Кийра Кас
Наследницата (28)

Двадесет и осма глава

На закуска ми направиха впечатление няколко неща. Първото беше, че Хенри се опитваше да разкаже на Ерик за всичко, което се беше случило снощи. Ерик постоянно стрелкаше очи към моите, а после обратно към Хенри и като че ли се опитваше да го успокои. Предполагах, че Хенри ще е въодушевен, тъй като беше вторият човек, получил целувка от мен по време на Избора. Той обаче не беше на себе си от вълнение.

От другата страна на масата Кайл премяташе объркан поглед ту към Ерик, ту към Хенри, тъй като очевидно не разпознаваше достатъчна част от думите, за да схване дори малка част от разговора им. Затова просто се хранеше бавно, без да се меси.

Освен това забелязах, че Бадън се мъчеше да привлече вниманието ми. Махна ми дискретно и кимна към вратата. Аз оформих с устни „после“, подразнена от факта, че за пореден път не зачиташе установения етикет.

Но най-лошото беше, че мама и татко ми хвърляха тайни погледи, очевидно питайки се доколко бях осведомена за размириците.

Прокашлях се.

— Е, добре ли се представих снощи?

Лицето на татко най-сетне се озари от усмивка.

— Впечатлен съм, Идлин. Като се има предвид колко тежка седмица имаше, се държа невероятно уверено. Когато Хенри излезе на сцената и ти прояви такова великодушие към него, направо ме трогна. И се радвам да видя, че някои от момчетата… ти допадат. Това ми дава надежда.

— Ще видим как ще се развият нещата — отвърнах уклончиво аз. — Все пак ти обещах три месеца и смятам, че ще ми е нужно поне толкова време да взема решение.

— Знам какво имаш предвид — каза той и погледът му се премрежи, сякаш през главата му прелитаха хиляди спомени. — Благодаря ти.

— Няма нищо. — Докато гледах сантименталната му, носталгична усмивка, разбирах колко голямо значение отдава на всичко това. — Ще останеш ли разочарован, ако накрая не се сгодя?

— Не, скъпа. Аз няма да остана разочарован. — Акцентира едва осезаемо на думата, но и това беше достатъчно да ме потопи в паника.

Какво ме чакаше, ако в края на играта не посочех своя избраник? Ако си имахме работа не само със смута, породен от анулирането на кастите, а трябваше да потушаваме и истински бунт, нямаше как да въдворим ред само за някакви си три месеца. Всъщност две седмици от тях вече бяха отлетели неусетно.

Нямаше да е достатъчно.

В този момент проумях защо им беше да крият новината за размириците от мен: нима нямаше да се откажа от всичко, ако сметнех, че усилията ми отиват на вятъра? А откажех ли се, оставахме напълно беззащитни.

— Не се безпокой, татко — казах аз, слагайки ръка върху неговата. — Всичко ще се нареди.

Той постави другата си ръка върху моята и я стисна леко.

— Сигурен съм, че е така, скъпа. — После си пое дълбока глътка въздух и отпи от кафето си. — И друго исках да ти кажа; всички кандидати са проверени. Ако бяхме провели няколко телефонни обаждания преди Избора, щяхме да разберем, че Бърк се е държал агресивно и в миналото, а една от съученичките на Джак го обвинила в неуместно поведение. Освен това научихме, че Иън прекарва почти цялото си време сам. Не смятам, че това е причина да го изпратим у дома, но е добре да го държим под око.

— Всъщност Иън е доста любезен.

— Така ли?

— Да. Но и на мен ми направи впечатление, че е самотник. Не знам защо, иначе умее да води разговор.

Татко отпи от кафето си и погледна към Иън.

— Странно.

— Има ли друг, за когото искаш да ме предупредиш? — попитах аз, опитвайки да отклоня вниманието му от Иън. Това, че беше необщителен, не го правеше опасен.

— Едно от момчетата има лоши оценки в училище, но това не е болка за умиране.

— Добре тогава. Да кажем, че най-лошото е минало — заявих окуражително.

— Надявам се. Ще назнача специален екип, който да следи поведението им. В началото не проявих достатъчна старателност и сега съжалявам за това — призна си той.

— Хубавото е, че ще имам възможност да излизам на срещи, които да обсъждаме по време на следващия бюлетин.

Той се подсмихна.

— Вярно. Защо не дадеш шанс на някое от момчетата, с които не си разговаряла? От опит ти казвам, че е възможно да се срещнеш с всеки от тях поотделно.

Отправих поглед към тълпата от момчета.

— Май тази седмица няма да стъпя в кабинета.

Той поклати глава.

— Няма нищо. Опознай ги. Все още искам да си намериш някого, макар и една част от теб да смята, че е безсмислено.

— Нека ти напомня, че не това беше първоначалната ти цел.

— Все едно.

— Толкова са много. Има ли някого, когото не харесваш?

Той присви очи.

— В интерес на истината… — Татко плъзна поглед по лицата пред себе си, издирвайки точно определено. — Онзи. Със зелената риза.

— С черната коса?

— Да.

— Това е Джулиан. Какво не му харесваш?

— Може и да ти прозвучи банално, но когато хвалеше другите момчета снощи, той нито се усмихваше, нито им ръкопляскаше. Не одобрявам такова поведение. Ако не търпи да е временно в сянката им, как тогава ще понесе да е в твоята до края на живота си?

Колкото и време да бях отделила на размишления около това дали наистина ме възприемаше като лидер, този му коментар хвърляше всичкото на вятъра. Естествено, че ме възприемаше като такава.

— И това може да ти се стори банално, но не мисля, че бихте създали красиви деца.

— Татко! — изкрещях аз, привличайки доста погледи. Зарових лице в дланите си, докато той се превиваше надве от смях.

— Ти попита!

— Добре. Тръгвам си. Благодаря за полезната информация.

Направо изхвърчах от трапезарията, макар че се постарах крачката ми да изглежда съвсем малко по-забързана от уместното за една дама. Щом излязох в коридора, буквално го ударих на спринт. В стаята си прегледах оставащите формуляри, издирвайки неща, които правеха някои от момчетата по-интригуващи от други. Спрях се на снимката на Джулиан. Татко имаше право. По каквито и начини да комбинирах неговия нос с моите очи или моята уста с неговите скули, резултатът винаги беше потресаващ.

Не че имаше някакво значение.

Щях да го изпратя да си върви съвсем скоро, но вероятно след няколко неуспешни срещи, за да си има компания. Единичните елиминации се бяха оказали доста неприятни. Засега трябваше да си съставя план. Десет срещи. Това беше целта ми преди следващия бюлетин. И поне три от тях трябваше да фигурират във вестниците. Как можех да ги направя смайващи?

 

 

Мама беше в Дамския салон с госпожица Луси, където й гостуваше една знатна дама. Не много от жените заемаха кметски пост, така че ги знаех наизуст. Днес с присъствието си ни удостояваше госпожица Мила Уорън от Калгари. Не бях подготвена за официална среща, но вече нямах избор.

Поздравих мама и гостенката й с реверанс.

— Ваше Височество! — посрещна ме с искрена радост госпожица Уорън и стана да изпълни дълбок реверанс. — Приятно ми е да ви видя, и то в толкова вълнуващ момент!

— И за нас е удоволствие, че ни гостувате, госпожице Уорън. Моля, седнете.

— Как си, Идлин? — поинтересува се мама.

— Добре. Бих искала да ти задам няколко въпроса по-късно — добавих тихо.

— Малко приказки за момчета, а? — намигна ми госпожица Уорън. Мама и госпожица Луси й отвърнаха със смях, но аз, макар да се усмихнах, сметнах за нужно да й разкрия истината.

— Не мисля, че Изборът е това, което си представяте.

Тя вдигна вежди.

— О, моля ви, дайте ми трийсет и петима мъже, борещи се за сърцето ми, и чакайте да се оплача!

— Повярвайте ми, работата е повече от удоволствието — уверих я аз. — Придаваме на състезанието развлекателен облик, но всъщност е голямо предизвикателство.

— Така е — подкрепи ме мама. — Трудно е от която и страна на събитията да се намираш. Редовно има дълги часове на застой, последвани от същинска суматоха. — Тя поклати глава. — Само като се замисля за моето участие, се уморявам.

Мама отпусна глава върху ръката си и стрелна поглед към мен. По лицето й се изписа онова майчинско, съпричастно изражение, което винаги ме утешаваше и ме караше да се чувствам разбрана.

Но не липсваше и тревогата и напрежението, което бях видяла в очите на татко тази сутрин. Тя се отърси от мисълта и върна вниманието си към госпожица Уорнър.

— Е, Мила, доколкото знам, всичко е нормално в Калгари.

— О, да, ние сме от кротките.

Явно беше минала просто да си побъбрят, а аз заех съвършената си стойка и търпеливо изчаках да реши, че е време да си ходи. Което се случи единствено защото скришом дадох на прислужничката бележка, в която я молех да извика мама за спешна среща.

Веднага щом госпожица Уорън излезе от стаята, мама стана и заглади роклята си с длани.

— Ще отида да проверя какво има.

— Успокой се, аз бях. — Вперих поглед в ноктите си. Имаше какво още да се желае от маникюра ми.

Мама и госпожица Луси се опулиха насреща ми.

— Исках да поговорим, а тя не млъкваше, затова ти измислих среща. — Хвърлих й една палава усмивка.

Мама поклати глава.

— Идлин, понякога ми се струваш леко манипулативна. — Тя въздъхна. — А в някои случаи това е ценен талант. Пфу, не знам още колко щях да я издържа.

Покисках се съзаклятнически с мама и госпожица Луси, доволна, че не бях сама.

— Жал ми е за нея — каза после гузно мама. — Не се среща с много хора, а сигурно й е трудно да върши толкова отговорна работа сама. В същото време обаче не ми хареса как ти говори.

Направих физиономия.

— И по-неприятни разговори съм водила.

— Предполагам. — Тя преглътна. — За какво искаше да ме видиш?

Погледнах към госпожица Луси.

— Разбира се — отвърна тя на безгласната ми молба. — Наблизо съм, ако ви потрябвам. — Тя направи реверанс на мама, целуна ме по главата и излезе. Жестът й ми се стори толкова ласкав.

— Много е мила с мен — казах аз. — С братята ми също. Понякога имам чувството, че съм се уредила с няколко майки.

Усмихнах се на мама, а тя ми кимна с глава.

— Задържах любимите си хора близо до себе си и всички въздишат по вас още от раждането ви.

— А колко щеше да е хубаво, ако и тя си имаше деца — отбелязах горчиво аз.

— Да. — Мама преглътна тъжно. — Предполагам вече за никого не е тайна, че от дълго време опитват, но без успех. Бих направила какво ли не, за да й помогна.

— Пробвала ли си? — Споделях убеждението, че за рода Шрийв нямаше много непостижими неща.

Мама примигна няколко пъти, мъчейки се да сдържи сълзите си.

— Не бива да ти споделям такова нещо; твърде лично е. Но да, направих всичко по силите си. Дори й предложих да износя детето им. — Тя стисна устни. — Това е един от малкото поводи да съжалявам, че съм кралица. Излиза, че тялото ми не е моя собственост и са ми поставени известни ограничения.

— От кого? — попитах аз.

— От всички, Идлин. Тази практика не е особено разпространена и съветниците ни сметнаха, че народът няма да го приеме добре. Някои заявиха дори, че всяко дете, излязло от утробата ми, има право да наследи трона. Попаднах в абсурдна ситуация, затова просто се отказах.

Помълчах за момент, гледайки как майка ми се възстановява от тази отдавнашна травма, която, реално погледнато, дори не беше нейна.

— Как го правиш?

— Кое?

— Имам чувството, че вечно се раздаваш. Какво изобщо остава за теб самата? Понякога се уморявам само като те гледам.

Тя се усмихна.

— Когато се раздаваш за най-близките си хора, не го чувстваш като саможертва. За няколко от тях бих дала живота си, без дори да се замисля. А за народа на Илеа, нашите поданици, отдавам живота си по друг начин.

Тя сведе поглед и поизпъна роклята си, въпреки че й стоеше съвършено.

— Сигурно и ти би се жертвала в името на някои хора, макар и още да не го съзнаваш.

За миг се зачудих дали изобщо имахме роднинска връзка. Всички хора, за които говореше — татко, Арън, госпожица Луси, леля Мей, — бяха важни и за мен. Но в общи линии аз се нуждаех от тяхната помощ, а не те от моята.

— Както и да е — каза тя. — За какво искаше да говорим?

— О! Ами татко е стигнал до заключение, че оставащите момчета не са пълни психопати, затова тази седмица ще наблегна на срещите — отвърнах аз и се наведох напред. — Опитвам да измисля лесни за реализиране идеи, които биха изглеждали добре пред камерите.

— Хм. — Тя вдигна умислен поглед към тавана. — Не знам доколко бих могла да съм ти полезна в това отношение. Почти всички срещи, които имах с баща ти по време на нашия Избор, се състояха в разходки из градината.

— Сериозно? Как изобщо сте се събрали? Звучи толкова скучно!

Тя се засмя.

— Е, така имахме възможност да разговаряме. И да спорим. По-голямата част от времето ни заедно беше заета или с едното, или с другото.

Присвих очи.

— Спорили сте?

— Не-пре-къс-на-то. — Незнайно защо при тази мисъл на лицето й се появи усмивка.

— Колкото повече чувам за вашия Избор, толкова повече ме озадачава. Дори не мога да си ви представя скарани.

— Знам. По онова време имахме много грижи и ни харесваше да сме откровени един с друг, макар и да болеше понякога.

Не че и аз не исках прям човек в живота си — ако изобщо някога решах да се омъжа, — но щеше да му се наложи да подбира по-внимателно думите си, ако имаше желание да се задържи в двореца.

— Така, за срещи си говорехме — каза мама, сядайки замислено на стола си. — Мен лично никога не ме е бивало в стрелбата с лък, но ако има някого с такива способности, би изглеждало добре.

— Мисля, че мога да се справя. О, вече ходихме на конна езда, така че това отпада.

— Да. Готвенето също. — Тя се подсмихна, сякаш не можеше да повярва, че се бях съгласила на такава среща.

— И беше същинско бедствие.

— Е, Кайл и Хенри се справиха чудесно! Фокс също не беше зле.

— Вярно е — поправих се аз и мислите ми се отнесоха към снощното готвене насаме с Хенри, срещата, за която никой не знаеше.

— Миличка, смятам, че вместо да се впускаш в разни нестандартни хрумвания, можеш да пробваш с най-обикновени срещи. Покани момчетата на чай, на разходка в градината. Вечерите винаги са отличен избор; храната винаги е добре дошла. Пък и на масата ще изглеждаш по-добре, отколкото на кон.

Още от самото начало се стараех да избягвам прекалено личните контакти. Но този тип срещи оставяха впечатление за близост, което се харесваше на народа. Може би мама беше права. Пък и ако си подсигурях списък с теми на разговор и въпроси, сигурно нямаше да е толкова страшно.

— Благодаря ти, мамо. Вероятно ще опитам.

— Пак заповядай, миличка. Винаги съм на разположение.

— Знам. — Заиграх се нервно с крайчеца на роклята си. — Извинявай, че се държа остро напоследък.

Тя се пресегна да хване ръката ми.

— Идлин, под голямо напрежение си. С баща ти го разбираме. И сигурно трябва да станеш серийна убийца, за да ни отблъснеш от себе си.

Засмях се.

— Да стана серийна убийца? Само толкова ли е нужно, за да спрете да ме обичате?

— Е… вероятно ще те обичаме дори тогава — намигна ми тя. — А сега върви. Тази седмица те чакат няколко срещи и ти трябва план за действие.

Кимнах и по някаква необяснима причина скочих и се тропнах в скута й за малко.

— Уф! — оплака се тя изпод тежестта ми.

— Обичам те, мамо.

Тя ме прегърна силно.

— И аз те обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Целунах я по бузата и си тръгнах, умислена за предстоящата седмица, но и с надеждата, че все някак ще омиротворя всички. Тези мисли обаче се изпариха веднага щом излязох в коридора и заварих Бадън да ме чака там.