Кийра Кас
Наследницата (26)

Двадесет и шеста глава

Тази вечер ми предстоеше истинско предизвикателство. Да, снимките с Иън изглеждаха фантастично във вестника… и да, кратките видеоклипове от викторината бяха много симпатични, но се питах дали Гаврил нямаше да сметне за необходимо да ми задава въпроси за отпадането на Джак и Бърк, вместо да насочи вниманието си към оставащите кандидати.

Още по-лошото беше, че май нямах много за разказване относно момчетата. Татко беше разпоредил щателна проверка на всички участници и ако стражите не побързаха, щях да остана без нито една среща тази седмица… тоест нямаше да има за какво да говоря пред камерите на следващия бюлетин. Затова тазвечерният трябваше да се получи добре, а не знаех какво да направя по въпроса.

Не можех да се отърся от чувството, че нещо не е наред, че пропускам някое важно парче от пъзела, което би облагодетелствало целия процес на Избора.

От моя гледната точка нещата не се развиваха чак толкова зле, макар и само защото бях опознала Кайл, Хенри, Хейл и Фокс. Но народът вероятно смяташе всичко случващо се за същинско бедствие.

Въпреки че в деня на парада бях надникнала във вестника само за част от секундата, още си спомнях снимката, в която клеча уплашено върху платформата. За жалост, не бях забравила и как хората ме сочат и ми се присмиват от тротоарите. Същата седмица бяхме изгонили двама кандидати заради лошо поведение, след което всеки романтичен жест беше останал на заден план.

Цялата ситуация лъхаше на провал.

Сега седях в стаята си и скицирах, мъчейки се да подредя мислите в главата си. Трябваше да има все някакъв начин да обърна нещата, да покажа хубавата им страна.

Моливът ми шареше по листа и имах чувството, че с всеки следващ щрих някой от проблемите ми се изглаждаше. Май беше най-добре тази седмица да не говоря за срещите си с момчетата. Разкажех ли за една от тях, трябваше да разкажа и за останалите, а не исках да си спомням за гнусните ръце на Джак върху мен.

Затова вместо тези събития можехме да обсъдим какво знам за момчетата. Имах доста да ги хваля, а ако излезеше, че съм дълбоко очарована от уменията и познанията им, щеше да звучи съвсем логично, че ми е трудно да избера само един от тях. Тоест проблемът не беше там, че Изборът не върви по план, а че бях изправена пред твърде много добри варианти.

С раждането на плана ми се роди и разкошен модел за рокля — вталена, с връзка през врата и дълга до средата на бедрото. Върху нея нарисувах прозрачна дълга разкроена пола, която придаваше на целия модел по-скромен вид. Цветовете пък — виненочервено за самата рокля и златистокафяво за горната пола — й даваха приятен есенен нюанс.

Вече си представях каква прическа ще й отива. Знаех дори с кои от бижутата си да я съчетая.

Гледайки я обаче, съзнавах, че кройката е по-подходяща за старлетка, отколкото за принцеса. В моите очи беше безумно прелестна, но ме притесняваше хорското мнение. Напоследък то имаше по-голяма тежест от всякога досега.

— О, госпожице! — възкликна Нийна, когато зърна скицата ми в движение.

— Харесва ли ти?

— Най-ефектната рокля, която някога съм виждала.

Отново вперих поглед в рисунката.

— Смяташ ли, че би била удачна за бюлетина?

Тя като че ли се учуди на въпроса ми.

— Ще ви покрива почти от глава до пети и освен ако нямате намерение да я обсипете с изкуствени диаманти, не виждам защо не.

Погалих с пръсти хартията така, сякаш докосвах плата.

— Да сядам ли на шивачната машина? — попита въодушевено Нийна.

— Всъщност би ли ме завела в шивашкото ателие? Май ми се ще да ти помогна с тази. Искам я за довечера.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Нийна. Грабнах скицника си и излязох с нея в коридора, усещайки се по-развълнувана от всякога.

 

 

Установих, че маратонът по рязане и шиене си е струвал веднага щом влязох в студиото и видях върлата завист в очите на Джоузи. Носех златисти обувки на токчета, косата ми се спускаше на тежки вълни по раменете ми и вероятно по-красива не се бях чувствала никога. Натрапчивите погледи на момчетата потвърдиха усещането ми, че изглеждах ослепително, и така се смутих, че се наложи да им обърна гръб, за да потисна усмивката си.

Чак тогава усетих, че нещо не е наред. В помещението като че ли витаеше напрежение, по-мощно от гордостта ми заради новата рокля и осезаемото възхищение на момчетата. Беше толкова остро, че почти настръхнах.

Озърнах се наоколо, издирвайки поне някаква улика. Родителите ми стояха дискретно в ъгъла. Напрегнатото чело на татко и поведението на мама ми подсказаха, че има нещо гнило. Само че не бях сигурна дали да отида при тях и да ги попитам какво е. Достатъчни ли бяха няколко дни мълчание?

— Здрасти. — Бадън се беше промъкнал незабелязано до мен.

— Здравей.

— Стреснах ли те?

— Не, няма нищо — отвърнах вежливо. — Просто се бях поумислила. С какво мога да ти помогна?

— Ами, питах се дали мога да те поканя на вечеря тази седмица? Или пък на още един импровизиран концерт? — Той задрънка по струните на въображаема китара с усмивка и прехапа долната си устна.

— Много мило, но по обичай аз трябва да каня господата.

Той сви рамене.

— Е, и? Готварското фиаско не стана ли по покана на момчетата?

Присвих очи, опитвайки да си спомня.

— В общи линии.

— Значи, понеже, за разлика от Кайл, аз не съм отраснал в двореца, нямам право да те поканя на среща?

— Уверявам те, Кайл не е толкова привилегирован, колкото си въобразяваш — отвърнах през смях аз, замисляйки се за всички години на дрязги помежду ни.

Бадън ме гледаше мълчаливо със скептично изражение на лице.

— Щом казваш.

Останах повече от смаяна, когато ми обърна гръб и си тръгна с ръце в джобовете и уверени крачки. Грубо ли бях постъпила? Просто исках да съм откровена с него. Пък и реално не му бях отказала.

Опитах да се отърся от мисълта за неочакваната му реакция, съсредоточавайки се върху настоящата си задача: да съм очарователна и приветлива и да убедя всички, че се влюбвам.

Татко мина покрай мен и аз го спрях.

— Какво има?

Той поклати глава и потупа ръката ми.

— Нищо, скъпа.

Лъжата му ме разтърси повече от острата реакция на Бадън. Студиото гъмжеше от хора, едни раздаваха команди, други четяха записки. Дочух смеха на Джоузи и как някой й шътка. Момчетата разговаряха помежду си малко по-шумно от благоприличното. Бадън седеше нацупено до Хенри и игнорираше всички около себе си. Притиснах тревожно ръце към корема си.

От другата страна на Хенри, в тъмното извън сцената, някой ми махаше с ръка — Ерик, който тъкмо се гласеше да заеме скришното си място. Щом привлече вниманието ми, вдигна палци пред себе си, но изражението по лицето му ми даде да разбера, че жестът е въпросителен. Вдигнах рамене. Той стисна устни, после оформи с уста думичката „съжалявам“. Усмихнах се напрегнато и му върнах жеста с палците, което беше странно, но само такъв отговор ми идваше наум. Ерик поклати глава и нещо в изражението му ми донесе неочаквана утеха. Поне един човек разбираше как се чувствам.

Поех си дълбока глътка въздух и отидох да седна между мама и Арън.

— Нещо не е наред — прошепнах на брат си.

— Знам.

— А знаеш ли какво е?

— Да.

— Ще ми кажеш ли?

— После.

Въздъхнах. Как очакваха от мен да се представя добре със свито на топка сърце?

Изнесоха обявленията и татко излезе на подиума за малко, макар че не можах да се концентрирам върху речта му. Виждах единствено тревогата, изписана в бръчките около очите му, и натежалите му от неясно бреме рамене.

След първата част на предаването Гаврил пристъпи към центъра на сцената и обяви, че имал няколко въпроса към кандидатите, които започнаха да подръпват вратовръзките и ръкавелите си и да заемат по-уверени пози върху столовете си.

— И така, да видим… сър Айвън? — Айвън вдигна ръка от близката страна на първия ред и Гаврил се обърна към него. — Как ви се струва Изборът дотук?

Той се засмя.

— Щях да съм по-доволен, ако ми се отдадеше шанс да поговоря с принцесата насаме. — Айвън ми намигна и усетих как лицето ми пламва.

— Предполагам на принцесата й е трудничко да огрее навсякъде — каза благосклонно Гаврил.

— Разбира се! Не се оплаквам, просто изразявам надежда — добави той, продължавайки да се подсмива тихичко, сякаш всичко беше на шега.

— Е, може би тази вечер ще успеете да убедите Нейно кралско височество да отдели време и за вас. Кажете, каква е според вас най-важната задача на бъдещия принц?

Айвън спря да се подсмихва.

— Не знам. Като че ли да е добра компания на Нейно величество. Работата принуждава принцеса Идлин да общува с много хора и си мисля, че за мен би било чест да съм един от онези, с които би контактувала просто ей така, за забавление.

Костваше ми много усилия да не врътна саркастично очи. Ако с теб не общувам принудително, скъпи, то с кого?

— Интересно — коментира Гаврил. — Ами вие, господин Гънър?

Гънър беше леко нисичък и изглеждаше почти като детенце на фона на широкоплещестия Айвън. Опита да се поизпъчи, не че имаше някакъв ефект.

— Мисля, че бъдещият принц трябва да се подготви винаги да е на разположение. Както вече споменахте, графикът на принцесата е много натоварен, така че мъжът в живота й трябва да се стреми винаги да й е от помощ. Разбира се, още нямам конкретна представа какво точно предполага това, но е важно да сме готови за промените в ежедневието и приоритетите ни.

Гаврил направи одобрителна физиономия, а татко запляска, предизвиквайки вълна от аплодисменти в студиото. Аз също се присъединих, но ми беше странно. Въпросът беше основателен и не ми беше особено приятно да го превръщат в забавление.

— Сър Кайл, живеете в двореца от малък — продължи Гаврил, отивайки от другата страна на сцената. — Как би се променил животът ви според вас, ако станете принц?

— Определено ще трябва да отделям повече време на хигиената си.

— Пфффффт! — Покрих устата си засрамено, но просто не можах да възпра смеха си.

— О! Струва ми се, че някой е съгласен с решението ви.

Хенри, който седеше зад Кайл, се присъедини към смеха ми със закъснение, тъй като беше изчакал Ерик да му преведе коментара. Гаврил го забеляза и заобиколи до неговия ред.

— Сър Хенри, ако не се лъжа? — Хенри кимна, но виждах същинския ужас в очите му. — Какво е вашето мнение по въпроса? Каква ще е най-важната роля на бъдещия принц според вас?

Той опита да прикрие страха си, навеждайки се настрани, за да чуе превода на Ерик. След като разбра въпроса, кимна с глава.

— О, о, да. Принсът трябва бъде за принсеса… мммм…

Станах на крака. Не можех да понеса гледката.

— Хенри? — провикнах се. Всички погледи се обърнаха към мен, а аз му махнах да дойде при мен в средата на сцената. Той тръгна плахо. — Ерик? Ти също.

Хенри изчака приятеля си да се появи иззад кулисите. Ерик изглеждаше притеснен, тъй като не беше очаквал да го извикат пред прожекторите, но Хенри му прошепна нещо с усмивка и той видимо се поотпусна, докато ме приближаваха с Гаврил.

Хванах Хенри под ръка, а Ерик застана зад него, отново превключвайки на режим „сянка“.

— Гаврил, сър Хенри е отраснал в Суендуей. Майчиният му език е финският, затова му е необходим преводач. — Посочих Ерик, който направи бърз поклон, нетърпелив да се скрие от камерите. — Сигурна съм, че Хенри с радост би отговорил на въпросите ти, но мисля, че ще му е много по-лесно, ако Ерик не се крие зад подиума.

Хенри ми се усмихна, щом чу превода на Ерик, и изпитах странна гордост, когато се пресегна и стисна нежно ръката ми.

След кратка пауза, в която си възвърна самообладанието, Хенри даде отговора си. Виждах, че обмисля внимателно думите си, и макар първоначално да се беше притеснил, сега говореше със самоувереност. Като приключи, всички погледи се преместиха върху Ерик.

— Сър Хенри казва, че всеки бъдещ принц не бива да забравя, че ще има да изпълнява не една, а доста роли. Съпруг, съветник, приятел и още десетки. Трябва да е готов да учи и работи също толкова усърдно, колкото Нейно кралско величество, и да загърби егото си, ако е необходимо. — Ерик сключи ръце зад гърба си, припомняйки си последната част от думите на Хенри. — Освен това е нужно да разбере, че тя носи на плещите си бреме, което той самият не би успял да понесе, затова понякога ще е достатъчно просто да й бъде клоун…

Изкисках се, виждайки с радост усмивката на Хенри. Цялото студио избухна в овации, а аз се надигнах на пръсти да прошепна в ухото му:

— Добре, добре.

Той засия.

— Добре, добре?

Кимнах утвърдително.

— Ваше Височество, това е значително усложнение в хода на Избора — отбеляза Гаврил. — Как се справяте?

— В момента с помощта на две неща: търпение и Ерик.

Из студиото се разнесе откъслечен смях.

— Но в бъдеще? Рано или късно това ще трябва да се промени.

За пръв път ми се приискваше да грабна най-близкия стол и да го запратя по Гаврил Фадей.

— Да, вероятно, но определено има и по-страшни неща от езиковата бариера.

— Ще ни дадете ли примери?

Махнах на Хенри и Ерик да седнат по местата си и едва сдържах смеха си, когато видях с каква бързина Ерик се отправи към ръба на подиума. Хенри ми се усмихна приятелски на тръгване и този му жест ме вдъхнови.

— Е, тъй като всичко започна с Хенри, ще използвам него като пример. Комуникацията ни е трудна, но за сметка на това е невероятно мил човек. Джак и Бърк говореха отличен английски, но поведението им беше недопустимо.

— Да, всички сме запознати с историята за агресивния изблик на Бърк и позволете да вметна колко се радвам, че сте невредима.

Без рана — да. Невредима — това беше под въпрос. Не че това разграничение представляваше интерес за някого.

— Да, но те като че ли са изключението, а не самото правило. Толкова много от кандидатите мога да похваля.

— Така ли? Е, няма да ви спирам!

Усмихнах се и надникнах през рамо към момчетата.

— Сър Хейл има невероятен усет към модата и работи като шивач. Няма да се учудя, ако един ден цяла Илеа носи неговите модели.

— Роклята е страхотна! — провикна се той.

— Лично моя кройка! — отвърнах въодушевено, неспособна да сдържа гордостта си.

— Чисто съвършенство.

— Виждаш ли? — продължих, обръщайки се към Гаврил. — Казах ти, че има добър вкус. — Отново погледнах към скамейките. — Разбира се, вече говорихме за музикалните умения на сър Бадън, но си струва да ги спомена отново. Безкрайно талантлив музикант е.

Бадън кимна бързо и ако още ми беше сърдит, то поне го прикриваше добре.

— Сър Хенри, оказва се, е изумителен готвач. А аз не се впечатлявам лесно в това отношение, тъй като, както знаеш, нашите готвачи нямат равни по света. Така че спокойно можеш да ми завиждаш, задето имах шанса да опитам вкуснотиите му.

Още смях изпълни студиото и мярнах видимо щастливото лице на татко в един от мониторите.

— Що се отнася до сър Фокс… е, някои може и да не подозират колко ценно качество е това, но той има способността да открива положителната страна на всяка ситуация. Изборът може да е много стресиращо изживяване, но той винаги гледа оптимистично на нещата. Удоволствие е да се общува с него.

С Фокс се спогледахме и забелязах, че дори с раната на главата и синината под едното му око, която прозираше дори под грима, изглеждаше напълно безобиден. Радвах се, че го бях оставила в играта.

— Някой друг? — попита Гаврил и аз огледах останалите момчета. Да, имаше още един.

— На повечето хора им е трудно да повярват, че не познавам сър Кайл като петте си пръста, тъй като живеем заедно още от малки, но е вярно. Изборът ми позволи да го опозная много по-добре и вече знам, че е един изключително обещаващ архитект. Ако някога ни потрябва втори дворец, първо към него ще се обърна.

Из студиото се разнесоха няколко сантиментални въздишки, подбудени от вероятността дълговременното ни приятелство да прерасне в нещо повече.

— Но и аз бих се съгласила, че трябва да наблегне на хигиената — добавих, разсмивайки публиката отново.

— Явно си имаме работа с удивителни младежи! — обяви гръмко Гаврил и момчетата бяха удостоени с поредните овации.

— Абсолютно.

— Е, щом сте толкова впечатлена, не мога да не попитам: получил ли е някой специално местенце в сърцето ви?

Усетих, че въртя нервно косата си с пръсти.

— Не знам!

— Хайде сега!

Изкисках се, свеждайки поглед. Не ме питаше наистина… нали?

— Случайно да е някой от споменатите?

Шляпнах закачливо ръката му.

— О, боже, Гаврил!

Той се подхилна и публиката прихвана от него. Повях си с ръка и отново се обърнах към него.

— Истината е, че още ми е трудно да говоря за това публично, но се надявам в бъдеще да се отпусна.

— Прекрасно, Ваше Височество. Нека ви пожелая от името на цяла Илеа успех в търсенето на партньор.

— Благодаря. — Кимнах скромно с глава и надникнах небрежно към татко.

По лицето му се четеше недоумение, сякаш се изненадваше от собствения си оптимизъм. Чувството беше и сладко, и горчиво: да изпитвам такава неувереност около цялото начинание, но и да виждам, че дори най-малкото късче надежда бе успяло да прогони толкова много от тъгата в очите му.

За момента и толкова стигаше.