Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Girl on the Cliff, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветелина Тенекеджиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Момичето на скалата
Преводач: Цветелина Тенекеджиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Печатница: „Монт“ ООД
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антонела Станева
ISBN: 978-954-398-408-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5044
История
- —Добавяне
14
Ана вече беше на три годинки и косата й беше избуяла в черна, лъскава грива, която си контрастираше с млечнобялата й кожа. Щапукаше насам-натам из детската стая почти без да пада и всички в къщата се дивяха на вродената й грация. Дори Лоурънс Лайл често караше Мери да я води в гостната и да изпълнява съвършения реверанс, на който я беше научила бавачката й.
Незнайно как, може би инстинктивно, Ана усещаше, че човекът, който идваше да види от време на време, беше важна фигура в живота й. Мери имаше чувството, че малката прави всичко възможно да го впечатли — усмихваше му се слънчево и отваряше ръчички за прегръдка.
Въпреки доброто си физическо развитие, Ана все още не можеше да говори нормално, но пък произнасяше разни повтарящи се звуци и дори някои думички, затова Мери гледаше да не се тревожи.
— Как се развива говорът й? — попита я веднъж Лоурънс Лайл, докато Ана седеше до него в гостната.
— Бавно, сър, но от опит знам, че всички дребосъци напредват със своя собствена скорост.
Когато дойде време да си ходят, Ана прегърна господин Лайл през раменете.
— Кажи ми „довиждане“, Ана — подкани я той.
— Д-до… виждане — скалъпи Ана.
Лоурънс Лайл вдигна едната си вежда.
— Хайде пак, Ана, браво на момичето.
— Д-до… в-виждане — повтори услужливо момиченцето.
— Ммм… Мери, струва ми се, че Ана заеква.
— Не, няма страшно — отхвърли смутено Мери. Господарят изразяваше гласно собствените й опасения. — Просто още се учи да изговаря думите.
— Е, ти си експертът по малките деца, но все пак нека я следим внимателно.
— Да, сър, непременно.
И наистина през следващите няколко месеца, докато Ана научаваше нови и нови думи, говорният й дефект започна да става твърде осезаем, за да го отдават на ранния етап от развитието й. Разтревожена, Мери реши да се посъветва с икономката.
— Няма какво да се направи, мен ако питаш — сви рамене госпожа Карадърс. — Просто гледай да не говори много пред господаря. Знаеш, че аристократите не обичат децата им да имат несъвършенства. А тъй като Ана е най-близкото, което има до отроче, мисля, че е най-добре да му го спестяваме колкото може по-дълго.
Несъгласна със съвета й, Мери посети местната библиотека и намери книга, в която се описваше недъгът. Оттам научи, че ситуациите, в които детето се чувстваше напрегнато, правеха заекването й по-осезаемо. И че тя самата, като нейна гледачка, трябваше да се старае да говори възможно най-ясно, за да може Ана да чува добре думите и да ги имитира доколкото може.
Всички в кухнята й се смееха, когато говореше бавно на Ана, влагайки голямо старание в изговора на всяка дума, и убеждаваше останалите служители да следват примера й.
— Ако не внимаваш, малката ще започне да заеква и с ирландски, и с лондонски акцент — изкиска се веднъж госпожа Карадърс. — Мен ако питаш, най-добре не се занимавай. Остави я тая работа на природата.
Но Мери не беше на същото мнение и продължи да обръща внимание на детето. Съобразявайки се със съвета на госпожа Карадърс обаче, научи малката да си мълчи в присъствието на господаря, с надеждата, че симпатичният й реверанс и очарованието й ще прикрият проблема, докато в същото време я обучаваше на няколко основни думички, които й бяха нужни в контактите с него.
От време на време господин Лайл споменаваше мълчаливостта на Ана, но Мери продължаваше да отклонява темата.
— 3-защо не мога да говоря с н-него, М-мери? — попита я веднъж Ана, когато с Мери се връщаха от гостната.
— Всичко с времето си, миличка, всичко с времето си — успокои я Мери.
Тя обаче бе намерила свой собствен начин за комуникация с попечителя си.
Няколко месеца по-късно след обичайния им половин час заедно Мери почука на вратата на гостната, за да вземе Ана.
— Влез.
Мери отвори вратата и завари Лоурънс Лайл да стои до камината, съсредоточил поглед в Ана, която се въртеше из стаята в ритъм с музиката, звучаща от грамофона.
— Виж я само как танцува… изумителна е — прошепна той, вперил запленено очи в детето. — Имам чувството, че инстинктивно знае движенията.
— Да, много обича да танцува. — Мери с гордост загледа как детето, потънало в свой собствен свят, кръжеше грациозно из стаята в тон с мелодията.
— Може и да не е особено разговорчива, но погледни как се изразява с езика на тялото си — коментира Лоурънс.
— Каква е тази музика, сър? Прелестна е — възхити се Мери, наблюдавайки как Ана опъва крака, огъва тялото си и прави пируети.
— Музиката към балета „Умиращият лебед“ на Фокин. Гледах го веднъж, в операта „Киров“ в Санкт Петербург… — Той въздъхна. — Никога през живота си не бях виждал нещо толкова красиво.
Музиката свърши и иглата започна да се върти във въздуха, а пращенето на плочата под нея остана единственият звук в стаята.
Лоурънс Лайл се изтръгна от унеса, в който беше изпаднал.
— И така — подхвана той. — Ана, танцуваш прекрасно. Искаш ли да те запиша на уроци?
Момиченцето едва ли разбра въпроса му, но кимна въпреки това.
Мери погледна тревожно към Ана, а после и към Лоурънс.
— Не смятате ли, че е прекалено мъничка да ходи на уроци по танци, сър?
— Напротив. В Русия започват точно на тази възраст. А и познавам много руски емигранти, живеещи в Лондон. Ще ги разпитам дали се сещат за подходящ учител по танци и ще те уведомя.
— Добре, сър.
— Об-бичам ви, г–господин Лайл — каза най-ненадейно Ана и му се усмихна широко.
Лоурънс Лайл се смая от внезапното обяснение в любов на повереничката си, а Мери я хвана за ръката и я поведе с чевръста крачка към вратата, преди да е успяла да каже още нещо.
— Мери, чудя се дали е удачно повереничката ми да ме нарича „господин Лайл“. Звучи толкова… официално.
— Е, сър, имате ли някакви предпочитания? — осведоми се Мери.
— Не смятате ли, че „чичо“ би било подходящо обръщение предвид обстоятелствата? Все пак съм й попечител.
— Звучи идеално, сър.
Ана се обърна към него.
— Л-лека н-нощ, чичо — каза детето и двете излязоха от стаята.
Лоурънс Лайл се оказа верен на думата си и няколко седмици по-късно Мери се озова в ярко осветен салон с огледални стени в сграда на име „Фезънтри“, намираща се на Кингс Роуд в Челси. Учителката, принцеса Астафиева, беше кльощава дама с тюрбан на главата, пушеща цигара „Собрание“ през цигаре и облечена с пъстроцветна копринена пола, която се влачеше след нея — изобщо имаше подобаващо екзотичен и неприветлив вид.
Ана стисна ръката на Мери още по-силно, а по пребледнялото й личице се изписа видим страх при вида на особнячката.
— Мой скъп приятел Лоурънс уверил ме, че тази малка госпожица е добра танцьорка.
— Така е, мадам — отвърна стеснително Мери.
— Тогава нека видим как се движи на музика. Съблечи свое палто, дете — нареди тя и даде сигнал на пианиста да засвири.
— Просто потанцувай, както правиш пред чичо ти — прошепна й Мери и я побутна към центъра на подиума. В първите няколко секунди Ана изглеждаше сякаш се кани да избухне в сълзи. Но когато красивата музика хвана ухото й, тя се залюля и тялото й поде обичайните плавни, елегантни движения.
След две минути принцеса Астафиева почука по дървения под с пръчката си и пианистът спря да свири.
— Видях достатъчно. Лоурънс е прав. Детето има вродено усещане към музика. Затова ще я взема. Вие ще водите Ана тук всяка сряда в три часа.
— Да, мадам. Бихте ли ми казала от какво ще се нуждае?
— Засега от нищо друго, освен от свое тяло и боси крака. До скоро.
Принцеса Астафиева кимна и се понесе към вратата.
Мери трябваше да придумва Ана да се върне в салона и да я подкупи с розовата рокличка с тюлена пачка, която й беше ушила специално за първия урок, и с обещанието за чай с кифлички на площад „Слоун“ след това.
Останалите членове на прислугата също бяха приели хрумването на Лоурънс Лайл с вдигнати в почуда вежди.
— Ще я кара да танцува още преди да се е научила да ходи и говори! — беше се изумила госпожа Карадърс. — Сигурно дългият престой в Русия му е разхлопал дъската. По цял ден върти оная тягостна музика на грамофона. За разни примиращи лебеди и други такива.
Въпреки всичко, когато Мери отиде да вземе Ана след първия й урок, детето я посрещна с усмивка. Докато хапваха обещаните кифлички, Ана й разказа, че се била научила да държи стъпалата си в странна патешка позиция. И да прави разни движения с ръце във въздуха.
— Всъщност учителката не е в-вещица, Мери.
— И си сигурна, че искаш да продължиш с уроците? — попита я Мери.
— О, д-да, искам да отида пак.
През пролетта на 1926-а Ана отпразнува осмия си рожден ден. Тъй като Лоурънс Лайл нямаше представа коя е точната й рождена дата, бяха избрали произволен ден в средата на април.
Мери наблюдаваше с гордост как Ана разрязва тортата, която господарят й беше купил. После, разтреперана от вълнение, отвори и подаръка си от него — чифт розови сатенени туфли.
— Б-благодаря, чичо, прекрасни са. М-може ли да ги обуя още сега? — попита Ана.
— Разбира се, но след като хапнеш торта. Не бива да ги оцапваме с шоколад, нали? — укроти я Мери с радостно пламъче в очите.
— Абсолютно вярно, Мери. После може да ги обуеш и да ми потанцуваш с тях в гостната, съгласна ли си, Ана? — предложи Лоурънс.
— Р-разбира се, чичо — усмихна му се момиченцето. — А какво ще кажеш и ти да потанцуваш с мен? — пошегува се тя.
— Едва ли — засмя се той. После кимна на прислужниците, събрани в трапезарията, и ги остави да похапнат от тортата.
След един час Ана, обута в новите си розови туфли, тръгна към трапезарията.
Мери се усмихна, затваряйки вратата след нея. Връзката между Лоурънс и Ана несъмнено беше заякнала. Когато му се наложеше да замине за чужбина по дипломатическа работа и наближеше моментът да се прибере, Ана го чакаше нетърпеливо на прозореца в стаята си. Видеше ли я да търчи към него, той самият също засилваше и мрачното изражение мигновено напускаше лицето му.
Напоследък беше станал по-грижовен от истински баща, коментираше често Мери пред колегите си в кухнята. Дори беше решил да й наеме гувернантка.
— Май е най-добре да я образоваме вкъщи. Не е хубаво другите деца да й се присмиват заради заекването — беше изтъкнал той.
Но най-силно увлечение Ана изпитваше към балета. Живееше и дишаше с него, очакваше с нетърпение всеки урок и ежедневно упражняваше новите пози, на които я беше научила принцеса Астафиева.
Смъмреше ли я Мери за пълното й нехайство относно учебния материал, Ана й се усмихваше широко с думите:
— К-като порасна, н-няма да имам нужда от п-познания по история, защото ще б-бъда най-добрата б-балерина на света! А ти, Мери, ще до-дойдеш на първото ми представление, к-когато ще изиграя ролята на Одета и Одиля в „Л-лебедово езеро“!
Мери й имаше вяра. Ако всичко опираше само до решимост, Ана несъмнено щеше да изпълни мечтата си. А и принцеса Астафиева ги беше уверила, че е достатъчно даровита за целта.
Като се качи на горния етаж да извика Ана за вечерната й баня, Мери я завари да се върти в пируети из стаята с обзето от вълнение лице.
— П-познай какво?! Принцесата и чичо ще ме водят да гледам „Руския балет“ на Д-Дягилев! Ще изнасят представление в Кралския оперен театър „Ковънт Гардън“. Алисия М-Маркова ще изпълнява ролята на Аврора в „Спящата красавица“! — Ана завърши танца си хвърляйки се в ръцете на Мери. — К-какво ще кажеш, а?
— Много се радвам за теб, скъпа — усмихна й се Мери.
— Чичо каза, че утре трябва да ме водиш на пазар за нова рокля! Искам кадифена с г-голяма бяла панделка през кръста — поясни тя.
— В такъв случай ще обиколим магазините — съгласи се Мери. — А сега е време за вана.
Въпреки че Мери нямаше как да знае, нощта, в която господин Лайл заведе Ана на първото й балетно представление, щеше да промени живота на всички тях.
Ана се върна, стиснала програмата в малките си ръчички, а очите й направо горяха от удивление.
— Госпожица М-Маркова беше приказна — каза замечтано тя, докато Мери я завиваше в леглото. — А партньорът й, Антон Долин, я издигаше над главата си сякаш т-тежеше колкото перце. Принцеса Астафиева каза, че познавала госпожица М-Маркова. Един ден може да ме запознае с нея. Представи си само — добави тя, пъхвайки програмата под възглавницата си. — Л-Лека нощ, Мери.
— Лека нощ, съкровище — прошепна Мери. — Сладки сънища.
Няколко дни по-късно госпожа Карадърс влезе в кухнята невероятно развълнувана.
— Господарят е в гостната. Помоли ме да му занеса следобедния чай. И е в компанията на… — госпожа Карадърс направи пауза за по-голям ефект — … жена.
Всички прислужници наостриха уши.
— Коя е? Знаеш ли? — попита Нанси.
— Не, не знам. Може и да греша, но погледът в очите на господаря ме наведе на мисълта, че… — Госпожа Карадърс сви рамене. — Е, може би избързвам, но имам чувството, че закоравелият ни ерген е на път да се откаже от това си звание.
През следващите няколко седмици ставаше все по-ясно, че предчувствието на госпожа Карадърс ще се окаже вярно. Елизабет Деланси се превърна в редовна посетителка на къщата. Прислужниците успяха да скалъпят историята от късчетата информация, подочути от тук от там. Госпожица Деланси беше вдовицата на стар приятел на Лоурънс Лайл от колежанските му години в Итън. Съпругът й, офицер във Великобританската армия, беше загубил живота си в битката край река Сома, също като Шон.
— Ама и тая госпожица Деланси е една! — изпуфтя един следобед една от прислужничките, връщайки се с чаения поднос от гостната. — Каза ми, че кифличките били стари и готвачът трябвало да направи нещо по въпроса.
— И за каква се мисли, та ще прави такива коментари?! — възмути се госпожа Карадърс. — Вчера ми заяви, че по огледалото в гостната имало петна и трябвало да изпратя някоя от прислужничките да го излъска.
— А и прилича на кобила — добави Нанси — с това дълго лице и тия увиснали клепачи!
— Не е голяма красавица, така си е — съгласи се госпожа Карадърс, — пък и на височина е почти колкото господаря. Ама не видът й ме притеснява, а характерът. Хубавичко се намърдва под покрива му и всичките ще си патим, ако вземе да се нанесе тук, слушайте ми думата.
— А и откакто е пристигнала, господарят вече не вика Ана в гостната — добави тихо Мери. — Всъщност през изминалия месец не й отдели почти никакво време. Горкичката постоянно ме разпитва защо вече не я вика.
— Студенокръвно същество е тая жена и със сигурност няма да позволи някой да се конкурира с нея за сърцето на мъжа й. А всички знаем каква слабост му е Ана. Умира си за нея, а на Мадам Кикимора това няма да й се хареса. — Госпожа Карадърс размаха предупредително пръст.
— Ами ако се ожени за нея? — попита Мери, подтикната от страха си да зададе въпроса, който тегнеше на всички.
— Тогава всичките ще я втасаме — отвърна мрачно госпожа Карадърс, — гаранция ви давам.
Три месеца по-късно господин Лайл свика прислугата в трапезарията, за да им съобщи нещо. С Елизабет Деланси до себе си обяви гордо, че двамата щели да се венчаят възможно най-скоро.
Същата вечер атмосферата в кухнята беше безкрайно потисната. Всеки от слугите знаеше, че уютният им свят е на път да се промени. Веднага след сватбата Елизабет Деланси щеше да поеме контрола над къщата в ролята си на нова господарка. И персоналът щеше да отговаря пред нея.
— Х-харесваш ли госпожица Д-Деланси? — попита тихо Ана, докато Мери й четеше приказка за лека нощ.
— Е, не я познавам особено добре, но съм сигурна, че чичо ти не я харесва напразно.
— Каза ми, че говорът ми бил с-странен и че съм била… — Ана се замисли за думата — … мършава. К-какво значи „мършава“, Мери?
— О, значи, че си едно прекрасно малко същество, миличка — успокои я Мери, завивайки я в леглото.
— Каза още, че след като се омъжи за чичо, ще трябва да й викам „лельо“. — Ана отпусна глава върху възглавниците с тревога в огромните си тъмни очи. — Няма да ми с-стане майка, нали, Мери? Знам, че ти не си ми м-майка, но като такава те чувствам.
— Не, миличка. Не се безпокой, знаеш, че винаги ще съм до теб. — Мери я целуна нежно по челото.
Като изключи лампата и се запъти към вратата, в тъмната стая прозвуча тънко гласче.
— Мери?
— Какво има, съкровище?
— Тя май не ме х-харесва.
— Не ставай глупава! Как е възможно някой да не харесва точно теб? А сега спри да се тревожиш и затвори очички.
Сватбата се състоя в църква близо до дома на родителите на Елизабет Деланси в Съсекс. Мери трябваше да доведе Ана за церемонията. Племенничките на булката изпълняваха ролята на шаферки.
Младоженците прекараха медения си месец в Южна Франция, през което време жителите на дома „Кадоган“ бяха в постоянно напрежение. В деня на завръщането им госпожа Карадърс нареди къщата да бъде изчистена и излъскана до съвършенство.
— Няма да позволя оная жена да разправя, че не знам как да се грижа за новия й дом — измърмори тя.
Мери облече Ана в най-хубавата й рокля, за да поздрави чичо си и новата си леля, а в сърцето й тегнеше неприятно чувство.
Господин и госпожа Лайл пристигнаха у дома по чаено време. Прислужниците се наредиха в коридора и ги приветстваха с неохотно ръкопляскане. Новата им господарка разговаря на четири очи с всеки от тях. Ана стоеше до Мери в края на опашката, готова да изпълни добре отработения си реверанс. Госпожа Лайл обаче просто й кимна и продължи към гостната. Господин Лайл я последва.
— Иска утре да говори с всеки от нас поотделно — изсумтя по-късно госпожа Карадърс. — С теб също, Мери. Бог да ни е на помощ!
На следващата сутрин слугите се изредиха един по един в гостната, за да се запознаят с новата си господарка. Мери стоеше на тръни отвън, чакайки реда си.
— Следващият — обади се женски глас от вътре и Мери влезе. — Добро утро, Мери — поздрави я Елизабет Лайл.
— Добро утро, госпожо Лайл. Позволете лично да ви поздравя за сватбата.
— Благодаря ти. — Тънките й устни не се извиха в усмивка. — Бих искала да те уведомя, че отсега нататък всички решения относно повереницата на господин Лайл ще бъдат моя отговорност. Господарят на къщата има много ангажименти в Министерството на външните работи и не е редно да бъде обезпокояван с въпроси около детето.
— Да, госпожо Лайл.
— Предпочитам да ме наричаш „мадам“, Мери. Така се обръща към мен прислугата в собствения ми дом.
— Да… мадам.
Елизабет Лайл се придвижи с горделива крачка до бюрото, където бяха наредени счетоводните книги с месечните финансови отчети.
— Освен това ще отговарям за тези — тя посочи към счетоводните книги — вместо госпожа Карадърс. След обстоен преглед установих, че досега към финансовите въпроси е подхождано небрежно. Моментално слагам край на това. Разбираш ли ме?
— Да, мадам.
— Например… — Госпожа Лайл хвана очилата с рогова рамка, висящи на верижка около врата й, и ги сложи на носа си, за да прочете нещо в едната от счетоводните книги. — Тук пише, че разходите за Ана надхвърлят сто шилинга месечно. Можеш ли да ми обясниш къде отиват всичките тези пари?
— Мадам, Ана има два балетни урока седмично, което се равнява на четирийсет шилинга месечно. Освен това всяка сутрин идва гувернантка, която й помага с учението срещу заплащане от петдесет шилинга на месец. Разбира се, трябва да й купуваме дрехи и…
— Достатъчно! — избухна госпожа Лайл. — Ясно ми става, че досега детето е било глезено и разходите, за които говориш, са напълно излишни. Тази вечер ще ги обсъдя с господин Лайл. Детето е на осем години, ако не се лъжа?
— Да, мадам.
— В такъв случай не ми се струва необходимо да посещава два балетни урока седмично. — Госпожа Лайл вдигна вежди и въздъхна неодобрително. — Свободна си, Мери.
— Да, мадам.
— Н-но, Мери, защо не мога да ходя на уроци по балет два пъти в седмицата? Един урок е недостатъчен! — Очите на Ана бяха изпълнени с болка.
— Може би някой ден пак ще ходиш по два пъти седмично, миличка, но за момента чичо ти не може да си позволи подобен разход.
— Н-но нали току-що го п-повишиха?! А и всички в кухнята говорят за огромното диамантено к-колие, което е подарил на леля. Как т-така не може да даде десет шилинга повече на седмица, но намира пари за такова скъпо б-бижу? — Заеквайки още повече от емоциите, Ана избухна в сълзи.
— Недей така, миличка — Мери прегърна детето. — Монахините винаги ми казваха да съм благодарна за онова, което имам. И един урок е нещо.
— Н-но не е достатъчен! Не е достатъчен!
— Е, просто ще трябва да се упражняваш повече самостоятелно. Моля те, опитай да не се разстройваш.
Но Ана беше безутешна, както и беше очаквала Мери.
След като се ожени, Лоурънс Лайл почти не се задържаше вкъщи. В редките случаи, когато си беше у дома, Ана чакаше в агония чичо й да я извика в гостната. Разочарованието по лицето й, когато това не се случеше, направо късаше сърцето на Мери.
— Той н-не ме обича вече. Чичо не ме о-обича. Обича само леля. И прави всичко, каквото тя му каже.
Прислугата беше на абсолютно същото мнение.
— Здраво му е стъпила на врата — въздъхна госпожа Карадърс.
— Не бях подозирала, че господарят може да е толкова жесток — добави тя. — Горкото девойче. Напоследък не й обръща почти никакво внимание, не я поглежда дори.
— Сигурно не смее, защото господарката ще му дърпа ушите! — вметна Нанси. — Струва ми се, че и него е наплашила. Все за нещо недоволства тая жена, вечно намира кусури на работата ми. Ако продължава в тоя дух, ще взема да напусна. И на други места предлагат работа за момичета като мен, и то с добро заплащане.
— И аз съм на същото мнение — съгласи се госпожа Карадърс. — Приятелката ми Елзи каза, че в една къща отвъд площада търсели икономка. Като нищо ще се пробвам.
Мери ги слушаше умислено. Съзнаваше, че за нея самата няма такъв вариант.
Всички членове на прислугата живееха в постоянно напрежение, знаейки, че каквото и да правеха, колкото и старание да влагаха, не можеха да удовлетворят новата госпожа Лайл. Първо напусна една от прислужничките, а после и готвачът. Смит, икономът, реши, че е време да се пенсионира. Мери се опитваше да държи себе си и Ана далеч от очите на господарката и да върши работата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Въпреки това често се случваше да я привикат в гостната. Не й беше позволено да придружава Ана, затова всеки път я чакаше тревожно пред къщата, а детето обикновено се връщаше с мокро от сълзи лице. Елизабет Лайл вечно намираше за какво да критикува Ана — ту за говорния й дефект, ту за разхлабената панделка в косата й, ту за калните следи от обувки по стълбите.
— Тя ме м-мрази, мрази ме — поплака си една вечер Ана на рамото на Мери.
— Не те мрази, миличка, просто така се държи с всички.
— Не е много мило от нейна страна, нали, Мери?
Мери не можеше да не се съгласи.