Лусинда Райли
Момичето на скалата (27)

23

Дънуърли, Западен Корк, Ирландия

— Предполагам „у дома“ е било Ирландия?

Грония седеше на кухненската маса в къщата на родителите си, хванала чаша с чай между дланите си. Беше решила да доведе Аврора на гости и в същото време да попита Катлийн какво още знае за историята на Мери.

— Да. Мери се върнала със София и си купила симпатична къщурка в Клонакилти.

— И не се омъжила повторно?

— Не — поклати глава Катлийн. — По думи на майка ми Мери била изживяла предостатъчно мъка в Лондон, за да й стигне за цял живот.

— Но връзката й със семейство Райън продължила?

— Да, иронично нали? — съгласи се Катлийн. — Е, Мери не се омъжила за Шон, но дъщеря й София се омъжила за Сиймъс Дунан, синът на по-малката сестра на Шон, Колийн, и така съм се родила аз!

— О, боже, мамо! — слушаше с изумление Грония. — Значи Бриджит и Майкъл Райън са били твои прабаба и прадядо? А ако беше оцелял, Шон щеше да ти е прачичо?

— Да. Колийн се нанесла в новата къща, в която щели да живеят Шон и Мери, когато се омъжила за Оуен, дядо ми. После я предали на сина си Сиймъс, който се оженил за майка ми София. А когато татко ми почина, двамата с баща ти поехме юздите на фермата — обясни Катлийн.

— Значи майка ти София е имала английска кръв, и то синя? — добави Грония. — Защото другият ти дядо е бил Джеръми Лангдън?

— Да. От което следва, че и в твоите вени и в тези на Шейн тече по малко синя кръв. — Очите на Катлийн просветнаха. — Ето, виждаш ли, не си ирландската селянка, за която се имаше, Грония! Не че е имало шанс да го забележиш в София. Майка ми беше същата като нейната майка, Мери: мила, домошарка, без нито капка изтънченост в себе си. За разлика от доведената й сестра Ана.

Грония разтълкува тембъра в гласа на Катлийн и видя как лицето й потъмнява.

— Познавала си я? — изуми се Грония. — Мислех, че двете с Мери са се отчуждили.

Катлийн седна тежко на стола си.

— Е, Грония, гълъбчето ми, има още за разказване. Не успя ли да събереш две и две?

— Не — поклати глава Грония. — Трябваше ли?

— Мислех, че ще се досетиш, като се има предвид, че живееш в имението „Дънуърли“. Оная стара къща е пълна с улики. Слушай сега…

В същия момент Аврора влезе през задната врата с едно от новородените колита в ръце.

— О, Грония! Госпожо Райън! — Очите на Аврора сияеха от щастие, вперени в кученцето. — Толкова е сладка! А Шейн каза, че мога да я кръстя! Хрумна ми да се казва Лили, на майка ми. Какво мислите?

Грония забеляза изражението по лицето на майка си, но не му обърна внимание.

— Звучи чудесно.

— Хубаво. — Аврора целуна току–що кръстеното кутре по главата. — А дали има шанс, така де, поне малка вероятност…

— Ще трябва първо да попитаме баща ти, Аврора — прочете мислите й Грония. — Пък и още е рано да отделяме Лили от майка й.

— Но може ли да идвам да я виждам всеки ден? — примоли се Аврора. — Може ли, госпожо Райън?

— Ами…

Грония видя как майка й омеква, макар и неохотно, към молбите на толкова очарователно, жизнено момиченце.

— Е, не виждам защо не.

— Благодаря! — Аврора отиде до нея и я целуна по бузата. Тя въздъхна доволно. — Много ми харесва във вашата къща. Чувствам я като истински… — Аврора потърси подходящата дума, — дом.

— Благодаря ти, Аврора. — И последната капка сдържаност у Катлийн се изцеди. — А какво сте замислили за следобедния чай?

— Още не сме мислили по въпроса, нали, Аврора? — каза Грония.

— Тогава защо не останете с нас?

— Юпии! Така ще мога да се порадвам повече на Лили. Отивам при Шейн. Обеща да ме заведе в доилнята.

Грония и Катлийн изпратиха Аврора с поглед.

— Независимо от отношението ти към Лайлови, трябва да признаеш, че Аврора е прекрасно малко момиченце — позволи си да отбележи Грония.

— Права си. — Катлийн тупна по масата с юмрук и стана, запътвайки се към купчината картофи, чакащи някой да ги обели. — Тя няма никаква вина, горкичката. Още ли я мъчат кошмари? — попита тя Грония, след което извади нож от едно чекмедже и се зае да бели картофите.

— Като че ли е по-добре. Поне не се лута насам-натам посред нощ. Мамо — подхвана Грония, решена да върне разговора към прекъснатата тема, — като ме попита дали не съм се досетила вече, преди Аврора да влезе в кухнята, аз…

Този път баща й я прекъсна.

— Направи ми един чай, Катлийн, страшна жажда ме гори — каза Джон, влетявайки в кухнята.

— Отиди да си вземеш един душ, докато кипва водата — сбърчи нос Катлийн. — Вониш на крави, а знаеш, че не понасям тая миризма.

— Добре — съгласи се Джон, умишлено целувайки Катлийн по главата. — Ще мириша на рози, като се върна за чая.

 

 

Същата вечер на Грония не й се удаде друг шанс да продължи разговора с майка си, но пък имаше удоволствие да гледа как Аврора седи на една маса с Райънови и ги разпитва ентусиазирано за всички аспекти на фермерския живот.

— Струва ми се, че ако не стана балерина, ще искам да съм фермерка — заяви малката пред Грония, докато се изкачваха по скалната пътека на път към дома. — Обичам животните.

— Имала ли си някога домашен любимец?

— Не. Мама не харесваше животни. Казваше, че миришели.

— Е, понамирисват малко, да — съгласи се Грония.

— Да, но и хората миришат — отвърна спокойно Аврора, докато влизаха в притъмнялата кухня и Грония светваше лампите.

— Така, госпожичке. Марш в леглото. Късно е.

След като Аврора си легна, Грония — все още обзета от мисли за прабаба си Мери и за това колко невероятна жена й се бе сторила — заскита из къщата, неспособна да усмири съзнанието си. Тъй като все още не успяваше да проумее връзката със семейство Лайл и кое бе нещото, за което, по думи на майка й, не бе могла да се досети, в дъното на ума й се вихреше малка буря. Някъде се криеше улика, която щеше да навърже нишките. Не се намираше в гостната, нито в библиотеката, нито в кабинета на Алекзандър… Грония отвори вратата на трапезарията, спомняйки си за единствената си вечеря с Алекзандър.

А отговорът я гледаше от стената над камината. Онази вечер не беше обърнала особено внимание на маслената картина, но тя очевидно се бе запечатала в паметта й. Изобразяваше балерина с бяла пачка и лебедов пух по тъмната й глава. Ръцете й бяха кръстосани върху краката й, а лицето й, допряно до коленете й, беше скрито. В долния край на платното пишеше: АНА ЛАНГДЪН В РОЛЯТА НА „УМИРАЩИЯ ЛЕБЕД“.

— Ана Лангдън… — произнесе на глас името й Грония. Това беше уликата, която бе пропуснала. Причината, поради която майка й бе споменала, че Аврора бе наследила таланта си от баба си.

Час по-късно Грония изкачи стълбите до горния етаж, неспособна да потвърди теорията си, тъй като лицето на танцьорката от картината бе скрито. Но ако беше същото като на тъмнооката жена от черно–белите фотографии, разпръснати из къщата, Грония щеше да се увери, че е намерила връзката.

На закуска следващата сутрин Грония подхвърли уж небрежно:

— Аврора, срещала ли си баба си?

Момичето поклати глава.

— Мама каза, че е починала преди аз да дойда на бял свят. Била е доста стара, когато я е родила.

— Спомняш ли си името й?

— Разбира се! — засегна се Аврора. — Казвала се е Ана и някога е била балерина. Каквато ще стана и аз.

 

 

Когато следобед отидоха във фермата и Шейн заведе Аврора на полето да броят овце, Грония отново подхвана майка си.

— Кажи сега, мамо, как така Ана Лангдън и малкият брат на Лоурънс Лайл, Себастиан, са се запознали и оженили? Правилно се ориентирах, нали? Ана Лангдън, прочутата балерина, е станала Ана Лайл? Майка на Лили и баба на Аврора?

— Да — кимна Катлийн. — Правилно си се досетила. Не мога да ти кажа никакви подробности, Грония, защото съм била бебе, когато са се оженили. Макар че я познавах лично, мога само да гадая как са се стекли събитията. А и майка ми и сестра й не можеха да се търпят, затова вкъщи не се говореше по въпроса.

— Но защо й е било на Ана да идва в Ирландия при майка си и сестра си? И то при положение че е била толкова именита балерина?

— Е, имай предвид, че Ана е била на трийсет и няколко, когато се е установила в Ирландия. А както знаем, балерините и хубавиците си имат срок на годност — добави прагматично Катлийн.

— Спомняш ли си я изобщо, мамо?

— О, спомням си я. — Чевръстите ръце на Катлийн застинаха върху тестото, което месеше. — За дете като мен, отраснало в такова малко селце, леля Ана изглеждаше като кинозвезда. Когато я видях за пръв път, беше облечена в истинско кожено палто. Спомням си колко меко беше, като ме прегърна… после го съблече, за да пие чай във всекидневната ни. По-слаба фигура от нейната не бях виждала. А токчетата й ми се струваха високи колкото планини. За капак на всичко запали черна цигара. — Катлийн въздъхна. — Как да я забравя?

— Сигурно е била много красива?

— Беше… неотразима… същинска природна стихия. Нищо чудно, че старият Себастиан Лайл се влюби безумно в нея още от пръв поглед.

— На колко години е бил по онова време?

— На около шейсет вероятно. Вдовец, който и бездруго се беше оженил късно в живота. Адел, първата му съпруга, беше трийсет години по-млада от него. Почина при раждането на… онова момче.

— Себастиан е имал син?

— Да — изтръпна Катлийн. — Казваше се Джералд.

— Значи Ана се е омъжила за Себастиан Лайл?

— Точно така.

— Но каква работа е имала Ана с такъв старец след звездния живот, който е водила, мамо? — замисли се Грония.

— Кой знае? Може би е преследвала пари. Майка ми все казваше, че Ана е ужасна прахосница и не може да живее без лукс. А що се отнася до него: сигурно си е мислел, че всички коледни подаръци му се струпват наведнъж под формата на жена като Ана. До три месеца вече бяха женени.

— Но той е бил братът на някогашния й попечител, Лоурънс… — умисли се Грония. — Знаел ли е Себастиан коя е Ана?

— О, да — продължи Катлийн. — И на двамата им се струваше много забавно, че Ана е била считана за мъртва толкова години наред.

— Ами Мери? Не я ли е смутил фактът, че Ана е дошла в Ирландия?

— Е, когато Ана се появила в къщата на Мери в Ирландия, а после срещнала Себастиан, баба ми знаела, че трябва да й каже истината за онова, което направила някога, за да я защити — обясни Катлийн. — Все пак е било с най-добри намерения; кой знае какво е щяло да се случи с Ана, ако Мери не се е намесила. Ана знаела, че ако Мери не била излъгала Лоурънс Лайл, че повереничката му е мъртва и не я била взела под крилото си, нямало да има шанс да се издигне като балерина.

— И Мери простила на дъщеря си, задето не я потърсила толкова години?

— Е, след всичко, което преживели заедно в Лондон, помежду им съществувала силна връзка. А и вече ти разказах, че Мери обичаше Ана като своя дъщеря. Би й простила всичко. Майка ми София го преживяла най-тежко. Наричаше Ана „блудната дъщеря“.

— Може би им е завиждала за близостта — отбеляза Грония.

— Несъмнено и такова нещо е имало. Но поне са се помирили, преди Мери да умре. А и след всички жертви, които е направила за Ана в миналото, баба ми го заслужаваше. И едно ще ти кажа, Грония: всяка седмица на гроба й в двора на местната църква се появяваха свежи цветя. Секнаха чак когато и Ана почина. Това беше начинът й да се извини и да покаже любовта си към жената, която вечно бе наричала „майко“.

От мисълта за този й жест в гърлото на Грония внезапно заседна бучка и сърцето й поомекна към Ана.

— И Себастиан не е предприел никакви мерки срещу Мери, задето е отвлякла Ана от брат му в далечното минало? — попита тя.

— Явно му е било достатъчно чутото от Ана. Пък и Лоурънс Лайл отдавна не беше сред живите и миналото си беше минало. Себастиан го интересуваше само фактът, че Мери се бе погрижила за любовта на живота му, и толкова. Кълна ти се, Грония, никога не съм виждала толкова обезумял от любов мъж.

Грония се мъчеше да смели всичката информация.

— И тогава се е родила Лили?

— Да, роди се Лили. За наша беда — измърмори под носа си Катлийн.

— И тримата заживели щастливо в имението „Дънуърли“?

— Не бих казала — изсумтя Катлийн. — Наистина ли вярваш, че жена като Ана Лангдън би се задоволила с ролята на майка на невръстно бебе и тригодишен доведен син, заключена в стара развалина накрай света? — Катлийн поклати глава. — Не. Наеха бавачка за бебето, а след няколко месеца леля Ана си вдигна гълъбите. Казваше, че отпътува за някое балетно представление и не се вясваше седмици наред. Майка ми не се съмняваше, че бяха намесени и други мъже.

— Значи Лили е израснала без майка, а Себастиан Лайл е живял като самотен рогоносец?

— Общо взето, да. По-нещастен мъж от Себастиан не съм виждала. Често ни идваше на гости с Лили. Сядаше на масата и разпитваше майка ми дали има новини от сестра си. Тогава бях едва на пет, но още си спомням лицето му… въплъщение на отчаянието. Имах чувството, че го е омагьосала. Клетичкият, заблуден старец. А когато леля Ана се върнеше от поредното си странство, понякога след цели месеци, той винаги й прощаваше.

— Ами Лили? Що за живот е имало горкото дете с престарял баща и вечно отсъстваща майка?

Лицето на Катлийн внезапно се вкамени.

— Стига толкова по тая тема! Не ми се говори вече. Кажи сега за теб, Грония? Как виждаш бъдещето си? — отвърна на огъня майка й. — Бащата на Аврора ще се върне скоро и вече няма да си нужна в къщата.

— Също както ти не искаш да обсъждаш миналото, така и аз не горя от желание да обсъждам бъдещето си. — Грония стана, усещайки, че двете са достигнали задънена улица в разговора си. — Ще се кача до стаята си да събера някои дреболии, преди Аврора да се е върнала с Шейн.

— Твоя воля — каза Катлийн на гърба на Грония. После въздъхна, чувствайки се изтощена от похода си из миналото и мисълта, че разказът не е приключил. Но за момента й беше разкрила достатъчно, пък и… точно сега нямаше сили да говори за останалото. И може би никога нямаше да има.

— Ето ме, скъпа. — Джон влезе в кухнята и я прегърна. — Та къде е чаят ми?