мога да го понеса, мамо. Изражението й беше толкова сломено, а в същото време изпълнено с толкова гордост и смелост… нямаш представа какво е преживяло горкото дете. — Грония се беше отбила през фермата на връщане от училището. Сега седеше на кухненската маса с майка си, обливайки лицето си в сълзи.

— Сигурна съм, че нямам, гълъбчето ми — отвърна с утешителен тон Катлийн. — Но си постъпила правилно, колкото и да ти е тежко сега. Както самата ти каза, тя не е твоя отговорност. Има си баща.

— Не знам какво ще прави без мен. Всички са я изоставили, мамо — въздъхна Грония, — всички. А си мислеше, че поне аз я обичам и ме е грижа за нея, и…

— Знам. Но връзката помежду ви никога няма да се разпадне. И можеш да предадеш на Аврора, че винаги е добре дошла в дома ни. Всички я обичаме, бог ни е свидетел. Ела тук, дай да те прегърна.

Грония послуша майка си. Колкото и да я дразнеше Катлийн понякога, точно в този момент се благодареше на небесата за нея.

 

 

Следващите три дни минаха изненадващо спокойно в къщата на хълма. Аврора като че ли бе приела съдбата си напълно. Не се отчужди от Грония, а дори я помоли да отдадат оставащото им време заедно на любимите си занимания. Грония се съгласи и двете направиха няколко дълги разходки по скалната пътека, прекараха лепкав, но успешен следобед в работа с папиемаше, а после, на последната им вечер заедно, отидоха на чай във фермата.

Когато дойде време да се връщат в голямата къща, за да си легне Аврора, Катлийн я прегърна като свое дете.

— Мога да идвам на гости на вас и кученцето ми колкото си искам пъти, нали, Катлийн?

— Разбира се, слънчице. Пък и Грония ще си е тук още известно време. Вратата ни е винаги отворена за теб — утеши я Катлийн, поглеждайки тъжно Грония. — Довиждане, миличката ми.

 

 

Като се върнаха, Алекзандър ги чакаше в кухнята.

— Аврора, отиди в стаята си и се подготви за сън, ако обичаш. Трябва да поговоря с Грония.

— Добре, тате — каза покорно Аврора и излезе от кухнята.

На кухненската маса имаше няколко хартиени плика за Грония.

— Това е пълното ти възнаграждение.

— Благодаря. — Стана й чудно защо ли се чувстваше толкова неловко, при положение че му беше направила услуга в труден момент.

— Утре сутринта в десет ще пристигне едно много добро местно момиче. Ще те помоля да заведеш Аврора на училище, а после да отделиш няколко часа на Линдзи, за да й обясниш основното. Тя ще прибере Аврора следобед.

— Разбира се. А сега — Грония събра пликовете от масата — ще отида да завия Аврора.

— Да — кимна Алекзандър.

Грония отиде до вратата и я отвори.

— Грония…

Тя се обърна и го погледна, виждайки тъгата в очите му.

— Надявам се един ден да разбереш защо… — Той поклати глава. — Ако не те видя утре, успех в бъдеще. Както казах снощи, ти си невероятна жена. Благодаря ти за всичко и се надявам животът ти да потръгне добре оттук нататък.

Грония кимна, излезе от кухнята и се качи на горния етаж, за да каже лека нощ на Аврора за последен път.