Кийра Кас
Наследницата (17)

Седемнадесета глава

Как Джоузи бе успяла да се докопа до още една от тиарите ми? Беше ми дошло до гуша от нея. Щеше да се перчи пред камерите с най-хубавата си рокля и с моята тиара и за милионен път да се изживява като кралска особа.

Поздравявах с поглед и се усмихвах на околните, но не се спрях да говоря с никого, докато не намерих Кайл. Пак стоеше с Хенри, пийваше студен чай и гледаше как две от момчетата играят федербал. Хенри ми се поклони веднага.

— Здравейте днес, Ваше Височество — каза той и акцентът му придаде още по-ведро звучене на думите.

— Здравей, Хенри. Кайл.

— Здрасти, Идлин.

Може би си въобразявах, че в гласа на Кайл има нещо различно, но вероятно за пръв път в живота си исках да го слушам как говори. Разклатих глава, опитвайки да се съсредоточа.

— Кайл, би ли отишъл да поговориш със сестра си?

Доволството в очите му бързо се превърна в смущение.

— Защо? Какво е направила този път?

— Присвоила си е още една от тиарите ми.

— Нямаш ли поне хиляда?

Изпуфтях.

— Не там е въпросът. Моя си е и тя няма право да я носи. Като се разкарва така, си придава вид на кралска особа, каквато не е. Неуместно е. Би ли й го обяснил, ако обичаш?

— Струва ми се, че напоследък започна да ми искаш много услуги.

Очите ми отскочиха към Хенри и Ерик, които не знаеха, че целувката ни с Кайл беше договорена. Като че ли не надушиха нищо.

— Моля те — продължих с приглушен глас.

Погледът му омекна и видях малко от онзи човек, който ми беше разкрил изминалата вечер в стаята си — мил и приветлив.

— Добре. Но знай, че Джоузи просто обича да получава внимание. Не мисля, че го прави, за да те дразни.

— Благодаря.

— Отивам. Ей сега ще се върна.

Той се отправи към сестра си, а Ерик обясни на Хенри какво се случва.

Хенри се прокашля и заговори със странната си интонация.

— Как сте днес, Ваше Височество?

Почудих се дали да не се обърна към Ерик, но в крайна сметка отговорих директно на Хенри.

— Много добре. Ти?

— Добре, добре — отвърна бодро той. — Аз забавно… ъъ. — Той се обърна към Ерик и му предаде останалата част от коментара си.

— Мисли, че партито е чудесно, компанията също.

Не знаех дали има предвид Кайл, или мен, но и в двата случая беше мило от негова страна.

— Е, кога се пренесе тук от Суендуей?

Хенри кимаше, явно в потвърждение на това, че е от Суендуей, но без да отговаря на въпроса ми. Ерик му прошепна нещо набързо и той му даде дълъг отговор, който след това ми беше преведен.

— Хенри имигрирал в Илеа миналата година, когато бил на седемнайсет. Произлиза от род на готвачи, нещо, с което се занимава и у дома. Семейството му готви храна, вдъхновена от родината им, и поддържа връзка с други суендуейски имигранти, които говорят само фински. Има по-малка сестра, която усърдно учи английски, но езикът им се струва доста труден.

— Леле! Колко много успя да запомниш — похвалих Ерик.

Той махна скромно с ръка.

— Старая се.

Досещах се колко трудна е всъщност работата му, но оценявах скромността му. Обърнах се към Хенри.

— Ще е хубаво в скоро време да прекараме малко време заедно. Някъде, където ще можем да поговорим спокойно.

Ерик му предаде предложението ми и той закима оживено.

— Да, да!

Засмях се.

— До скоро в такъв случай!

Избраниците бяха пръснати по цялата ливада. Генерал Леджър с госпожица Луси под ръка разговаряше с шепа момчета до един от фонтаните, а татко обикаляше, поздравявайки този-онзи с приятелско потупване по гърба, преди да продължи по пътя си. Мама седеше на стол под една шатра и не знаех дали да приемам като очарователен, или смущаваш факта, че няколко от кандидатите кръжаха край нея.

Партито беше прекрасно. Някои играеха игри, масите бяха отрупани с храна и всички се веселяха под звуците на струнен квартет, разположен под един навес. Камерите се въртяха наоколо, улавяйки цялото събитие, и се надявах видеоматериалът да поукроти разбунените духове. В същото време нямах представа дали татко беше стигнал донякъде с плана си за дълготрайното им смиряване.

Аз пък трябваше да намеря начин да елиминирам поне един човек след днешното парти, и то с основателна — поне наглед — причина.

Кайл изникна отнякъде.

— Заповядай. — Държеше тиарата ми в ръце.

— Не мога да повярвам, че я е дала.

— Не и без известна доза увещаване, но й напомних, че ако направеше някоя сцена днес, мама вероятно нямаше да я пусне на следващото публично събитие. Това й беше достатъчен стимул да ми предаде тиарата. И ето я.

— Не мога да я взема — казах аз, без да отлепям ръцете си една от друга.

— Но нали поиска да ти я донеса — оплака се той.

— Не мога да я гледам върху нейната глава, но пък и не мога да я разнасям със себе си. Имам си работа.

Той пристъпи от крак на крак очевидно ядосан. Беше някак приятно да се намирам от тази страна на спречкването.

— И какво тогава, трябва да я държа цял ден ли?

— Не цял. Само докато влезем вътре, след което ще ми я дадеш.

Кайл поклати глава.

— Направо си невъзможна.

— Хайде сега. Отивай да се веселиш. Всъщност чакай малко, първо трябва да махнем тази вратовръзка.

Аз я задърпах, а той сведе учуден поглед към нея.

— Какво нередно видя във вратовръзката ми?

— Всичко — отвърнах аз. — Всичко нередно в цялата вселена е струпано в нея. Обзалагам се, че ще постигнем мир сред народите, ако я изгорим.

Развързах я и я свих на топка в дланта си.

— Така е хиляди пъти по-добре. — Грабнах тиарата от ръката му и я закрепих върху главата му. — Много отива на косата ти.

Той се подсмихна, вперил изумен поглед в очите ми.

— Е, щом не искаш тиарата си още сега, мога да ти я върна довечера. Мога да намина през стаята ти, ако си съгласна. — Кайл прехапа устни, а аз си спомних колко меки бяха.

Преглътнах, разбирайки неизговорения въпрос.

— Съгласна съм — отвърнах, докато се борех с пълзящата към бузите ми червенина. — Около девет например?

— Девет. — Кайл кимна и заотстъпва назад.

Значи, просто беше проявил дискретност по време на бюлетина! Сбърчих умислено чело. Или искаше да ме целува ей така… за развлечение. Или пък беше влюбен в мен още от седемгодишна възраст, но чак сега се осмеляваше да си го признае. Или може би…

Иън дойде до мен и пъхна ръка в свивката на моята.

— Ох! — уплаших се аз.

— Изглеждаш притеснена. С каквото и да те е разстроил онзи хлапак, не му обръщай много внимание.

— Сър Иън — поздравих го аз, впечатлена от спокойствието, с което общуваше с мен. — Как мога да ти помогна?

— Като се поразходиш с мен, разбира се. Все още не съм имал шанс да поговоря с теб насаме.

Карамелената му коса изглеждаше почти златна на слънцето, а и макар да не можеше да се похвали с модния стил на Хейл, костюмът му стоеше доста по-шикозно, отколкото на повечето момчета. Някои от тях просто не бяха родени да носят подобни тоалети.

— Е, в момента сме насаме. За какво искаш да си говорим?

Той изсумтя.

— Ами, главно за теб. Винаги съм те имал за изключително свободолюбива личност, затова съм изненадан, че започваш да си търсиш съпруг от толкова ранна възраст. Съдейки по появите ти в бюлетина и специалните телевизионни издания за семейството ти, мислех, че ще си дадеш известно време.

Знаеше истината. За да се изкаже толкова уверено, сигурно беше наясно, че всичко това е театър.

— Вярно е, първоначално имах намерение да поизчакам. Но като гледах колко влюбени са родителите ми, реших, че си струва да опитам.

Иън ме наблюдаваше изучаващо.

— Смяташ ли, че някой от кандидатите е истински достоен за твой съпруг?

Вдигнах вежди.

— Толкова ниско мнение ли имаш за себе си?

Той спря да върви и обърна лице към мен.

— Не, но имам доста високо мнение за теб. И не мога да си представя, че би благоволила да се омъжиш, преди да си поживяла.

Струваше ми се невъзможно да съм толкова прозрачна за един непознат, особено предвид усърдието, с което прикривах мислите и чувствата си. Колко ли внимателно ме беше наблюдавал Иън през всичките тези години?

— Хората се променят — отвърнах уклончиво аз.

Той кимна.

— Предполагам, че е така. Но ако някога се почувстваш… загубена в това съревнование, с радост бих ти помогнал по всеки възможен начин.

— И как по-точно възнамеряваш да ми помогнеш?

Иън обърна посоката и ме съпроводи галантно до гостите.

— Май е най-добре да отложим този разговор за друг път. Но знай, принцесо, че съм насреща, ако ти потрябва помощ.

Той се взря дълбоко в очите ми, сякаш очакваше всичките ми тайни да се излеят от тях, задържеше ли погледа ми достатъчно дълго. Когато най-сетне отмести очи, изпитах нужда да си поема няколко дълбоки глътки въздух.

— Какъв прекрасен ден.

Вдигнах поглед, а един от избраниците стоеше пред мен. Името му ми убягваше напълно.

— Да, така е. Добре ли си прекарваш? — О, боже, как се казваше?

— Да. — Имаше много приветливо лице и приятен, топъл глас. — Току-що спечелих една игра на крикет. Практикувате ли този спорт?

— Малко. — Как щях да се измъкна от тази неудобна ситуация? — Ти много ли играеш вкъщи?

— Не. В Уайтс се отдаваме главно на зимни спортове.

Уайтс! Хм… не, и това не помагаше.

— Откровено казано, аз съм по-скоро домошарка.

— Е, в такъв случай Уайтс е мястото за вас — отбеляза усмихнато той. — Излизам навън само когато се наложи.

— Простете.

Извърнах поглед от Господин Уайтс и го насочих към новодошлия. Неговото име поне знаех.

— Извинете, Ваше Височество, но се надявах да ви открадна за момент.

— Разбира се, Холдън. — Хванах го под ръка. — Приятно ми беше да си поговорим. — Казах на Господин Уайтс, който ми се стори малко огорчен.

— Дано това не беше грубо от моя страна — каза Холдън, докато се отдалечавахме заедно.

— Никак даже.

Водеше ме бавно и спокойно, сякаш се беше разхождал с принцеса десетки пъти.

— Не бих искал да отнемам много от времето ви. Просто държах да ви кажа колко ме впечатлихте с дръзката си постъпка миналата седмица.

Коментарът му ме хвана неподготвена.

— Наистина ли?

— Абсолютно! Възхищавам се на самоуверени жени, които знаят какво искат. Майка ми е ръководител на лаборатория в Банкстън. Знам колко й е трудно да ръководи дори толкова скромна институция, така че даже не мога да си представя под какво напрежение сте вие. Но се справяте отлично и това ми харесва. Просто исках да ви споделя мнението си.

Отстъпих назад.

— Благодаря ти, Холдън. — Той кимна и аз се отдалечих, потънала в мисли.

Всичко това единствено потвърждаваше собственото ми убеждение: ако оставях впечатление за мило, добродушно момиче, никой нямаше да ме приема насериозно. Дали Холдън щеше да има друго мнение за мен, ако бях потупала момчетата състрадателно по рамото и ги бях прегърнала на изпроводяк? Всичко опираше до това, че…

— О! — Политнах настрани, но избегнах сблъсъка със земята благодарение на чифт здрави ръце.

— Ваше Височество. — Хейл ме държеше за раменете, опитвайки се да ме изправи. — Много съжалявам, не ви видях.

Чух изщракване на фотоапарат и оформих бузите си в усмивка.

— Засмей се — процедих през зъби.

— Моля?

— Помогни ми да стана и се засмей. — Изкисках се, а след малко и Хейл последва примера ми.

— Това пък какво беше? — попита той, без да сваля усмивката от лицето си.

Пооправих роклята си и му обясних.

— Операторите ни следяха.

Той понечи да погледне настрани.

— Недей — възпрях го аз и той отново обърна очи към мен.

— Ужас. Винаги ли си толкова нащрек?

Този път смехът ми беше искрен.

— Може да се каже.

Усмивката му посърна.

— Затова ли избяга миналата вечер?

Моето лице също придоби сериозно изражение.

— Съжалявам. Не се чувствах добре.

— Първо ми бягаш, а сега и ме лъжеш. — Той поклати глава разочаровано.

— Не.

— Идлин — прошепна Хейл. — И на мен не ми беше лесно. Не ми харесва да говоря за смъртта на баща ми и професионалните несгоди на майка ми, нито пък за падението на семейството ни. Трудно ми беше да ти споделя тези неща за себе си. А когато обърнахме разговора към теб, ти си тръгна.

Отново ме обзе онова парливо чувство за разголеност.

— Искрено съжалявам, Хейл.

Той огледа лицето ми.

— Не мисля, че говориш откровено. — Той преглътна нервно. — Но въпреки това те харесвам.

Вдигнах поглед към него, зашеметена от признанието му.

— Когато се почувстваш готова да поговорим, но този път истински, просто ме извикай. Освен ако пак не се развихриш като нинджа и не ме изриташ от двореца, както се случи с онези момчета.

Засмях се неловко.

— Не мисля, че ще го повторя.

— Дано е така. — Хейл впери поглед в мен и имах неприятното чувство, че с него може да проникне няколко пласта под кожата ми. — Радвам се, че не изцапа роклята си. Щеше да е жалко.

Той понечи да си тръгне, но аз сграбчих ръката му.

— Ей. Благодаря ти… че беше така дискретен пред камерите на бюлетина.

Той се усмихна широко.

— По нещо всеки ден, забрави ли?