Кийра Кас
Наследницата (29)

Двадесет и девета глава

Бадън стана от пейката и прекоси коридора. Обедното слънце се процеждаше през прозорците, стопляйки помещението и обагряйки всичко в бледожълто. Дори тъмната му кожа изглеждаше някак по-светла.

— Преследваш ли ме? — попитах аз с умишлено закачлив тон.

Сериозният поглед в очите му ми даде да разбера, че не е в настроение за шеги.

— Не знаех как иначе да се добера до теб. Трудна си за откриване.

Скръстих ръце.

— Очевидно си ядосан. Защо не ми обясниш какъв е проблемът, за да не си губим времето?

Той направи кисела гримаса, недоволен от предложението ми.

— Искам да си отида.

Почувствах се така, сякаш бях блъснала главата си в тухлена стена с всички сили.

— Моля?

— Снощи ме унизи жестоко. Поканих те на среща, а ти направо ми зашлеви шамар.

Вдигнах ръка.

— Не съм ти отказвала. Ти не ми позволи да стигна дотам.

— Е, щеше ли да приемеш поканата ми? — попита скептично той.

Вдигнах ръце във въздуха и ги пуснах нервно.

— Няма как да знам, защото ти се разфуча и си тръгна.

— Точно ти ли ще ми четеш конско за фучене?

Ахнах. Как смееше?

Приближих се до него, макар че дори напълно изправена, изглеждах като джудже до едрата му фигура.

— Надявам се осъзнаваш, че мога да заповядам да те накажат заради подобно отношение?

— Сега пък ще ме заплашваш? Първо ме отритваш, после ме използваш като развлекателен материал за бюлетина и за капак на всичко ме принуждаваш цяла сутрин да те търся, и то при положение че ми беше обещала да поговорим на закуска.

— Ти си един от двайсет! Затрупана съм с работа! Що за егоцентрик си?

Той ококори очи и посочи с пръст към гърдите си.

— Аз? Егоцентрик?

Опитах да прикрия сърцето си от ударите, решена, че няма да позволя на думите му да ме оскърбят.

— Ще ти кажа само, че беше един от фаворитите ми. Имах намерение да те задържа още дълго време. Семейството ми те харесва, а аз се възхищавах на таланта ти.

— Не ми е нужно одобрението на родителите ти. Беше мила с мен за около час, после изчезна, а сега се държиш така, сякаш нищо не е било. Имам право да си тръгна и именно това възнамерявам да сторя.

— Върви си тогава!

Подминах го и продължих надолу по коридора. Не бях длъжна да търпя такова отношение.

Той изкрещя след мен, нанасяйки ми един последен удар.

— Всичките ми приятели ме увещаваха да не се записвам за участие! Толкова прави се оказаха!

Продължих да крача.

— Ти си нагла! Егоистична! Какво съм си въобразявал?

Свърнах зад първия ъгъл, макар и да не ми беше по път.

Щях да обиколя двореца, ако се наложеше. Запазих самообладание и невъзмутимо изражение, както бях възпитана. Никой не биваше да узнава колко ме бе заболяло.

След пътешествието, което ми отне два пъти по-дълго време от обичайното, най-сетне достигнах третия етаж. Заплаках още щом стъпих в коридора, неспособна да владея чувствата си повече. Думите на Бадън се въртяха отново и отново в главата ми и стиснах корема си, усещайки ги като истински удари.

Преди да се появят момчетата, си бях съставила списък с идеи за изгонването им. Бях възнамерявала да ги ядосам до такава степен, че да ме засипят именно с такива думи, каквито Бадън бе използвал току-що… само дето него не го бях провокирала по никакъв начин. Той сам беше решил да ги запрати по мен. Какво толкова ми имаше, че хората ме презираха само защото бях себе си?

Последните му думи бяха улучили право в целта. Преди почти месец, когато бях изтеглила имената на кандидатите, имах чувството, че пред мен стоят милион варианти. Колко ли мъже не се бяха записали за участие, защото поради една или друга причина им бях антипатична?

За нагла ли ме имаха хората? За егоистична? От кое извличаха по-голямо удоволствие: от сантименталните ми моменти с момчетата или от провалите ми?

Изправих се и тръгнах към стаята си и в този миг зърнах Ерик да ме чака пред вратата; несъмнено беше станал свидетел на изблика ми.

Избърсах сълзите от лицето си, но нямаше как да скрия подпухналите си очи и зачервени бузи. Фактът, че Ерик ме виждаше в такова състояние, беше не по-малко нежелателен от първоначалния проблем, но единственият начин да представя случката като маловажна беше да се държа така, сякаш беше маловажна.

Тръгнах към Ерик, долавяйки с болезнена сила тъгата в очите му, а той се поклони, като го наближих.

— Май идвам в неподходящ момент — каза той с деликатна нотка на сарказъм в гласа си.

Усмихнах се.

— Съвсем мъничко — потвърдих аз, макар че бях имала намерение да скрия болката си. — Въпреки това ще се радвам, ако мога да ти помогна с нещо.

Ерик стисна устни, несигурен дали е редно да продължи.

— Исках да поговорим за Хенри. Но не ме изпраща той! — подчерта, вдигайки ръка пред себе си. — Мисля, че би дошъл лично, ако можеше да говори с теб. Но му е неудобно. — Ерик преглътна. — Той, ъм… разказа ми за целувката ви.

Кимнах.

— Досетих се.

— Опасява се, че си е позволил твърде много. Каза, че те бил задържал с ръце и че навярно е трябвало да те пусне, но не го е направил и…

Разклатих глава.

— Така звучи много по-сериозно, отколкото беше. Той… ние… — Замълчах смутено. — Опитвахме да общуваме, но като видяхме, че не се получава с думи… е, другото е ясно.

Незнайно защо се чувствах неловко, докато споделях това с Ерик, макар и вече да беше наясно с историята.

— Значи, не му се сърдиш?

Въздъхнах тежко и едва не се разсмях при мисълта колко странно звучеше всичко това.

— Не. Той е един от най-милите хора, които познавам. Не му се сърдя ни най-малко.

Ерик кимна.

— Позволяваш ли да му го предам?

— Разбира се. — Избърсах отново очите си, изцапвайки ръката си с очна линия. — Ух.

— Добре ли си? — Гласът му беше безкрайно загрижен, но, за щастие, лишен от жалост. Бях на косъм да му разкажа за случилото се; това обаче щеше да е на границата на приличието. Едно беше да разговаряме за Хенри и съвсем друго да обсъждаме останалите кандидати.

— Да. Ще ми мине. Не се безпокой за мен, просто успокой Хенри.

Изражението му се промени леко и усетих колко му тежеше тази задача.

— Ще се постарая.

Погледнах го в очите.

— Хенри май наистина иска да спечели?

Ерик поклати глава.

— Иска да спечели теб.

След съкрушителната реч на Бадън ми беше трудно да си го представя, но Ерик го потвърди със следващите си думи.

— Непрекъснато говори за теб. Всеки ден в Мъжкия салон му превеждам книги по политология или се опитвам да му обясня разликата между абсолютната монархия, каквато имате тук, и конституционната монархия на Суендуей, където е израснал. Дори… — Ерик спря да се посмее. — Дори взима пример от походката и стойката на братята ти. Иска да е достоен за теб по всеки един начин.

Преглътнах, дълбоко трогната от това разкритие. После изсумтях в опит да притъпя чувството.

— Та той дори не говори езика ми.

— Знам — отвърна сериозно Ерик. — И затова се питах…

— Какво?

Той потри устата си с ръка, умувайки дали да продължи.

— Нови езици се учат най-лесно в детска възраст. И по-натам в живота е възможно, но в този случай има по-голяма вероятност акцентът да е лош. На Хенри просто му е трудно. Със скоростта, с която се развиват уменията му, ще минат години, преди да стане възможно да водите дори най-елементарни разговори. А за по-специфичните особености на езика — като жаргона и разговорните изрази — ще са му нужни още толкова години. Разбираш ли какво би значело това?

Че комуникацията с него не би била възможна още кой знае колко време. До края на Избора няма да сме се опознали дори.

— Да. — Една малка дума, която обаче чувствах колосална, сякаш се търкаляше към мен по коридора, на път да ме смаже.

— Просто сметнах, че трябва да ти го кажа. Исках да си наясно как стоят нещата, в случай че и у теб са се зародили чувства към него.

— Благодаря ти — пророних аз.

— Така ли е? — попита ненадейно той. — Изпитваш ли чувства към него?

Вече бях толкова емоционално настроена, че въпросът му се оказа последната капка.

— Честно казано, нямам представа какво чувствам вече.

— Ей. — Той протегна ръка към мен, без да се замисля. — Извинявай. Пъхам си носа там, където не ми е работа. А и очевидно имаш тежък ден. За бой съм.

Избърсах носа си.

— Не. Просто си истински приятел. На него, на мен. Няма нищо.

Той сложи ръце зад гърба си.

— Е, вярно е, нали знаеш?

— Хм?

Той въздъхна смутено.

— Приятел съм ти. В случай че ти трябва такъв.

Жестът му беше толкова простичък, а безкрайно великодушен.

— Не мога да си представя по-добър.

Той засия от радост, но не каза друго. Имах чувството, че моментите на мълчание помежду ни бяха едни от най-приятните.

След малко Ерик се прокашля.

— Сигурен съм, че те чака доста работа, но не ми се иска да те оставям сама в такова състояние.

— Не се притеснявай. Всъщност така предпочитам.

Ерик ми се усмихна половинчато.

— Щом казваш. — Поклони ми се. — Дано денят ти потръгне добре.

— Вече потръгна — уверих го аз с приветлива усмивка на лице и се отправих към стаята си.

— Госпожице? — изуми се Нийна, като влязох през вратата. Колко ли зле изглеждах.

— Здравей, Нийна.

— Добре ли сте?

— Не особено, но ще се оправя. Би ли ми донесла формулярите, ако обичаш? Имам малко работа.

Макар и да си личеше колко е объркана, тя изпълни заръката ми. Освен формулярите ми донесе и кутия с носни кърпички.

— Благодаря ти. — Мислех, че съм преодоляла най-лошото, но докато разглеждах снимките, отново се просълзих. Чудех се кое ли от момчетата беше дошло в двореца въпреки резервите си към мен и проклинах всичките заради малката вероятност това да важеше за когото и да било от тях.

— Нийна, би ли ми донесла няколко листа?

Тя отново ми се подчини и ми донесе чаша чай заедно с тетрадката. Беше толкова добра с мен.

Заех се да съставям график за предстоящата седмица. В молбата за участие на Апсъл пишеше, че свирел на пиано, затова уредих да посвирим в дует на следващата сутрин; вечерта пък щях да се разходя в градината с Тавиш. За понеделник бях планирала чай с Гънър и разходка с Харисън. Татко щеше да остане доволен.

Приключих с графика и избутах купчината листове настрани. Без да каже и дума, Нийна отиде да напълни ваната. Допих чая си и оставих чашата на масата до чайника, за да не я търси после.

Влязох в запарената баня и застанах пред огледалото, измъквайки фибите от косата си. Приятната топла вода и успокоителното присъствие на Нийна ми помогнаха да забравя повечето от язвителните думи на Бадън.

— Искате ли да поговорим? — попита с тих глас Нийна, докато разресваше косата ми след ваната.

— Няма много за казване. Едни ще ме замерят с развалена храна, други с лоши думи, но аз трябва да съм силна, ако искам да оцелея.

От гърлото й се изтръгна неодобрителен звук и аз посрещнах угрижения й поглед в огледалото.

— Какво?

Нийна спря да реше косата ми за момент и загледа отражението ми.

— Колкото и грижи да имам, не бих ги заменила за вашите. Много съжалявам.

Станах на крака.

— Няма защо да съжаляваш. За това съм родена.

— Да, но не е справедливо. Мислех, че с премахването на кастите никой няма да се ражда с точно определена роля в живота. Да не би това да важи за всички останали, но не и за вас?

— Очевидно.

 

 

Нямаше значение, че обсипах Апсъл с похвали заради невероятните му умения. Нямаше значение, че снимките ми с Тавиш в градината бяха разкошни. Колкото и старание да вложих, вестниците от понеделник не гръмнаха с нито едно от двете събития.

Над снимките ми с момчетата фигурираше съвсем друга статия.

ПРОСТО РАБОТА!, крещеше заглавието над незнайно кога направена снимка, на която се прозявах. „Ексклузивен източник“ споделил, че по мои думи Изборът бил „по-скоро работа“ и „просто му придаваме развлекателен вид“. В момента ми се искаше единствено да хвана Мила Уорън за гушата.

И все пак не можех да обвинявам само нея. Експозето на Бадън за това колко инсцениран бил Изборът далеч не помагаше. Освен това беше описал мен самата като студена, двулична и необщителна. Разказал беше пред репортерите за единствения ни приятен момент заедно, последван от умишленото ми отчуждаване от него, и беше заявил, че нищо не можело да го задържи в двореца след такава проява на лицемерие. Знаех, че вероятно беше получил солидна сума пари за това признание, а все някак трябваше да погаси многото дългове, в които беше затънал заради образованието си. Но нещо ме караше да си мисля, че би пропял пред вестниците и напълно безвъзмездно.

Появата на тези истории придаваше на снимките от срещите безумно евтин вид. Усилията ми бяха отишли на вятъра, но по-лошото беше, че всичко това се отразяваше видимо зле на татко. Вече бяха минали седмици, а още нямаше представа как да реши проблема с кастите и отгоре на всичко се надигаха бунтовнически групи, скандиращи за сваляне на монархията.

Провалях се жестоко.

След закуска отидох в стаята си, за да прегледам плановете си за деня. Безсмислени ли бяха вече? Имаше ли начин да организирам по-добри срещи?

На вратата ми се почука, а когато се обърнах, видях Кайл на прага. Хвърлих се в прегръдката му, без да се замисля дори.

— Здравей — каза той, стискайки ме силно.

— Не знам какво да правя. Всичко отива от зле на по-зле.

Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

— Някои от момчетата са объркани. Питат се дали не ги използваш. Идлин — продължи той с шепот, навярно за да не го чуе Нийна, — знам, че първата ни целувка беше за пред камерите. Но с всичко ли е така? Ако да, трябва да ми признаеш.

Вперих поглед в очите му. Нима бе възможно толкова време да не бях осъзнавала колко умен и забавен, и чаровен, и мил мъж съм имала пред себе си? Не исках да му отговарям шепнешком, затова дадох знак на Нийна да ни остави, а след като тя затвори вратата след себе си, отново се обърнах към него.

— Сложно е, Кайл.

— Аз съм доста интелигентен човек. Обясни ми.

Думите му бяха спокойни — поощрителни, не настоятелни.

— Ако ме беше попитал в нощта, преди всички останали да дойдат, щях да кажа, че всичко е просто шега. Но вече не е така, не и за мен. — Изумих се от собствените си думи. Още от самото начало се стараех да не развия чувства към момчетата и все още се боях да не се сближа с тях. Дори сега Кайл беше на границата и не знаех как ще реагирам, ако решеше да я прехвърли. — Държа на теб — Признах си. — Както и на много от другите момчета. Но дали смятам, че ще се омъжа за някого от вас? — Свих рамене. — Не мога да кажа.

— В това няма логика. Или искаш нещо, или не го искаш.

— Не е честно. Когато прочетох името ти, имаше ли желание да участваш? А на същото мнение ли си и сега?

Не бях осъзнала колко е напрегнат, докато не въздъхна, затваряйки очи.

— Добре. Разбирам какво имаш предвид.

— Оказа се по-трудно, отколкото бях предполагала, толкова катастрофи се случиха. А не съм емоционална като повечето момичета, затова околните остават с грешното впечатление, че не ме е грижа. Потайна съм. Знам, че това ми създава лош имидж, но не е поза.

Познаваше ме от достатъчно време, за да усети, че казвам истината.

— Трябва да направиш нещо по въпроса. Трябва да дадеш публично изявление относно онази статия — настоя той, вперил очи в моите.

Разтрих слепоочието си.

— Не знам дали е добра идея. Ами ако успея да влоша нещата?

Той ме боцна с пръст в корема — закачка, която не бяхме правили от деца.

— Как е възможно истината да влоши каквото и да било?

Е, това потвърди всичките ми тревоги. Ако признаех колко важна беше станала играта за мен, навярно трябваше да разкрия и истинското основание зад нея. А като гледах как се развиват нещата, това едва ли щеше да ми спечели симпатиите на народа.

Той ме завъртя и ме побутна към масата и столовете.

— Ела. Да поседнем за малко.

Седнах до него и събрах накуп няколко от скиците на рокли, по които работех в момента.

— Впечатляващи са, Идлин — отбеляза той.

Усмихнах му се вяло.

— Благодаря, но това са просто драсканици.

— Не говори така — каза той. — Не омаловажавай таланта си.

Запечатах думите му в съзнанието си, намирайки утеха в тях.

Кайл придърпа към себе си няколко от моливите ми и задраска по един лист.

— Какво рисуваш? — попитах го, загледана в малките квадратчета.

— Една идея, с която експериментирам в момента. Попрочетох това-онова за някои от по-бедните окръзи. Напоследък имат големи затруднения с жилищата.

— Заради разцвета на промишлеността?

— Да. — Той продължаваше да скицира, чертаейки съвършено прави линии.

Татко правеше всичко по силите си да стимулира индустрията в някои от основните селскостопански райони. За всички щеше да е благотворно, ако продукцията се преработваше там, където и се отглеждаше. Но с развоя на този план все повече хора започваха да се преселват в промишлените окръзи, откъдето пък възникваше проблемът с недостатъчното жилищни сгради.

— Имам някаква представа колко са скъпи строителните материали, затова ми се струва най-практично да бъдат построени ето такива къщички, нещо като семейни помещения. Обмислям тази идея от няколко седмици насам. Искам да представя архитектурния си план на човек, способен да го реализира.

Огледах малкото здание, голямо колкото банята ми, прилепено до идентично такова. Всяко от тях си имаше отделна врата и страничен прозорец. Тесен улук събираше дъждовната вода и я отвеждаше до кофа, разположена до вратата. По покрива се виждаха отдушници, а отпред стърчеше навес, предлагащ сянка над фасадната част.

— Изглеждат толкова малки.

— В очите на бездомника ще са същински имения.

Въздъхнах, когато се досетих, че навярно имаше право.

— Предполагам няма да има място за баня.

— Не, но повечето хора използват тези във фабриките. Поне така прочетох. Тези постройки ще служат главно за подслон, благодарение на което работниците ще са по-отпочинали, в по-добро здраве… пък и на всеки му е мило да има свой дом.

Наблюдавах колко старателно добавя дребни детайли по скицата си. Знаех, че копнее за същото — за нещо, което да нарече лично свое. Побутна с пръсти листа, добавяйки го към купчината.

— Не е толкова интригуващо, колкото някоя пищна бална рокля, но само това умея — заключи през смях той.

— И се справяш прекрасно.

— Пфу. Просто исках да те разсея за момент, а не се сетих за друго.

Протегнах ръка и хванах неговата.

— Достатъчно е, че дойде. И без това не бива да унивам прекалено. Трябва да измисля план за действие.

— Изявление например?

Свих рамене.

— Може би. Първо трябва да го обсъдя с баща ми.

Идеята ми очевидно му се стори глупава, но все пак не знаеше какво е положението. А дори да знаеше, едва ли щеше да разбере.

— Благодаря ти, че се отби, Кайл. Задължена съм ти.

— Задължена си ми, и още как. Обеща ми да говориш с майка ми. — Той ми намигна, за да покаже, че не ми се сърди.

Не бях забравила обещанието си, а и ми бяха изникнали няколко възможности да подхвана темата с госпожица Марли. Но сега проблемът беше в мен, не в нея. Ставаше ми все по-трудно да си представя двореца без Кайл.

— Разбира се. Помня.

Той отново ме сръчка в корема и аз се изкисках.

— Знам.

— Отивам да поговоря с родителите си. Трябва да реша какво да правя.

— Добре. — Той преметна ръка през раменете ми и ме изпрати до коридора. Като се разделихме при стълбището, веднага влязох в кабинета и се прокашлях, разтревожена от уморения вид на татко.

Той вдигна поглед от документите пред себе си и ги пъхна в едно от чекмеджетата, сякаш с надеждата, че не съм ги видяла.

— Здравей, миличка. Нали уж щеше да се трудиш по Избора тази седмица?

— Е, такъв беше планът, но се питам дали изобщо има смисъл предвид обстоятелствата.

Погледът му притъмня.

— Не знам как се случи, Идлин. Много съжалявам.

— Аз трябва да ти се извиня, не ти на мен. Бадън е преувеличил, но в основите си историята му е вярна. И наистина казах онези неща пред кмета Уорън. Но просто се жалвах колко ми е трудно. Питай мама; и тя беше с нас. Онази жена е извъртяла думите ми.

— Вече говорих с майка ти, скъпа, и не съм ти ядосан. Просто не разбирам защо е постъпила така Мила. Имам чувството, че всички са се прицелили в нас в момента… — Отвори уста, сякаш да каже още нещо, но явно беше толкова объркан от съкрушителното негодувание на народа, че не знаеше откъде да започне.

— Полагам големи усилия, татко, но като че ли не се получава. Което ме накара да се замисля дали не е време да опитаме различен подход.

Той сви рамене.

— В момента съм отворен за всякакви предложения.

— Да насочим вниманието на хората другаде. Точно сега никой ми няма вяра. Да поканим Камил и да им покажем колко влюбени са двамата с Арън. Той винаги се е представял по-успешно пред прожекторите. Може и аз да кажа няколко думи за влиянието им върху мен, а после да продължим с Избора, да преминем от една любовна история към друга.

Той прикова умислен поглед в бюрото си.

— Не знам откъде ти хрумват такива идеи, но това е хитро, Идлин. И мисля, че Арън ще е на седмото небе от щастие. Но нека първо й се обадя, за да проверя дали изобщо ще успее да дойде, става ли?

— Разбира се.

— Искам да организираш прием в нейна чест. Двете трябва да се опознаете по-добре.

Сякаш си нямах други грижи.

— Ще се заема веднага.

Той вдигна телефонната слушалка, а аз тръгнах към стаята си, молейки се тази тактика да върне нещата в релси.